Решение № 3052 от 9.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6639/2022 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Образувано е въз основа на искова молба с вх. № 39571/23.06.2022 г., уточнена с молба с вх. № 48336/29.07.2022 г. и с молба с вх. № 74856/09.11.2022 г., предявена от А. Г. М., с ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. София, кв. „Лозенец“, ул. „•••••••, против Г. Б. Г., с ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. София, бул. „•••••••.

Ищецът А. Г. М. твърди, че на 27.09.2020 г., в 9.41 ч., ответницата Г. Б. Г. е публикувала публично съобщение в своя профил в най-голямата онлайн социална мрежа в света - уебсайта „Фейсбук”, а именно: че на 07.07.2020 г., ищецът в качеството си на съдия в Специализиран наказателен съд, изпълняващ за същия ден функцията на „Дежурен съдия”, е издал Разпореждане, с което на основание чл. 161, ал.1 от НПК е разрешил извършването на претърсване и изземване в сградата на Президентството на Република България, гр. София, бул. „•••••••.

Ищецът твърди, че цялата информация в поста, касае основно неговата професионална дейност и ищецът, като български магистрат и била отразена по начин, целящ да внуши у всеки, до когото написаното би могло да достигне, крайно негативна преценка за професионални и нравствени качества на ищеца.

Във въпросния пост, било посоченото следното: „Да им кажа на Канал 1 и специално на интервюирания от Г.Л. лидер на АБВ Р. П., колко „никакъв“ и „нищо незначещ“ е съдията А. М., посочен от Американското посолство като замесен в сериозна корупция.

Помните ли акцията по претърсване и изземване в дома на И. З. незабавно след публикуване на разказа му за това, че златото, представляващо веществено доказателство, е изнесено след манипулация на документи в Спецпрокуратурата и натоварено в багажника на бронирания мерцедес на Л.П.? А помните ли записите от камерите в дома на И. З., които бяха разпространени около час преди да влязат "органите" с кадри и звук, отразяващи полицаи, които са вътре и търсят камери? А помните ли, че на следващия ден прокуратурата разпространи на сайта си, че при акцията в дома на З. били намерени монети от златото, при което възникнаха основателни съмнения, че е подхвърлено? Е, действията по претърсване и изземване бяха извършени въз основа на съдебен акт от 07.07.

Да ви кажа ли кой е съдията, подписал съдебния акт на джуджетата? А. М., познахте! Нека ви кажа и още нещо! Такива актове за действия по претърсване и изземване се издават от дежурен съдия, поради което обичайна практика е като иска прокуратурата да попадне при конкретен съдия, да следи кога е дежурен. Та, в същия този ден 07.07., се е оказало, че е издаден и още един друг съдебен акт - този за претърсване и изземване в Президентството. Точно така, мощното влизане на прокуратурата в Президентството е извършено въз основа на съдебен акт от 07.07., което значи е подписан от кой точно съдия? Все си мисля, че шайката направо си каза на американците да си гледат работата, ама хайде Канал 1 и Р. П. от АБВ да не ни казват същото, ако обичат!“ Ищецът твърди, че изразът: „Та, в същия този ден 07.07., се е оказало, че е издаден и още един друг съдебен акт - този за претърсване и изземване в Президентството. Точно така, мощното влизане на прокуратурата в Президентството е извършено въз основа на съдебен акт от 07.07., което значи е подписан от кой точно съдия? Все си мисля, че шайката направо си каза на американците да си гледат работата …“, изведен от контекста на отразеното в началото на поста, има за цел да внуши две неща: първо, че ищецът е един непочтен съдия, която непочтеност е призната, според ответницата, от Американското правителство; второ, че ищецът продължава да действа така непочтено и командван от нечисти сили и разрешава едно незаконосъобразно действие, според ответницата.

Въпросната публикация била публична и достъпна за неопределено широк кръг лица. Тя била препечатана, споделена и копирана от множество социални медии.

Ищецът твърди, че с това ответницата е целяла у всеки, до когото стигне прочетеното, да не остане никакво съмнение, че:

• ищецът е издал на 07.07.2020 г. разрешение за претърсване и изземване в дома на И. З.;

• горното действие е незаконосъобразно; - освен незаконосъобразно, от морален аспект е и крайно осъдително; - освен разрешение за претърсване и изземване в дома на И. З., на същата дата, като „дежурен съдия“, ищецът е допуснал разрешение за извършване на претърсване и изземване и в сградата на Президентството на Република България;

• последното е още по-незаконосъобразно и морално осъдително; - всичко посочено охарактеризира ищеца като български магистрат и личност, който извършва незаконосъобразни и морално осъдителни действия.

Ищецът твърди, че част от написаното е неистина и дори лъжа, че всичко отразено е посочено по начин, имащ за цел да внуши у аудиторията, че А. М. е лице, което е склонно, като български съдия, в кръга на службата си да извършва незаконосъобразни и морално укорими действия.

Сочи, че действително на 07.07.2020 г., в качеството си на „дежурен съдия”, определен по надлежен начин от председателя на Специализиран наказателен съд, е допуснал разрешение по реда на чл. 161, ал. 1 НПК за извършване на претърсване и изземване в дома на лицето И. З., което действие е законосъобразно и правилно.

Твърдението, обаче, че твърдението, че на 07.07.2020 г., ищецът бил издал и разрешение за извършване на претърсване и изземване в сградата на президентството на Република България, било напълно невярно. Ищецът се чувствал засегнат от начина, по който това напълно невярно, дори лъжливо твърдение било отразено по такъв публичен начин от ответницата и от очевидното намерение да бъде очернен, името му да бъде опетнено, да бъда представен като някакъв безпринципен и некомпетентен съдия, нямащ право да изпълнява тази почтена и отговорна професия.

Ищецът счита, че извършеното от ответницата представлява „клевета“ по смисъла на закона, тьй като отразеното било предадено по начин, имащ за цел да очертае ищеца като лице, извършващо правно и морално укорими действия, което безпринципно се е поставило в услуга на Прокуратурата и извършва действия „по служба” в нарушение на закона. Твърденията, по съществото си означавали, че ищецът нарушава Конституцията, законите, в частност Закона за съдебната власт и Кодекса за етичното поведение на българските магистрати, тьй като не е независим, не е безпристрастен, не е справедлив, не е почтен, не е компетентен и квалифициран. Подобни твърдения, с оглед професионалната биография на ищеца, представлявали „разглА.ване на позорящо обстоятелство”, доколкото какво е, ако не позорящо било обстоятелството, че българският магистрат нарушава принципите, които професията го задължава да следва.

От публикацията, ищецът се почувствал омерзен, разтърсен и съсипан. Изпитал изключително притеснение и силен дискомфорт. Ищецът твърди, че преди няколко години е претърпял инфаркт и спешна сърдечна операция, и вследствие на публикацията е вдигнал кръвно, почувствал се зле и трудно овладял състоянието, с помощта на допълнителни медикаменти. Новината за публикуваното се разнесла бързо сред колегите на ищеца, което още повече засилило притеснението му и от там негативните ми преживявания, свързани с кръвно, сърдечни атаки, последвалото безсъние, крайно униние, невъзможност да даде любовта, която близките му заслужавали. Това подейства и на близките на ищеца, които били принудени да обясняват и защитават ищеца.

Предвид изложеното ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 30 000 лева (съобразно уточнението, направено с молбата от 09.11.2022 г.), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано 27.09.2020 г. до окончателното плащане.

Ищецът претендира и направените разноски по делото. В срока по чл. 131 ГПК, ответницата Г. Б. Г. е депозирала отговор на исковата молба.

Ответницата не оспорва, че на 27.09.2020 г., в личния си профил във Фейсбук, е публикувала коментар с посоченото в исковата молба съдържание, че към тази дата, ищецът е бил съдия в Специализирания наказателен съд, както и че на 07.07.2020 г., ищецът в качеството си на „дежурен съдия“ в Специализирания наказателен съд, е постановил съдебен акт по реда на чл. 161, ал. 1 от НПК за извършване на претърсване и изземване в дома на И. Г. З.. Ответницата оспорва иска с възражението, че е неоснователен. Твърди, че постановеният на 07.07.2020 г. от ищеца съдебен акт не бил правилен и обоснован. Претърсване и изземването в дома на И. Г. З. било извършено на същия ден.

Ответницата оспорва твърденията на ищеца, че на 27.09.2020 г., 9.41 ч., е публикувала публично съобщение в уебсайта Фейсбук, че на 07.07.2020 г. ищецът, в качеството си на съдия в СпНС, изпълняващ за същия ден функцията на „Дежурен съдия”, е издал Разпореждане, с което на основание чл. 161, ал. 1 от НПК е разрешил извършването на претърсване и изземване в сградата на Президентството на Република България, гр. София, бул. „Дондуков” № 2.

Не отговаряло на истината твърдението, че в процесната публикация е определила кое да е от действията на ищеца като незаконосъобразно. Ответницата възразява и срещу твърдението, че у страните, заставащи пред ищеца в процеса, винаги щяло да има съмнение относно неговата почтеност, принципност, безпристрастност, справедливост и професионализъм, което се дължало единствено и само на процесната публикация.

На 12.04.2023г., страните по делото са представили писмени бележки, в които са изложили подробни съображения в подкрепа на своите искания и възражения.

Съдът приема следното от фактическа страна: Не се спори по делото, че на 27.09.2020 г., в личния си профил във Фейсбук, ответницата Г. Б. Г. е публикувала коментар със следното съдържание:

„Да им кажа на Канал 1 и специално на интервюирания от Г.Л. лидер на АБВ Р. П., колко „никакъв“ и „нищо незначещ“ е съдията А. М., посочен от Американското посолство като замесен в сериозна корупция.

Помните ли акцията по претърсване и изземване в дома на И. З. незабавно след публикуване на разказа му за това, че златото, представляващо веществено доказателство, е изнесено след манипулация на документи в Спецпрокуратурата и натоварено в багажника на бронирания мерцедес на Л.П.? А помните ли записите от камерите в дома на И. З., които бяха разпространени около час преди да влязат "органите" с кадри и звук, отразяващи полицаи, които са вътре и търсят камери? А помните ли, че на следващия ден прокуратурата разпространи на сайта си, че при акцията в дома на З. били намерени монети от златото, при което възникнаха основателни съмнения, че е подхвърлено? Е, действията по претърсване и изземване бяха извършени въз основа на съдебен акт от 07.07.

Да ви кажа ли кой е съдията, подписал съдебния акт на джуджетата? А. М., познахте! Нека ви кажа и още нещо! Такива актове за действия по претърсване и изземване се издават от дежурен съдия, поради което обичайна практика е като иска прокуратурата да попадне при конкретен съдия, да следи кога е дежурен. Та, в същия този ден 07.07., се е оказало, че е издаден и още един друг съдебен акт - този за претърсване и изземване в Президентството. Точно така, мощното влизане на прокуратурата в Президентството е извършено въз основа на съдебен акт от 07.07., което значи е подписан от кой точно съдия? Все си мисля, че шайката направо си каза на американците да си гледат работата, ама хайде Канал 1 и Р. П. от АБВ да не ни казват същото, ако обичат!“.

Страните не спорят също, че към датата на въпросната публикация във Фейсбук - 27.09.2020 г., ищецът А. Г. М. е бил съдия в Специализирания наказателен съд.

Не се спори и че на 07.07.2020 г., ищецът в качеството си на „дежурен съдия“ в Специализирания наказателен съд, е постановил съдебен акт по реда на чл. 161, ал. 1 от НПК за извършване на претърсване и изземване в дома на И. Г. З.. Липсва спор по делото и че ищецът не е издал разрешение по реда на чл. 161, ал. 1 НПК за извършване на процесуално-следствени действия в сградата на Президентството на Република България.

Всички тези факти са отделени като безспорни и ненуждаещи се в отношенията между страните по делото - с определението от 03.12.2022 г. (срещу което страните не са възразили), като същите се установяват и от събраните по делото писмени и гласни доказателства – съдебно удостоверение от 15.10.202 г., издадено от Специализиран наказателен съд (СпНС), Заповед № АС-105/09.06.2020 г. на председателя на СпНС, разпечатка от Фейсбук за публикацията на ответницата от 27.09.2020 г., Още на 28.09.2020 г. – деня, следващ въпросната публикация, в различни сайтове е била публикувана информацията, че съдия А. М. е дал разрешение за извършване на процесуално-следствени действия в сградата на Президентството на Република България, като източник на тази информация е посочена ответниците. Така на www.glasove.com и www.lentata.com са публикувани статии със заглавие: „Адвокат Г.: Съдия М., който бе обявен за корумпиран от Държавния департамент на САЩ, е подписал акциите срещу президентството и И. З.“; на сайта www.actualno.com е публикувана статия със заглавие „Г. Г. посочи кой е съдията, подписал акцията на прокуратурата в президентството и дома на И. З.“; на сайта www.skandalno.net и www.fakt.bg са публикувани статии със заглавие „Вербуван! Съдия М., когото САЩ обявиха за Корумпиран, е подписал Нахлуването на Гешев в Президентството и акцията срещу И. З. от разследването „Седемте джуджета“;

По делото са представени и множество други публикации, касаещи ищеца. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Ц.И.К.. Към датата на процесната публикация – 27.09.2020 г., свидетелят К. също е бил съдия в Специализирания наказателен съд, като от м.февруари 2019 г. до датата на разпита му (06.02.2023 г.) той е работил в един кабинет с ищеца. От показанията на свидетеля се установява, че след като прочел процесната публикация, на ищеца му станало лошо, вдигнал кръвно, „сринал се на стола“. Свидетелят го закарал до болница, където му казали, че сърдечното му заболяване е наострено и е за коронарография. В следващите месеци, заради тази публикация, ищецът бил обект на подигравки от колегите си и споделил на свидетеля, че някой му казал „ти какъв съдия си дали си подсъдим“.

От амбулаторен лист от 18.02.2020 г. се установява, че на ищеца е била поставена диагноза хипертонично сърце без (застойна) сърдечна недостатъчност (криза) и към тази дата е страдал от следните придружаващи заболявания: Стенокардия, неуточнена; Вирусна инфекция, неуточнена; Състояние след остър трансмурален инфаркт на миокарда на предната стена;

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предявен е иск с правна квалификация чл. 45 ЗЗД. Разглежданият иск би бил основателен, ако ищецът докаже фактите, които попадат под хипотезата на гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди). Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината се предполага, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника, при условията на пълно обратно доказване.

Преди всичко, обаче, следва да се установи дали в случая е налице противоправно поведение на ответницата, тъй като само при неговото наличие, стои въпросът за обезщетяване на вредите от отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. По принцип, за да е налице противоправно поведение, то следва да е предприето въпреки установен в закон запрет за неговото извършване, който запрет охранява абсолютни субективни права, като изводът за противоправността представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Конкретно в случая, за да е налице противоправно поведение на ответницата, следва да е нарушен баланса в упражняването на следните основни права и свободи: свободата на словото, правото на гражданите на информация и правото на лична чест, достойнство и добро име.

Свободата на словото и печата и другите средства за масова информация и правото на изразяване и разпространяване на мнение и на информация са прокламирани като основни права и свободи на българските граждани в КРБ. Така съгласно чл. 39 КРБ всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, но това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Според чл. 40 КРБ печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура, а съгласно чл. 41 от основния ни закон всеки има право да търси, получава и разпространява информация, като осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.

Същевременно чл. 32 КРБ прокламира правото на личен и семеен живот, постановявайки че всеки гражданин има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.

Колизията между основните права и свободи на различни граждани е регламентирана чрез общия правен принцип, възпроизведен в чл. 57 КРБ, недопускащ злоупотреба с права и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други. По текстовете на чл. 39, 40 и 41 КРБ и тяхното взаимоотношение помежду им и с другите основни права и свободи е постановено Решение на КС № 7 от 4 април 1996 г. по к. д. № 1 от 1996 г., обн. ДВ. бр. 55 от 28 юни 1996 г., според което: „Разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 КРБ утвърждават като основни права на личността правото свободно да се изразява и разпространява мнение и правото да се търси, получава и разпространява информация, като те гарантират възможността на всеки да се информира за заобикалящата го действителност, а на обществото - условия за неговото съществуване и развитие в съответствие със създаденото вследствие свободната размяна на мнения обществено мнение. Тези функции на правата по чл. 39, 40 и 41 КРБ ги определят като същностни за индивидуалното и общественото развитие. Те стоят в основата на демократичния процес и съдействат за неговото функциониране. Прокламирането на тези права от Конституцията и тяхното пълноценно упражняване е във връзка с редица други основни права на личността и конституционни принципи, каквито са достойнството на човешката личност (чл. 4, ал. 2), свободата на мисълта и свободата на съвестта (чл. 37, ал. 1), политическият плурализъм (чл. 11, ал. 1). В своята съвкупност посочените три разпоредби защитават различни аспекти на правото свободно да се изразява и разпространява мнение и на правото да се търси, получава и разпространява информация. Трите разпоредби се намират в систематична и функционална връзка. Наред с основното право свободно да се изразява и разпространява мнение, което е установено като право на всеки, в чл. 40, ал. 1 от Конституцията е утвърден принципът, че печатът и другите средства за масова информация са свободни. Прокламирана е изрично забраната на цензурата. Правото да се търси, получава и разпространява информация по чл. 41, ал. 1 КРБ принадлежи на всеки - физически и юридически лица, и защитава както интереса на личността, така и интереса на обществото да бъдат информирани“. Следователно свободата на словото и печата и другите средства за масова информация следва да бъде разглеждана като своеобразен балансьор между правата на личността и интереса на обществото да бъде информирано, като при постигане на изискуемия законен баланс следва да са еднакво добре защитени и правата на личността, и правата на обществото.

Горепосочените основни права и свободи на гражданите са обект на защита и по Европейската конвенцията за правата на човека /ЕКПЧ/, ратифицирана със закон, приет от НС на 31.07.1992 г., обн. в ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за РБ от 07.09.1992 г., която съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ е част от вътрешното национално законодателство и има пряко приложение по правоотношения, зА.гащи основни човешки права и свободи. В чл. 8 от ЕКПЧ е закрепено правото на личен и семеен живот, а в чл. 10 - свободата на словото, като са посочени и хипотезите, в които тези права могат да бъдат ограничени по изключение, една от които е защита правата и свободите на другите, изрично регламентирана и в чл. 17 от ЕКПЧ като забрана на злоупотреба с права по Конвенцията.

Що се отнА. до изискуемия баланс между личния и обществен интерес при упражняване свободата на словото по чл. 10 в практиката на Европейския съд по правата на човека се приема, че свободата на словото е една от основите на демократичното общество и се отнА. и за информация и идеи, които зА.гат, шокират или смущават, както и че трябва да се има предвид важната роля на пресата в правовата държава, но тя не бива да престъпва границите, установени inter alia за „защита на репутацията на другите“, като неин дълг е да разпространява информация и идеи по въпроси от обществен интерес.

В настоящия случай, както се установи по делото, на 27.09.2020 г., в личния си профил във Фейсбук, ответницата Г. Б. Г. е публикувала коментар с твърдяното в исковата молба съдържание. Спорно е дали публикацията на ответницата съдържа клеветнически и/или обидни твърдения.

РазглА.ването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета (чл.147, ал.1 от НК). С това деяния се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му, неговата самооценка. За да е налице „клевета” от обективна страна се изисква да са засегнати обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на човека в обществото, на положителната обществена оценка за личността. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 147, ал. 1 НК има две проявни форми – разглА.ване на позорно обстоятелство за пострадалия или приписване на извършено от него престъпление. Правната теория и съдебната практика трайно приемат, че позорното обстоятелство е твърдение на дееца за съществуването на определен факт, който се отнА. до укоримо от гледище на морала поведение на пострадалия и който е от естество да накърни доброто му име в обществото. При втората форма на изпълнителното деяние деецът излага пред трети лица твърдения, че пострадалият е извършил престъпление, което трябва да е достатъчно описано, макар и не напълно конкретизирано. За съставомерността на извършеното е необходимо позорното обстоятелство да е неистинско, а приписаното престъпление да не е извършено от оклеветения, както и деецът да съзнава това. Позорните и неистински обстоятелства следва да са обективно твърдени, а не да се подразбират и да са резултат от субективни интерпретации в съзнанието на пострадалия (Решение № 75/12.03.2012 г. по н. д. № 3142/2011 г., II н. о.).

Разпространяването чрез печата или други информационни средства на критични, но верни обстоятелства, свързани с отделни личности, е израз на конституционно установената свобода на словото и не съставлява граждански деликт. Фактическите твърдения, за които се поддържа, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Ако те са верни, същите не са клевета, дори да позорят адресата, и не са основание за ангажиране на гражданска отговорност на ответника. В случай, че са неверни - ответникът носи отговорност, доколкото чрез тях се зА.га неблагоприятно адресата и доколкото лицето, което ги изнА., не е проявило дължимата грижа да провери достоверността на информацията. В този смисъл е и Решение № 111/26.05.2000 г. по н. д. № 23/2000 г., II н. о. на ВКС, според което: „Когато е извършена необходимата проверка относно истинността на информацията съгласно установената журналистическа практика, вътрешните фактически правила на съответната колегия или издателство, чрез използване на обективно съществуващите и възможни източници на информация, е налице професионална добросъвестност, която изключва наказателната и гражданската отговорност за клевета.“ Противоправно деяние е и обидата, като тя ще е налице, ако се каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие (чл. 146, ал. 1 НК). Унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи, както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнА.не срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното мнение, което по същество представлява критика на някого и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Следователно обидата е лично унизяващо отнА.не към някого. Докато мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.

Разграничителния критерий между двата вида деяние е изяснен от теорията и практиката, и това е характерът на информацията, отнА.ща се до пострадалия. В първия случай деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание зА.гат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва престъпление, което не е извършил.

От изложеното следва, че при преценка основателността на предявения иск, на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране отговорността на ответника. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени с постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, съставляващи задължителна съдебна практика(решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29.012010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС и др.). Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да подложи на изследване и преценка дали конкретно изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва да се прецени дали разглА.ването му е противоправно и виновно, дали съставлява злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели.

Освен това, когато обидният или клеветнически израз (един или повече) е част от едно по-обширно изявление, той не може да бъде извеждан от контекста на последното и смисъла, който то внушава като цяло, включително при преценката дали се отнА. до ищеца.

В настоящия случай, съдът приема, че в никои от процесните думи и изрази не се съдържат неприлични, вулгарни или цинични думи - епитети, ругатни или такива, съдържащи унизителни съждения за качествата на ищеца, поради което и за обида не може да се говори.

Съдът приема и че не е налице приписване на извършено от ищеца престъпление, тъй като липсват твърдения, които да описват в достатъчна степен индивидуализиращите белези на престъпление.

Никое от използваните от ответницата изразни средства не съставляват твърдение за настъпил конкретен факт, съставляващо приписването на неизвършено от ищеца престъпление. Както беше посочено по-горе, позорните и неистински обстоятелства следва да са обективно твърдени, а не да се подразбират и да са резултат от субективни интерпретации. Поради това и не е налице приписване на извършено от ищеца престъпление.

Въпросът е дали с процесната публикация е налице разглА.ване на позорно обстоятелство за ищеца.

Както беше посочено, по делото не се спори, че на 07.07.2020 г., ищецът в качеството си на „дежурен съдия“ в Специализирания наказателен съд, е постановил съдебен акт по реда на чл. 161, ал. 1 от НПК за извършване на претърсване и изземване в дома на И. Г. З.. Разпространяването на верни обстоятелства е израз на конституционно установената свобода на словото и не съставлява граждански деликт. Няма значение, какво е мнението на ответницата (или общественото мнение) за тези обстоятелства, тъй като те са верни. Поради това и не е налице противоправно деяние.

Относно посоченото от ответницата: „Та, в същия този ден 07.07., се е оказало, че е издаден и още един друг съдебен акт - този за претърсване и изземване в Президентството. Точно така, мощното влизане на прокуратурата в Президентството е извършено въз основа на съдебен акт от 07.07., което значи е подписан от кой точно съдия? Все си мисля, че шайката направо си каза на американците да си гледат работата …“:

Без съмнение, логическата последователност на изказа на процесната публикация и контекста на въпросния абзац, водят еднозначно до извода, че претърсването и изземването в президентството са били разрешени именно от ищеца. Това, обаче, не е вярно - не се спори по делото, че ищецът не е издал разрешение по реда на чл. 161, ал. 1 НПК за извършване на процесуално-следствени действия в сградата на Президентството на Република България.

Следователно, доколкото е налице твърдение за съществуването на определен факт, който не се е осъществил, следва да се направи преценка, дали този факт е укоримо от гледище на морала поведение на пострадалия и който е от естество да накърни доброто му име в обществото.

Ищецът е съдия в Специализирания наказателен съд, а неверният факт, че е постановил определен съдебен акт, който е бил постановен от друг съдия от същия съд, сам по себе си не е позорящ. Специализираният наказателен съд (СпНС) съгласно релевантните изменения в Закона за съдебната власт и Наказателно-процесуалния кодекс е бил създаден със закон. Той е притежавал точно определена специална компетентност в една точно определена област. Съдиите в него са се назначавали съобразно условията и реда, приложими за съдиите в общите съдилища. СпНС е прилагал в правораздавателната си дейност материалното и процесуалното право, приложимо от общите съдилища, правораздавал е едновременно (без да ги дублира) с общите съдилища, от които не се е различавал функционално и организационно. С решение № 10/15.11.2011 г. по конст.дело № 6/2011 г. на Конституционния съд на РБ (Обн., ДВ, бр. 93 от 25.11.2011 г.) е прието, че „специализираните съдилища” не представляват извънреден съд, каквито чл. 119, ал. 3 от Конституцията извънредни съдилища не допуска. Поради това, посоченото от ответницата, че ищецът е постановил определен съдебен акт, който е бил постановен от друг съдия от СпНС, сам по себе си не е позорящ (противно на твърденията на ищеца).

Претърсването и изземването са процесуално – следствени действия, които се извършват когато има достатъчно основание да се предполага, че в някое помещение или лице се намират предмети, книжа или компютърни информационни системи, съдържащи информационни данни, които могат да имат значение за делото (чл. 160, ал. 1 НПК) с разрешение на органите, посочени в чл. 161 ГПК. Претърсване може да се извърши и с цел да се издири лице или труп (чл. 160, ал. 2 НПК).

Възможността за претърсване и изземване в помещение, което се ползва от държавни или общински служби, е изрично предвидено в закона - чл. 162, ал. 3 НПК. Поради това и няма как, фактът, че е дадено разрешение за претърсване на определена сграда (ползвана от „президентството“), да е позорящ. От друга страна, дори предвиденият в НПК ред за извършване на самото претърсване и изземване да не е спазен (след като е дадено разрешено от органа по чл. 161 НПК), респ. протоколът за претърсване и изземване да е бил опорочен и/или да не се явява валидно писмено доказателствено средство, това само по себе си не прави позорящо даването на самото разрешение за претърсване и изземване. Нещо повече – дори самото разрешение за претърсване и изземване да е незаконосъобразно, това не е достатъчно, за да е налице позорящо обстоятелство, тъй като не са налице визираните по-горе предпоставки.

Всъщност посоченото от ответницата „мощното влизане на прокуратурата в Президентството“ отразява както нейното мнение, така и общественият отзвук на извършеното претърсване и изземване, но всичко това касае начинът по който са извършени тези процесуално – следствени действия: показно и без да я ясно спазен ли е предвиденият в чл. 163 НПК.

Предвид изложените по-горе правни и фактически съображения, настоящият съдебен състав намира, че предявеният от иск по чл. 45 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли.

Относно разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 1280 лева - платено адвокатско възнаграждение (л. 86).

Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,