Решение № 339 от 17.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5813/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 19732/30.11.2023 г., постановено по гр. д. № 27845/2022 г. по описа на СРС, 162 състав, Е. М. М. е била осъдена на основание чл. 249, ал. 1 ЗЗД да предаде на М. Б. М. владението върху подземен гараж № 16 с площ от 24, 42 кв. м., изграден в жилищна сграда в гр. София, ул. ••••, при съседи на обекта: рампа, подземна улица, подземен гараж № 15, хидрофорно помещение, мазе № 10 и мазе № 15. С решението е бил отхвърлен като неоснователен предявеният от М. М. срещу Е. М. осъдителен иск с правна квалификация чл. 233, ал. 1 ЗЗД за предаване на владението на процесния гараж поради прекратен договор за наем, като съгласно изхода от спора съдът е разпределил отговорността за разноски между страните. Срещу решението, в осъдителната част, е постъпила въззивна жалба от ответника Е. М., в която се излагат съображения за неговата незаконосъобразност. Договорът за покупко-продажба от 29.11.2000 г., с който ищецът Михайл М. се легитимирал като собственик на процесния гараж, бил нищожен поради липса на съгласие на продавача за прехвърлянето на този обект, за която нищожност съдът следвало да следи служебно. Посочването на ищеца в книгата за етажните собственици като притежател на самостоятелен обект също не му придавало такова качество. По този начин твърдението на ищеца, че като собственик е предоставил чрез заем за прослужване процесния гараж на въззивницата нямало как да е вярно. По делото не било доказано възникването на заемно правоотношение между страните и ищецът нямало как да претендира връщане на вещта на посочените в чл. 249, ал. 1 ЗЗД основания. Представеното електронно писмо, отправено от ищеца до ответницата, представлявало единствено предложение с неясни характеристики, но не и постигнато между страните съгласие. Същото било единствено частен документ, в който Е. М. не била посочена като страна по договор за заем. В производството пред СРС М. поддържала, че упражняваната от нея фактическа власт върху процесния гараж не се основавала на заемно правоотношение, а представлявала давностно владение. Твърдението на ищеца в исковата молба за сключването през 2019 г. на договор за наем доказвало погасяването на заемното правоотношение, дори и да се приеме, че такова е било породено. Съдът сам приел в доклада си, че предмет на делото е предаване на нает имот, поради което в решението си нямало как да уважи иск за предаване имота на основание заем за послужване. Каквото и да е било правоотношението между страните ищецът не е доказал възникване на нужда сам да ползва вещта, за да може на това основание да иска връщането й. Съдът не е обсъдил нито един от доводите на ответната страна срещу уважаването на иска, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. По изложените причини моли въззивния съд да прогласи нищожността на решението, да го обезсили като недопустимо, евентуално да го отмени като неправилно, както и да му присъди разноски за първоинстанционното и въззивното производства. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна М. М., с който жалбата се оспорва изцяло. Посочено е, че въпросите относно собствеността на обекта и нищожността на придобивното основание на ищеца не били относими към процесния спор, а съдът правилно отказал да спре производството до приключването на предявения между същите страни иск за собственост върху имота. Сключеният между страните заем за послужване бил доказан по несъмнен начин - самата ответница записала в книгата на етажните собственици началния момент, от който гаражът й бил предоставен за ползване, а себе си - като ползвател. Наличието на такова правоотношение се установявало и от разменената между страните електронна и пощенска кореспонденция. При доказването на договор за заем за послужване заемателят е следвало да освободи гаража и да го предаде на заемодателя. Решението било основано на цялостен анализ и оценка на събраните по делото доказателства и не страдало от посочените в жалбата пороци, водещи до нищожност, недопустимост или неправилност. Моли съда да потвърди обжалваното решение и да му присъди разноските. В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е постъпила насрещна въззивна жалба от въззиваемия М. М. срещу първоинстанционното решение, в отхвърлителната част, в която се излагат съображения, че са били доказани всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. От 2001 г. до 2021 г. ответницата е била държател на процесния гараж, като наемното правоотношение е било прекратено през март 2021 г. след проведения между страните телефонен разговор и изпратеното от ищеца до ответницата писмо от 31.03.2021 г. Ответницата обективирала свои изявления върху разписки за осъществени от нея плащания към ищеца, които доказвали възмездния характер на предоставеното ползване на процесния гараж. След прекратяването на отношенията между страните ищецът не е получил фактическата власт върху гаража си и не е получавал наемна цена за него. Моли решението да бъде отменено, в обжалваната част, Е. М. да му предаде държането на гаража на основание прекратен договор за наем, както и да му бъдат присъдени разноските. В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната въззивна жалба, в който се излагат доводи, че същата е неоснователна, тъй като по делото не били налице никакви данни за постигната между страните уговорка относно отдаване на процесния гараж за временно възмездно ползване. Дори и оценявани в тяхната съвкупност доказателствата по делото не сочели за пораждането на такова правоотношение. Дадените по друго дело показания на свидетел на М. М., които възпроизвеждали обяснения на самия М. нямало как да бъдат ползвани по настоящото дело. От друга страна Е. М. е отговаряла точно и ясно на всички поставени от съда въпроси, поради което спрямо нея нямало как да се приложи санкцията по чл. 173, ал. 3 ГПК. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната с насрещната жалба част. С протоколно определение от 07.10.2024 г. съдът е оставил без уважение като преклудирано доказателственото искане на въззиваемия за приемане на писмени доказателства по делото. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователно е направеното във въззивната жалба възражение за нищожност на съдебното решение. Нищожно е решението, което е постановено от незаконен състав, не е в изискуемата писмена форма, или е постановен извън правораздавателната компетентност на съда, както и абсолютно неразбираемото решение. Обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност. Въведените във въззивната жалба пороци на решението – необсъждане на всички наведени от страната доводи и оспорвания, неправилна оценка на доказателствата, грешки при изготвяне на доклада и др., не обуславят нищожност на решението, а са относими към правилността му. Постановеното решение е валидно и допустимо. С него съдът се е произнесъл по предявения допустим иск за осъждане на ответната страна да предаде на ищеца недвижима вещ на посоченото облигационно основание, а след отхвърлянето на този иск съдът е разгледал и уважил предявения евентуален иск за връщане на вещта на друго облигационно основание. По отношение на въззивната жалба на Е. М.. Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от М. М. срещу Е. М. осъдителни искове за предаване владението на подземен гараж № 16 с площ от 24, 42 кв. м., изграден в жилищна сграда в гр. София, ул. •••• поради прекратен договор за наем, евентуално поради прекратен договор за заем за послужване. По делото е било установено, че с договор за покупко-продажба от 29.11.2000 г. ищецът е придобил собствеността върху процесния подземен гараж № 16, върху който ответницата упражнява фактическа власт от 2001 г. Между страните е била осъществена писмена кореспонденция по електронна поща, с отправено от съпруга на Е. М. до М. М. предложение за заплащане на наемна цена за имота или за закупуването му по пазарни цени. На 31.03.2021 г. ответницата е получила на адреса си по месторабота покана от М. М. да му предаде фактическата власт върху гаража. При така установеното съдът е приел, че не били налице доказателства осъщественото от ответницата ползване на имота да се основава на възникнало наемно правоотношение с конкретно уговорена наемна цена. Данните показвали, че до 2021 г. гаражът бил предоставен за безвъзмездно ползване, а след това съпругът на ответницата отправил до ищеца предложение за сключване на договор за наем, което не било прието, като обекивираните върху разписките от Изипей изявления за заплащане на парични суми по никакъв начин не биха могли да се свържат с изпълнение на задължение за заплащане на наемна цена. Ищецът надлежно упражнил правото си да прекрати договора за заем за послужване, поради което предявеният от него евентуален иск по чл. 249, ал. 1 ЗЗД следвало да бъде уважен като основателен. Обжалваното решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Изтъкнатите във въззивната жалба доводи относно наличието на пороци в придобивното основание на М. М. и относно осъществяваното от въззивника давностно владение върху процесния гараж не следва да бъдат обсъждани, доколкото предмет на делото е надлежното сключване и прекратяването на заемно правоотношение върху определена вещ, които въпроси не се предпоставят от това кой е собственик на вещта и дали ползвателят й е преобърнал държането на вещта във владение. По делото не е доказано пораждането на друго правоотношение между страните, което да прекрати и замести сключения договор за заем за послужване. Договорът за заем за послужване е реален, неформален и безвъзмезден. Съгласието на страните, придружено с предаване на имота е достатъчно за действителността на договора за заем за послужване, като без правно значение за неговата действителност е дали заемодателят е собственик на предоставената в заем за послужване вещ или не. При така събраните по делото доказателства, въззивната инстанция намира, че заявеното облигационно правоотношение между страните по безсрочен, неформален и реален договор за заем за послужване се явява доказано, поради което е налице предявеното основание за връщане на заетата вещ в хипотезата на чл. 249, ал.2 ЗЗД с оглед възможността по всяко време за реализиране на тези права от заемодателя по договора, упражнено най-късно с подаване на исковата молба пред СРС на 27.05.2022 г. Установява се също така, че ответницата упражнява фактическа власт върху имота при отпаднало правно основание за това в резултат на упражнено от страна на ищеца потестативно право за едностранно прекратяване на сключения договор за заем за послужване на недвижимата вещ, поради което същият в качеството си на заемодател може да иска връщане на вещта на посоченото правно основание. Възражението за придобити собственически права върху процесната вещ от страна на ответницата, основани на заявено оригинерно придобивно основание – изтекла придобивна давност в полза на ответницата, не може да се релевира за разглеждане в настоящото производство, тъй като се явява недопустимо за разглеждане, съгласно разпоредбата на чл. 314, ал.3 ГПК. Поради изложеното предявеният иск се явява основателен и доказан, и решението, с което същият е уважен е правилно и следва да бъде потвърдено. По отношение на насрещната въззивна жалба на М. М.. Изводите на съда за неоснователност на въззивната жалба и потвърждаването на първоинстанционното решение в обжалваната част по необходимост предполагат отрицателно произнасяне относно основателността на насрещната въззивна жалба. За уважаването на осъдителния иск по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД следва да са налице следните кумулативни предпоставки: валидно възникнало наемно правоотношение между страните; прекратяване на договора за наем и невръщане на наетата вещ от страна на наемателя. Както беше посочено, по делото няма доказателства за възникване на наемно правоотношение между страните, поради което съдът не би могъл да се произнесе по последиците от прекратяване на такава облигационна връзка. Ето защо насрещната въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС в обжалваната част – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските. Предвид оставянето на жалбите без уважение разноските за въззивното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав