Решение № 4845 от 25.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9787/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20094650/14.04.2021г., постановено по гр.д. №11531/2020г. по описа на СРС, 27 състав, е отхвърлен предявеният от И. Д. П. срещу Д. И. П. осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, изр.2 от ЗЗД във вр. с чл.18, изр.1 от ЗН за осъждане на ответника да заплати сумата от 3500 лева, частично предявена от общата претенция от 7200 лева, представляваща обезщетение за неизпълнение на тежест, учредена в саморъчно завещание от 29.04.2003г. на Ц.В. П.а, изразяващо се в лишаване от ползване на стая и сервизни помещения в имот в гр. София, бул. „•••••••, за периода от 04.08.2018г. до 04.02.2020г., ведно със законната лихва от 28.02.2020г. до изплащане на вземането. Осъден е на основание чл.78, ал.3 от ГПК И. Д. П. да заплати на Д. И. П. разноски по делото в размер на 600 лева. Постъпила е въззивна жалба от ищеца И. Д. П. срещу решението в цялост, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно и незаконосъобразно, както и, че не съответства на събраните по делото доказателства, които не били анализирани правилно. Нелогично било съждението на съда, че е установено нелично ползване на жилището чрез наличие на движими вещи в стаята. Въззивникът поддържа, че в исковата молба е посочил правното основание на предявения иск, а именно чл.59 от ЗЗД. Твърди, че е отстранен от жилището след издаване на заповед за незабавна защита от 03.08.2018г., като дотогава го обитавал съвместно с ответника. Вещите, които идвал да си вземе след това от апартамента били негови лични вещи, тъй като останал на улицата и бил принуден да живее в колата си. Поддържа, че винаги е считал целия апартамент за свой като единствен наследник и повече от 40 години живеел в жилището. Едва на 31.07.2018г. узнал за завещанието, според което имал право на ползване на описаните помещения. Твърди, че ответникът ползва лично целия имот, като е изхвърлил вещите му и извършил ремонт на цялото жилище, включително и на стаята на ищеца. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което да му бъде присъдено претендираното обезщетение. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна Д. И. П., чрез пълномощника адв. А. Т.. Въззиваемата страна излага доводи за неоснователност на жалбата, като поддържа, че през процесния период, стаята, която ищецът е обитавал, не е била ползвана от ответника, а в нея са били налични вещи на ищеца. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Не е спорно между страните по делото, че същите са баща и син, както и, че през процесния период със заповед за незабавна защита от 03.08.2018г. по гр.д. №50793/2018г. на СРС, 80-ти състав, ищецът е бил отстранен от обитаваното съвместно с ответника жилище в гр. София, бул. „•••••••. Видно от приетото като доказателство по делото саморъчно завещание Ц.В. П.а (майка на ищеца и баба на ответника) завещава на внука си Д. И. П. жилището в гр. София, бул. •••••••, състоящо се от три стаи, дневна, кухня, баня, клозет, антре и два балкона с площ от 102, 48 кв.м., като баща му И. Д. П. до смъртта си да ползва от апартамента една стая и сервизни помещения. От показанията на разпитаните по делото свидетели Т.А.М. и М.Р. П.а, както и от обясненията на самия ищец, се установява, че в процесния апартамент е имало стая с вещи на ищеца, като същият посещавал жилището, за да си взема вещи оттам. Въззивната инстанция намира за неоснователни изложените в жалбата възражения във връзка с определената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск. Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на изложените в исковата молба твърдения, на които се основава искът, и формулирания от ищеца петитум. В случая в исковата молба се излагат твърдения, че ответникът е наследник по завещание на Ц.В. П.а, която му завещала собствения си недвижим имот: жилище в гр. София, бул. „•••••••, като завещателното разпореждане е с тежест – ищецът да ползва една стая и сервизни помещения от апартамента. Доколкото ищецът твърди, че е лице, в полза на което е учредена тежестта по завещанието, предявеният иск е именно по чл.18 от ЗН във вр. с чл.79 от ЗЗД във вр. с чл.44 от ЗЗД. Установява се от събраните по делото доказателства, че през процесния период ответникът е бил отстранен от жилището на основание издадена заповед за незабавна защита от 03.08.2018г. по гр.д. №50793/2018г. на СРС, 80-ти състав. Така наложената мярка по реда на ЗЗДН не лишава ищеца, в чиято полза е учредена тежестта по завещанието от правото му да ползва стаята от процесното жилище. Съобразно установената съдебна практика ползването не следва да се разбира като постоянно обитаване на жилището, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота, напр.: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. В случая се установява от събраните по делото доказателства, че ищецът е съхранявал свои лични движими вещи в процесната стая от апартамента, като същата не е била ползвана от ответника, поради което предявеният иск се явява неоснователен и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските: Въззиваемата страна Д. И. П. е направил искане за присъждане на разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 600 лева, като е представена разписка, с която адв. Т. прави изявление, че е получил сумата от 600 лева от Д. П., представляваща адвокатско възнаграждение. По делото обаче не е представен договор за правна защита и съдействие, от който да е видно, че е уговорено адвокатско възнаграждение в посочения размер, поради което искането за присъждане на разноски се явява неоснователно. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави, ІV-Е състав