Решение № 1747 от 20.4.2023 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 20393/2021 г.

Производството е образувано по предявен от „Лио Транс“ ООД против „Кемпер Ван“ ЕООД осъдителен иск с правно основание с правно основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 379 ТЗ за заплащане на сумата от 496, 40 лв., представляваща уговорено превозно възнаграждение (навло) по договор за международен автомобилен превоз на товари, съгласно фактура № 0000003704/12.11.2021 г., ведно със законната мораторна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.12.2021 г., до окончателното изплащане на задължението. Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за международен транспорт на 27.10.2021 г., с уговорено възнаграждение от 200 евро или сумата от 391, 16 лв. без ДДС. С договора е установен товарен пункт •••••••, за Г. с адрес на разтоварване - •••••••. За дължимото възнаграждение била издадена фактура № 0000003704/12.11.2021 г. на стойност от 496, 40 лв. с ДДС, сумата по която останала незаплатена. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск. Ответникът „Кемпер Ван“ ЕООД е депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че на основание заявка № 204/27.10.2021 г. между страните е сключен договор за международен транспорт за стока с тегло от 500 кг, дата на товарене на 28.10.2021 г. и адрес на разтоварване •••••••, в срок до 04.11.2021 г., с установено възнаграждение от 200 евро или сумата от 391, 16 лв. без ДДС. Твърди, че за дължимата сума е издадена фактура № 0000003704/12.11.2021 г. на стойност от 496, 40 лв. с ДДС, която е получена от ответника на 19.11.2021 г. Сочи, че съгласно уговорките в договора документите в оригинал следва да бъдат получени в срок до 10 дни от датата на разтоварване, като в противен случай срокът за изпълнение се удължава с 90 дни. Твърди, че в случая датата на разтоварване е на 01.11.2021 г., а фактурата е получена след изтичане на срока, затова заплащането е осъществено в удължения срок. Твърди, че е погасил изцяло задължението си на 13.01.2022 г., което е в рамките на 90- дневния срок, като сочи, че е имал редица проблеми при осъществяване на услуги от страна на ищеца. Оспорва твърдението на длъжника, че е налице неизпълнение, като представя доказателства за плащане. Счита, че не дължи законна лихва, тъй като не е изпаднал в забава. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявения иск. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание с правно основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 379 ТЗ. Wъзникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличие на действително правоотношение по договор за международен превоз на стоки; 2. извършване на превоза в уговорения срок, като товарът следва да бъде превозен съхранен в количествено и качествено отношение, като уведоми получателя за пристигането на товара и му предаде товара. Тези обстоятелства подлежат на установяване от ищеца. Товародателят следва да предаде товара в състояние, годно да издържи превоза и да заплати уговореното възнаграждение (навло). Съдът намира, че така посочените предпоставки, обуславящи основателността на предявения иск за заплащане на възнаграждение по договор за превоз са доказани по несъмнен начин в производството по делото от представените към исковата молба писмени доказателствени средства. С определението за насрочване на делото съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства: че между страните е сключен договор за международен транспорт на 27.10.2021 г., с уговорено възнаграждение от 200 евро или сумата от 391, 16 лв. без ДДС, с установен товарен пункт •••••••, за Г. с адрес на разтоварване - •••••••; както и че транспортът е осъществен, за което е издадена фактура № 0000003704/12.11.2021 г. на стойност от 496, 40 лв. с ДДС. Основният правен спор между страните са съсредоточава относно обстоятелството дали към момента на депозиране на исковата молба е настъпила изискуемостта на задължението за заплащане на цената по договора за превоз. По делото е представена Заявка № 204/27.10.2021 г., по силата на която ищецът „Лио Транс“ ООД е поел задължение да извърши транспортни услуги с дата на натоварване 28.10.2021 г. с установен товарен пункт ••••, за Г. - с адрес на разтоварване - •••••••. Установен е размер на възнаграждението от 200 евро плюс ДДС, платимо от „Кемпер Ван“ ЕООД в срок от 30 дни след документи. С разпоредбата на т. 19.1. от заявката е установено, че превозвачът се задължава да изпрати по електронен път веднага след разтоварване ЧМР + pods и други прилежащи документи за сканиране на електронна поща, като в разпоредбата на т. 19.2. е установено, че документите следва да бъдат в срок до 10 дни от датата на разтоварване, като в противен случай срокът за плащане бива удължен до 90 дни. По делото е приложена в заверен от страната превод международна товарителница се установява, че превозът е осъществен от страна на ищеца, като товарът е доставен до установеното място на разтоварване на 01.11.2021 г. По делото е представена фактура № 0000003704/12.11.2021 г. на стойност от 496, 40 лв. с ДДС, издадена от ищеца с получател – ответника, която не носи подпис на получател. Ищецът твърди, че документите във връзка с транспорта са изпратени от ищеца на 15.11.2021 г. и получени от ответника на 19.11.2021 г., за което обстоятелство е приложена служебна бележка, издадена от Пощенска станция 4013 – гр. Пловдив, която не е оспорена от ищеца, поради което следва да се приеме, че документите във връзка с транспорта са изпратени от превозвача на 15.11.2021 г. Константна е практиката на Върховния касационен съд, че задължението на лицето по чл. 3 ЗДДС е да издаде в петдневен срок от настъпването на данъчното събитие фактура или друг данъчен документ по чл. 112 ЗДДС с оглед облагане с данък на извършените от него доставки на стоки или услуги. Законът не предвижда задължение на това лице да изпрати фактурата на получателя. Издаването на фактурата обективира изпълнението на данъчното задължение, а изпращането й на получателя - волеизявлението на издателя, че очаква плащане. В такъв случай данъчният документ има и облигационната последица на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл е Решение № 158 от 07.11.2013 г. по т. д. № 1128/2012 г., Т.К., І т. о. на ВКС. В случая в договора е установен 10-дневен срок за изпращане на документи на възложителя по процесния договор за транспорт, който кореспондира с установения петдневен срок след настъпване на данъчно събитие за издаване на фактура. С договора изискуемостта на задължението за заплащане на навлото е обусловена от изпълнение на задължението на превозвача да уведоми ответника за изпълнение на договора като издаде фактура и изпрати последната и другите съпътстващи документи на ответника. След изпълнение на уговорените задължения в срок е установен падеж на задължението от 30 дни. С разпоредбата на чл. 19.2. от заявката е предвиден по-дълъг срок за изпълнение при неизпълнение на задължението на превозвача да изпрати на ответника документите във връзка с изпълнение на договора в установения в договора срок. В случая договорът е изпълнен с разтоварване на товара на 01.11.2021 г., а фактурата е издадена на 12.11.2021 г., поради което превозвачът е в забава на кредитора и длъжникът се освобождава от неговата забава, в който смисъл е установен и по-дълъг срок за плащане от 90 дни, приложим в процесния случай. Съдът намира, че клаузата на чл. 19.2. от заявката не недействителна като противоречаща на разпоредбата на чл. 303 а ТЗ, в който смисъл са възраженията на ищеца, релевирани едва в хода на устните състезания. Доколкото с тези възражения се въвежда довод за недействителност на договорна клауза, за което съдът следи служебно, последните следва да се разгледат, макар да са заявени след приключване на съдебното дирене в производството по делото. Разпоредбата на чл. 303 а ТЗ е приета със ЗИДТЗ - ДВ, бр. 20/2013 г., която съставлява транспониране в националното законодателство на изискванията на Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 г. относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки - (преработена версия), (ОВ, L 48/1 от 23 февруари 2011 г.), отменила предхождащата я, като наднационална, съюзна уредба на същите отношения, свързани с борбата със забавяне на плащанията по търговски сделки, Директива на Европейския парламент и на Съвета 2000/35/ЕО от 29 юни 2000 г. относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки. Както от съдържанието на националната норма на чл. 303 а ТЗ, така и от общият смисъл, и конкретната уредба на сочените директиви на ЕС е видна общата и категорична воля, както на националния законодател, така и на съюзните нормотворчески органи, принципно да ограничат в максимална степен случаите на неоснователно забавяне на плащанията по търговски сделки. В изложената светлина следва да се преценява и валидността на конкретната, процесна по делото уговорка, съдържаща се в договора, доколкото такава уговорка съставлява отсрочка за изпълнение на задължението на противната страна, спрямо предпоставките, визирани в закона за настъпване на изискуемостта му. Съдът намира, че установения в разпоредбата на чл. 303 а ТЗ максимален срок за изпълнение на задължения, възникнали на основание сделки между търговци, е установен във връзка с първоначалния допустим срок за заплащане на цената след изпълнение на задълженията на кредитора. В процесния случай с клаузата на чл. 19.2. е установен удължен срок за заплащане при неизпълнение на задълженията на превозвача да изпрати документите във връзка с изпълнение на превоза на длъжника. В този смисъл следва да се приеме, че задължението на ответника за заплащане на навлото е следвало да бъде изпълнено в 90-дневен срок от датата на изпълнение на превоза, а именно от 01.11.2021 г., който срок изтича на 29.01.2022 г. За да достигне до този извод съдът съобрази показанията на свидетелката П. П. А. – служител при ищеца, заемащ длъжността ‚•••“, която свидетелства, че са имали заявки с ищеца „Лио Транс“ ООД в периода 2020 г. – 2021 г., като е установен срок от 10 дни след разтоварване за получаване на документи в оригинал, който в процесния случай не бил спазен, тъй като фактурата е издадена 10 дни след разтоварване, поради което задължението следва да се заплати в 90-дневен срок. Предвид изложеното съдът намира, че за ответника е възникнало задължението за заплащане на цената по процесния договор, като изискуемостта на задължението не е настъпила към датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.12.2022 г. Ответната страна, чиято е доказателствената тежест за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, установи, че в хода на производството по делото, след предявяване на иска, е заплатила изцяло задължението си за главница. Това обстоятелство се установява от представеното по делото извлечение от сметката на длъжника, което не е оспорено от ищеца. От извлечението на банковата сметка на ответника се установява, че последният е заплатил сумата от 1 069, 40 лв. на 13.01.2022 г. с посочено основание процесната фактура „3704, както и фактура „3719“. По изложените правни съображения съдът намира, че вземането на ищеца е изцяло погасено в хода на производството по делото, което обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като отхвърли изцяло предявения от ищеца иск. Не следва да се присъжда законна лихва за забава, считано от датата на депозиране на исковата молба до изплащане на задължението. Това е така, тъй като задължението на ответника е изпълнено в хода на процеса, но в установения в договора удължен срок за заплащане, т.е. преди настъпване на падежа на задължението. По делото са представени доказателства за заплащане на задължението на 13.01.2022 г., а препис от исковата молба, ведно с приложенията е получен от ответника след тази дата, а именно – на 11.02.2022 г. По отговорността за разноските: В практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 511 от 29.07.2013 г. по ч. гр. д. № 1499/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, се възприема становището, че ако ответникът изпълни в хода на делото, тогава с решението си съдът ще отхвърли иска, но ще осъди ответника за разноски, ако последният е станал причина за завеждане на иска. При положение, че към датата на предявяване на иска вземането не било изискуемо, но по-късно, в хода на процеса е станало такова и именно тогава ответникът е изпълнил, тогава последният няма вина за предявяване на иска. В този случай, по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК ищецът е този, който ще отговаря за разноски. В процесния случай се установи, че изискуемостта на задължението е настъпила в хода на процеса и ответникът е погасил задължението в рамките на удължения 90-дневен срок. С отговора на исковата молба ответникът е признал наличието на непогасено задължение към кредитора – ищец, като е изложил доводи единствено относно изискуемостта на задължението. С поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото, доколкото исковата молба е депозирана преди настъпване на падежа за изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението по договора за превоз. В този смисъл разноски следва да се присъдят в полза на ответника на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. От представените по делото доказателства е видно, че ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение от общо 900 лв., от които 300 лв. по Договор за правна защита и съдействие от 13.09.2022 г. и сумата от 600 лв. – допълнително възнаграждение на основание чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/09.07.2009 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения по силата на Договор за правна защита и съдействие от 29.03.2023 г. В законоустановения за това срок ищецът е релевирал възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. С оглед цената на предявения иск минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2009 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – в редакцията й действаща към момента на сключване на договора, е в размер на сумата от 300 лв., което съответства на заплатено по Договор за правна защита и съдействие от 13.09.2022 г. С Договор за правна защита и съдействие от 29.03.2023 г. е определено допълнителното възнаграждение в размер на сумата от 600 лв. за съдебните заседания, проведени на 16.11.2021 г., 30.01.2023 г. и 30.03.2023 г. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредбата – в редакцията й действаща към момента на сключване на Договор за правна защита и съдействие от 29.03.2023 г., при защита по дело с повече от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 250 лв. В производството по делото са проведени общо пет съдебни заседания, като ход на делото не е даден в съдебните заседания, проведени на 26.05.2022 г., 15.11.2022 г. и 26.01.2023 г. В посочените съдебни заседания не е даден ход на делото по причини, възпрепятстващи ищеца и неговият пълномощник по смисъла на чл. 142, ал. 2 ГПК, като в последните не са осъществявани процесуални действия, макар ответникът да е бил надлежно представляван. В този смисъл в производството по делото са проведени само две съдебни заседания – на 19.09.2022 г. и на 30.03.2023 г., в които са осъществени процесуални действия. Съдът намира, че предвид възражението на ищеца, не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата. Посочената разпоредба предвижда заплащане на допълнително възнаграждение за процесуално представителство, но според съда в настоящия съдебен състав тази разпоредба не следва да намери приложение в случаите, в които са проведени съдебни заседания, на които не е даден ход, тъй като предвиденото допълнително възнаграждение е такова не за явяване в съдебното заседание, а за осъществените от адвоката правни действия по защита и съдействие. В този смисъл целта на разпоредбата е да се предвиди заплащане на допълнително възнаграждение, независимо от цената на иска - с оглед фактическата и правна сложност на делото, предвид разглеждане на правния спор в повече от две съдебни заседания. Предвид изложеното възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е основателно като общо заплатеното адвокатско възнаграждение от 900 лв. следва да бъде редуцирано до размер на сумата от 470 лв., а не до размер от 300 лв., доколкото това е размерът на уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение № 129 от 15.04.2019 г. по т. д. № 1691/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС. Така мотивиран, Пловдивският районен съд