РЕШЕНИЕ

№ 79

гр. Велико Търново, 31.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА Членове: ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ, ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20234001000052 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 104/ 02.11.2022 г. по т.д. № 177/ 2021 г. по описа на ОС – Плевен съдът е осъдил Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати застрахователни обезщетения за причинени неимуществени вреди от ПТП на 07.06.2020 г. с участието на застраховано при румънско застрахователно дружество без кореспондент на територията на РБ, ведно със законната лихва върху главниците на обезщетенията, считано от 13.10.2020 г. до окончателното изплащане както следва: на К. Н.ва Н. 45 000 лв.; на Б. В. В. 20 000 лв., като за разликата над този размер до претендираната сума от 26 000 лв. искът му е отхвърлен; на Н. Б.ова В. 1 500 лв., като за разликата над този размер до претендираната сума от 3 000 лв. искът й е отхвърлен и на В. Б.ова В. 1 300 лв., като за разликата над този размер до претендираната сума от 2 000 лв. искът й е отхвърлен. С решението съдът е присъдил обезщетение за имуществени вреди, причинени от същото ПТП, на К. Н.ва Н. в размер на 2 206.26 лв., на Б. В. В. в размер на 67.40 лв., ведно със законната лихва от 13.10.2020 г. до окончателното изплащане, и на Н. П. Н. в размер на 3 092 лв., ведно със законната лихва от 28.01.2021 г. до окончателното изплащане, като искът му за разликата над този размер до претендираната сума от 3 135 лв. е отхвърлен. С Определение № 480/ 16.12.2022 г. съдът се е произнесъл по реда на чл.248 ал.1 ГПК, като е оставил без уважение искането на процесуалния представител на ищците адв. Ц. В. за изменение на решението в частта за разноските.

Депозиранa е въззивнa жалба от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ против решението по иска на Б. В. В., както и по исковете на К. Н.ва Н., Б. В. В., Н. Б.ова В. и В. Б.ова В. в частта му относно началната дата на дължимост на лихва за забава върху присъдените им обезщетения. По иска на В. съдът постановил решението при непълен и неправилен анализ на събраните доказателства, като формирал извод за наличието на причинно-следствена връзка между ПТП и претендираните от ищеца увреждания въз основа на приетата съдебно- медицинска експертиза, заключението на която било дадено преди заключението по автотехническата експертиза относно механизма на ПТП. Вещото лице – медик работило само по изложеното от ищеца в исковата му молба и заключението му било хипотетично, защото не се основавало на обективни данни за действалите при ПТП инерционни сили. Жалбоподателят счита, че съдът неправилно определил обема на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, като не анализирал доказателствата относно механизма на ПТП в тяхната съвкупност и не ценил категоричното заключение на вещото лице, че ПТП е било предотвратимо от ищеца при своевременно намаляване на скоростта и спиране, каквито действия той не предприел. Той възприел предположението на вещото лице, че „най-вероятно“ ищецът е бил с поставен предпазен колан. Събраните доказателства налагали извод, че съпричиняването на вредите от В. е в изключително висока степен, при което определеният от съда размер – 20 % бил силно занижен. Извън горното намира, че определеното от съда обезщетение не отговаря на критериите за справедливост, защото не е съобразено със степента и интензитета на претърпените от ищеца болки и страдания и със съдебната практика при сходни казуси. По отношение на лихвата за забава поддържа, че съдът неправилно е приложил материалния закон – нормата на чл.429 ал.3 КЗ, която не намирала приложение при ангажиране отговорността на Бюрото, защото чл.512 ал.1 КЗ не препращал към нея, а към чл.496 КЗ. Счита, че в случая Бюрото е изпаднало в забава не по-рано от 13.01.2021 г. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части. Претендира разноски съобразно изхода на спора.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещните страни са подали отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност. Б. В. В. счита, че изводите на съда по предявения от него иск са правилни, в съответствие със събраните доказателства, като определеният размер на обезщетението е справедлив, обоснован с реално претърпените от него неимуществени вреди. Относно началния момент на дължимост на лихвата за забава ищците сочат, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от тази на прекия деликвент, при което правилно ОС е присъдил лихва от датата на уведомяване на Бюрото. Молят първоинстанционното решение в обжалваните части да бъде потвърдено. Процесуалният представител претендира адвокатско възнаграждение за въззивното производство на основание чл.38 ал.2 ЗАдв.

Същият е подал въззивна частна жалба против определението на съда по чл.248 ал.1 ГПК. Изразява несъгласие с приетото от съда, че при присъждане на възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв. съдът, по аналогия с чл.47 ал.6 ГПК, има право да слезе под минималния размер на адвокатско възнаграждение, предвиден в Наредбата, както и че при липса на доказателства за регистрация по ЗДДС не може да се присъди възнаграждение с начислен ДДС. Излага, че нормата на чл.47 ал.6 ГПК е неприложима в хипотезата на оказана безплатна правна защита по реда на чл.38 ал.1 ЗАдв., при която се прилага специалната разпоредба на чл.36 ал.2 ЗАдв. Относно регистрацията по ЗДДС се позовава на практиката на ВКС, съгласно която непредставянето на доказателство, че съответният адвокат е регистриран по ЗДДС, не е основание да се откаже присъждане на възнаграждение с начислен ДДС предвид съществуването на публичен регистър, достъпен за всички. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да се измени решението в частта за разноските по претендирания от нея начин.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Частната въззивна жалба също е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира със събрания доказателствен материал. Релевантините за спора факти са следните: На 07.06.2020 г. около 16.15 ч. на първокласен път I-3 при км.10+050 е реализирано ПТП между товарен автомобил „Ивеко Дейли“ с румънска регистрация, управляван от А. Г. – румънски гражданин, и лек автомобил „Нисан Алмера Тино“, управляван от ищеца Б. В. В.. С влязло в сила решение водачът Г. е признат за виновен в това, че на на сочената дата при управление на МПС е нарушил правилата за движение по чл.21 ал.1 от ЗДвП, като избрал скорост за движение 114, 8 км/ч. и превишил максимално допустимата скорост от 90 км/ ч. и чл.42 ал.1 т.2 от ЗДвП – преди да предприеме изпреварване не се убедил, че има видимост, свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване и че може да заеме мястото в пътната лента пред изпреварваното ППС без да го принуждава да намалява скоростта или да изменя посоката на движение, в резултат на което реализирал ПТП с управлявания от Б. В. лек автомобил и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на ищцата К. Н.ва Н.. Не е спорно, че за процесния автомобил е имало валидна към датата на ПТП застраховка „Гражданска отговорност“ – „Зелена карта“ със застрахователно дружество без кореспондент на територията на РБ. Механизмът на ПТП е изяснен от приетата авто- техническа експертиза. Водачът Г., движейки се със скорост 115, 92 км/ ч., предприел маневра за изпреварване на движещия се попътно пред него лек автомобил „Фолксваген Пасат“ в момент, когато в насрещната лента за движение се приближавал лек автомобил „Нисан Алмера“, управляван с разрешена за пътния участък скорост от 83.68 км/ч. Водачът Г. предприел спиране и завъртане на волана на дясно, при което реализирал удар с изпреварвания автомобил и движейки се косо и закъснително след тилния удар реализирал удар и с насрещно движещия се автомобил в неговата предна лява част. Мястото на този втори удар е в дясната пътна лента – тази на движение на товарния автомобил, защото водачът на лекия автомобил „Нисан Алмера“ променил направлението на своето МПС към насрещната лента. Според експерта причините са ПТП от техническа гледна точка са комплексни – от една страна действията на водача Г., който се движил със скорост по-висока от максимално разрешената за пътния участък и предприел маневра изпреварване при наличие на насрещно движещ се автомобил, а от друга страна бездействието на ищеца В. да въздейства за спиране на управлявания от него автомобил и действията му по промяна на направлението на автомобила към насрещната пътна лента. Дава заключение, че технически е било възможно ударът да бъде избегнат и процесното ПТП да бъде предотвратено от водача В. при своевременни действия от негова страна за спиране чрез натиск върху спирания педал с максимална ефективност било то към момента на навлизане на товарния автомобил в неговата лента за движение, било то в последващия момент – на удара на този автомобил с изпреварвания. И в двата случая траекториите на двата автомобила е нямало да се пресекат. Посочил е, че водачът В. е могъл да възприеме навлизането на товарния автомобил в неговата лента от достатъчно голямо разстояние и да реагира за спиране, а обективни данни за подобно действие липсват – няма отложени спирачни следи. В съдебно заседание е пояснил, че ако водачът е реализирал действия по спиране, но не е успял да спре до удара, то значи, че скоростта му е била по-висока от разрешената 90 км/ч., защото управлението дори с максимално разрешената скорост би дало възможност за спиране до мястото на сблъсъка. ПТП според него е можело да бъде избегнато и ако водачът не е отклонил движението на автомобила си непосредствено преди удара в насрещната пътна лента.

От приетите като доказателство по делото медицински документи се установяват конкретните увреждания на В., като е видно, че те са диагностицирани непосредствено след ПТП. Съгласно епикриза от 10.06.2020 г. на 07.06.2020 г. той е приет в болница, където му е проведено 3-дневно лечение, издаден му е болничен лист за временна нетрудоспособност от същата дата, извършено му е освидетелстване от съдебен лекар. Вещото лице по съдебно-медицинската експертиза дава заключение, че констатираните при ищеца травматични увреждания са пряка последица от ПТП. Във връзка с направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради непоставен предпазен колан сочи, че при освидетелстването на В. на 09.06.2020 г. е описано кръвонасядане по предната коремна стена в долната й една трета, което според него най-вероятно е получено от действието на колана, тъй като е с характеристиката на контактен отпечатък. В съдебно заседание експертът заявява, че този отпечатък не би могъл да се получи от удар във волана. Поддържа, че останалите увреждания също не изключват възможността ищецът да е бил с поставен колан, включително счупването на носните кости, което според него, предвид отворената въздушна възглавница, може да обясни с удар в купето на автомобила вляво.

На 12.10.2020 г. В. и на членовете на неговото семейство – останалите ищци – са отправили претенция до СНББАЗ за изплащане на застрахователни обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди.

При така изяснената фактическа обстановка ВТАС напълно споделя формираните въз основа на нея правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения от Б. В. иск по чл.511 ал.3 КЗ вр. чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на СНББАЗ: Настъпило е застрахователно събитие на територията на Република България с участието на водач, който управлява МПС, обичайно намиращо се в Румъния – държава, която членува в Съвета на бюрата. Налице е виновно противоправно поведение на водача, установено с влязло в сила съдебно решение, което е задължително съгласно чл.300 ГПК за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, досежно извършването му, неговата противоправност и виновността на дееца. Вследствие на виновното противоправно поведение на водача А. Г. на ищеца са причинени телесни увреждания. Оплакванията на жалбоподателя, че не е доказана причинно-следствената връзка между получените от него травми и процесното ПТП е несъстоятелно. Безспорно е, че описаните в исковата молба травматични увреждания са установени в деня на инцидента и непосредствено след него с надлежни писмени доказателства, които са съобразени от вещото лице – медик при даване на заключение, че получените увреди са в резултат на процесното ПТП. Отговорността на водача е предмет на валидно застрахователно правоотношение по международната система за автомобилна застраховка на „Гражданска отговорност“ – „Зелена карта“ със застрахователно дружество без кореспондент на територията на страната, в който случай СНББАЗ обработва претенциите на пострадалите – чл.511 ал.1 т.2 КЗ и е легитимирано да отговаря по тях.

Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, при съобразяване претърпените болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност и други релеванти обстоятелства, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС. За да определи справедливия размер на обезщетението, съдът взе предвид приетите съдебно- медицинска и комплексна психиатрична и психологическа експертизи, които кредитира като компетентно дадени и обосновани, и отчете следните фактори: На ищеца, който към датата на ПТП е на 31 г., е причинена една сериозна травма – счупване на носните кости и изкривяване на носната преграда, и множество леки телесни повреди – охлузвания и охлузни рани по главата, шията, левия горен крайник, кръвонасядане в областта на лявото рамо, оток в областта на лявата лакътна става, оток и кръвонасядане по дясната предмишница, кръвонасядане по предната коремна стена; мозъчно сътресение. Проведено му е 3-дневно болнично лечение с хирургична обработка на охлузванията, наместване на носната преграда и медикаментозна терапия, като е последвало лечение и в домашно-амбулаторни условия, като възстановителният период е около месец и половина. Получените увреждания са свързани с болки, които са били най-интензивни в първите няколко дни и видно от предписаните на ищеца медикаменти, болковият синдром е туширан с аналгетици. Актуалният преглед на ищеца установява, че счупването на носните кости е зараснало с изкривена носна пирамида и носна преграда, което макар и да не променя образа и социалното функциониране е свързано със значимо двустранно затруднено носно дишане и представлява постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. Кривото зарастване е последица и от проведеното на ищеца лечение – мануално наместване на носните кости. Вещото лице е посочило, че тази последица от травмата може да бъде премахната чрез специализирано оперативно лечение за изправяне на носната преграда, каквото към настоящия момент ищецът не е предприел. Установено е, че ПТП се е отразило и на психичното здраве на ищеца. Съгласно заключението на комплексната психиатрична и психологическа експертиза той е преживял остра стресова реакция – психично разстройство, което възниква веднага след травматичното събитие и е пряка последица от преживяното по време на ПТП и свързаните с него физически наранявания и лечебни процедури, и е развил посттравматично стресово разстройство предвид това, че описваните от него симптоми на тревожност, потиснатост, притеснение, раздразнение, усещане за нереалност, накъсан и непълноценен сън с кошмари, са продължили повече от месец. При проведеното му психологично изследване той е споделил, че тази симптоматика е продължила повече от 2 месеца. Същевременно, в заключението той е описан като човек, който бързо преодолява и се адаптира успешно в ситуации на житейски кризи, проблеми и дистрес, без те да нарушават социалното му функциониране за дълъг период, което обсъдено и с обстоятелството, че не е търсил специализирана помощ и не е провеждал медикаментозно лечение, аргументира съда да приеме, че засягането на психичното му здраве е било краткотрайно в рамките до 3 месеца след ПТП. Към момента на освидетелстване са изминали повече от две години от инцидента и пострадалият напълно е възстановил обичайния си ритъм на живот. Видно от изложеното, пострадалият е претърпял вреди, които не се отличават със специфика и по-голяма интензивност и продължителност на търпенето им от обичайните за хора, получили такива увреждания. Усложнението вследствие на счупването на носните кости не засяга здравния му статус по непоправим начин и отстраняването на проблема зависи изцяло от неговото активно поведение, като съдът съобразява, че доколкото се изисква оперативна интервенция за възстановяване на носната проходимост, това ще създаде за ищеца нови болки и страдания. Тъй като обезщетението следва да служи само за репариране на вредите, но не и да бъде средство за обогатяване на пострадалия, при определянето му съдът съобрази и ценовата конюнктура в страната към датата на ПТП, изражение на която са минималната работна заплата е 610 лв., средната заплата по данни на НСИ – около 1437 лв., както и установените в КЗ лимити на застрахователните обезщетения. При съвкупния анализ на всички тези обстоятелства ВТАС намира, че обезщетение в размер на 20 000 лв. е годно да обезщети причинените на В. неимуществени вреди. Определеният от първоинстанционния съд размер 25 000 лв. се явява завишен.

Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, като приносът се сочи от застрахователя в два аспекта – чрез действия и бездействия, които се намират в причинна връзка с настъпването на ПТП и чрез непоставяне на предпазен колан, което е в причинна връзка с настъпването на травмите. Относно първата форма между страните не е налице спор за релевирано от ищеца поведение, с което той е допринесъл за реализиране на процесното ПТП, както е прието и от ОС. Ищецът не е обжалвал решението на съда в тази му част, базирано на заключението на авто-техническата експертиза, че той е имал техническа възможност да предотврати настъпването на сблъсъка. Спорът е само до обема на съпричиняване вследствие на това негово поведение. По отношение на използването на предпазен колан от В. ВТАС намира за неоснователно оплакването на жалбоподателя срещу извода на първоинстанционния съд, че тази форма на съпричиняване не е налице. Вещото лице е дало заключение, че най-вероятно ищецът е бил с колан, защото при прегледа му непосредствено след инцидента е констатирано кръвонасядане по предната коремна стена и то има характеристика на контактен отпечатък, като не е възможно такъв отпечатък да се получи от удар във волана. Посочил е, че и другите наранявания не налагат извод да е бил без колан. Липсата на категоричност в извода ползва ищеца, а не ответника, който носи тежестта да докаже съпричиняването, защото с позоваване на него той цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.

ВТАС намира, че определеният от ОС – Плевен процент на съпричиняване – 20 % е занижен съобразно действителния принос на ищеца за настъпване на ПТП и съответно за получаване на травматичните увреждания. Безспорно, както е изложил съдът, първопричината за възникването на опасната и неочаквана за другите водачи на превозни средства ситуация на пътя са виновните и противоправни действия на водача А. Г., поради което неговият принос е същественият, но макар поведението на водача В. да се явява провокирано от действията на Г., факт е, че то е било неадекватно на възникналата пътна обстановка и то неадекватно в две посоки. Вещото лице е категорично в заключението си, че той е могъл да възприеме неправомерните създаващи опасност за него действия на водача на товарния автомобил и да предприеме спиране, което е щяло да доведе до избягване на сблъсъка. Същият резултат би бил постигнат и ако той не е отклонил движението на автомобила си непосредствено преди удара в насрещната пътна лента, в която е реализирано ПТП. Т.е. съществували са два начина за предотвратяване на ПТП от него. С оглед на това съдът счита, че приносът на В. следва да бъде определен на 30 %, което обуславя редуциране на обезщетението на 14 000 лв. Решението на ОС – Плевен следва да бъде отменено в частта, с която на В. е присъдено обезщетение над 14 000 лв. до 20 000 лв. В останалата му част решението следва да бъде потвърдено.

По жалбата в частта за началния момент на дължимост на лихвата за забава: В настоящия казус СНББАЗ изпълнява функциите на представително национално бюро – член на бюрата от системата "Зелена карта" и отговаря в хипотезата на чл.511 ал.1 КЗ, а не действа в качеството си на компенсационен орган, извършващ плащания в случаите по чл.515 КЗ. Видно от законовите разпоредби, се касае до съвсем различни функции и правомощия на Бюрото: в първата хипотеза то плаща все едно е застраховател на виновния водач, произнасяйки се по претенцията на пострадалите лица в тримесечния срок по чл.496 ал.1 КЗ, като може да релевира всички възражения, с които разполага застрахователят и деликвентът, а във втория – дейността му се ограничава само до проверка дали е отправена претенция за обезщетение до компетентния правен субект по установения ред и в предвидените срокове, без да прави преценка по същество – чл.516 ал.7 КЗ, произнася се в двумесечен срок съгласно ал.2 и встъпва в правата на удовлетворения кредитор – чл.517 ал.1 КЗ. В първата хипотеза чл.511 ал.3 препраща към чл.496 КЗ, но тази норма урежда само срока за произнасяне на СНББАЗ по адресираната до него претенция и съответно поставя начало на забавата му за изплащане на застрахователното обезщетение. Други препратки законодателят не е направил и липсва специална за СНББАЗ уредба, при което са приложими общите разпоредби относно компонентите, включени в застрахователното обезщетение. Те са уредени в чл.429 ал.1 и ал.2 КЗ, като съгласно чл.429 ал.2 т.2 КЗ лихвите за забава на деликвента за времето от уведомяване на застрахователя/ СНББАЗ или Гаранционен фонд до изтичане на срока по чл.496 КЗ за произнасянето на последните, са част от застрахователното обезщетение. С оглед регламентираните в чл.511 КЗ права и задължения на Бюрото при отправена застрахователна претенция и неговата пасивна легитимация по предявения иск по чл.511 ал.3 КЗ относно дължимостта на лихва за забава от застрахователите са актуални дадените от ВКС разрешения по този материалноправен въпрос, обективирани в Решение № 72/ 29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. на I т. о., Решение № 128/ 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/ 2018 г. на I т. о. и Решение № 167/ 30.01.2020 г. по т.д. № 2273/ 2018 г. на II т. о. В тези решения е прието, че застрахователят покрива дължимата на увредения лихва за забава на застрахования деликвент, отговорността на който пряко обуславя отговорността на застрахователя. Тази лихва е дължима не от датата на непозволеното увреждане, както предвижда общата разпоредба на чл.84 ал.3 ЗЗД, а считано от по-ранната от двете дати на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие – от самия застрахован или от пострадалия и само доколкото не надхвърля застрахователния лимит. Отделно, на основание чл.497 ал.1 КЗ, застрахователят носи отговорност и за собствената си забава да определи и изплати обезщетение, като такава се дължи от по-ранната от двете дати – изтичането на срок от 15 работни дни от представянето на всички доказателства, ако такива са изискани съгласно чл.106 ал.3 КЗ, или изтичането на определения в чл.496 ал.1 КЗ максимален срок от 3-месеца за окончателно произнасяне по претенцията на увреденото лице. С оглед тези разяснения, правилно първоинстанционният съд е приел за основателни претенциите на ищците за присъждане на законната лихва по чл.429 ал.3 за времето от предявяване на извънсъдебните претенции 13.10.2020 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Предвид изложеното, въззивната жалба на СНББАЗ срещу решението в частта му за началния момент на дължимост на лихвата за забава е неоснователна и решението на ОС – Плевен в тази му част следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

Следва да бъде отменено като незаконосъобразно Определение № 480/ 16.12.2022 г., постановено по чл.248 ал.1 ГПК. Оплакванията на процесуалния представител на ищците са основателни. С оглед изричната разпоредба на чл.36 ал.2 ЗАдв. съдът не може да определи адвокатско възнаграждение под минималния размер, предвиден в Наредбата, прилагайки чл.47 ал.6 ГПК по аналогия. За присъждането на това възнаграждение с начислен върху него ДДС не се изискват доказателства за регистрация на адвоката по ЗДДС предвид съществуването на публичен регистър, който позволява извършването от съда на проверка. За по-голяма яснота и един диспозитив относно разноските ВТАС намира, че следва да отмени решението в частта за разноските, присъдени в полза на Адвокатско дружество „В. и Б.“, и да присъди изчислените от него, съразмерно на уважената част от исковете, както следва: за оказаната правна помощ на К. Н. – сумата 5 724.72 лв., от която 5 100 лв. с ДДС по иска за неимуществени вреди и 624.72 лв. с ДДС по иска за имуществени вреди; за оказаната правна помощ на Б. В. – сумата 1 764 лв.; за оказаната правна помощ на Н. В. – сумата 360 лв. с ДДС, за оказаната правна помощ на В. В. – сумата 390 лв. с ДДС и за оказаната правна помощ на Н. Н. – сумата 731 лв. с ДДС.

По разноските: Съобразно изхода на спора пред въззивния съд следва да бъде отменено решението в частта за разноските, с която Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е осъдено да заплати по сметка на ОС – Плевен държавна такса за производството над 2 610.24 лв. За въззивното производство на Бюрото следва да се присъдят разноски, съразмерно на уважената част от жалбата - 843.60 лв. /при обжалваем интерес 20 000 лв. и уважена жалба за 6 000 лв. при съобразяване списъка по чл.80 ГПК за разноски в размер на 2 812 лв. На Адвокатско дружество „В. и Б.“ следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв., съразмерно на отхвърлената част от жалбата – сумата 1 848 лв., както и сумата 15 лв. – разноски за заплатена държавна такса по частната въззивна жалба.

Водим от горното, съдът