Решение № 176 от 13.11.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 583/2025 г.

Производството е по гл. ХХІ за въззивен контрол, инициирано с въззивна жалба на подсъдимата Е. Р. С., чрез защитника й адв. Т. М., въззивна жалба на частния обвинител и граждански ищец З. И. К., чрез повереника й адв. И. А. и по протест на прокурора, всичките срещу Присъда № 11/24.03.2023 г. на Районен съд - С., постановена по н.о.х.д. № 60/2022 г. по описа на същия съд и допълнителна Присъда № 15 от 09.07.2025 г., постановена по същото дело. С посочената Присъда № 11/24.03.2023 г. постановена по н.о.х.д. № 60/2022 г. по описа на Районен съд - С., състав на този съд е признал подсъдимата Е. Р. С., ЕГН ••••••••••, за ВИНОВНА в това, че за времето от м. юли 2017 г. до началото на м. август 2017 г. в с. К., общ. Д., ул. „В.” в условията на продължавано престъпление, с две деяния, които осъществяват по отделно един състав на едно и също престъпление, извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото, в немаловажен случай, самоволно, не по установения от закона ред - чл. 124, ал. 1 ГПК осъществила едно оспорвано от другиго З. Б. К., свое действително право - правото да ползва имот намиращ се в с. К. едноетажна къща, състояща се от две стаи и остъклено антре, находяща се в имот пл. № 187 в кв. 11 по регулационен план на с. К., като на неустановена дата през м. юли 2017 г. сменила патрона на вратата на къщата, изнесла личните вещи на К. и ги изхвърлила под навес на двора и на неустановена дата в началото на м. август 2017 г. пречила на З. К. да влезе в имота си, като я изблъскала от къщата с ръце, крещейки към К. да излиза и деянието С. осъществила чрез сила /блъскала с ръце К./, като описаното по-горе деяние представлява престъпление по чл. 323, ал. 5, вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 54 НК й е наложил наказание „Лишаване от свобода“ за срок от ШЕСТ МЕСЕЦА, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК отложил изпълнението на последното за срок от три години. Със същата присъда съдът е приложил чл. 23, ал. 1 НК, като е наложил на подсъдимата Е. Р. С. общо най-тежко наказание от наказанията, наложени с Присъда №............ от 24.07.2020 г., в сила от 27.07.2022 г. по н.о.х.д. № 56/2019 г. по описа на Районен съд – С. и с обжалваната Присъда № 11/24.03.2023 г. постановена по н.о.х.д. № 60/2022 г. по описа на Районен съд - С., а именно наказание „Лишаване от свобода” за срок от осем месеца, отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от три години. Със същата присъда подсъдимата Е. Р. С. е осъдена да заплати на пострадалата З. И. К., сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от момента на деянието до окончателното плащане, както и сумата в размер на 2 000 лв. разноски по делото. С последваща Присъда № 15 от 09.07.2025 г., постановена по н.о.х.д. № 60/2022 г. по описа на Районен съд - С., съдът е допълнил Присъда № 11/24.03.2023 г., постановена по същото дело в частта за гражданския иск, като е отхвърлил същия за разликата до пълния предявен размер. Срещу посочената осъдителна присъда е депозиран протест от прокурор при РП – К., ТО – С., ведно с допълнение към него. В протеста се поддържа, че наложеното наказание на подсъдимата С. е несправедливо. В допълнителното писмено изложение, неразделна част от протеста се излагат подробни аргументи в тази насока. Поддържа се, че съдът неправилно е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства доброто процесуално поведение на подсъдимата, както и добрите характеристични данни, като не е обърнал внимание на обстоятелството, че подсъдимата е демонстрирала изключително упорство при извършване на деянието и не е изразила каквото и да било съжаление и разкаяние, въпреки че е признала фактите от изпълнителното деяние и не е направила опит да възстанови първоначалното фактическо положение. Моли на осн. чл. 318, вр. ал. 313, вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК да бъде изменена постановената присъда, като на подсъдимата бъде определено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година, чието изпълнение да бъде отложено по реда на чл. 66, ал.1 НК. Посочената осъдителна присъда е атакувана и с жалба, ведно с допълнение към нея от частния обвинител и граждански ищец З. И. К., чрез повереника й адв. И. А. в гражданско-правната й част. Поддържа се, че претърпените неимуществени вреди са с по-голям интензитет, като е налице неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД. Моли предявеният граждански иск да бъде уважен в пълния предявен размер от 3 000 лв. Посочената осъдителна присъда е атакувана и въззивна жалба от подсъдимата, чрез защитника й – адв. Т. М., с аргументи за нейната неправилност и незаконосъобразност. С допълнително писмено изложение, неразделна част от жалбата, са доразвити съображенията изложени в нея. Твърди се, че престъплението, за което й е повдигнато обвинение по чл. 323, ал. 5, вр. ал. 1 НК не е съставомерно, тъй като подсъдимата е била провокирана и нападната при съприкосновението й с пострадалата. Поддържа, че подсъдимата е действала при условията на самозащита. Алтернативно намира, че са налице основанията на чл. 323, ал. 3 НК, тъй като по делото е останало недоказано, че подсъдимата е била предупредена по надлежния ред. Моли съда да отменени постановената присъда и да постановени нова, с която подсъдимата С. да бъде призната за невиновна. В съдебно заседание пред Софийски окръжен съд, прокурор от Софийска окръжна прокуратура поддържа депозирания протест и оспорва подадената въззивна жалба. Счита, че първоинстанционния съд не е отчел правилно отегчаващите отговорността обстоятелства, като по този начин е определил наказание в занижен размер. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец застъпва становище за основателност на депозирания протест, като от своя страна поддържа депозираната жалба срещу присъдата в гражданскоправната й част. Счита, че обстоятелствата по делото налагат да бъде уважен гражданския иск в пълния предявен размер. Намира, че съдът е определил обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД в занижен размер. От друга страна намира жалбата на защитата срещу постановената първоинстанционна присъда за неоснователна. Намира твърдението, че подсъдимата не е била предупредена по надлежния ред по чл. 323, ал. 3 НК се опровергава от събраните по делото доказателства. Частния обвинител и граждански ищец З. И. К. се присъединява изцяло към доводите на повереника си. Защитникът на подсъдимата С. – адв. Т. М. оспорва депозирания протест и жалба от частния обвинител и граждански ищец. От своя страна поддържа депозираната жалба, като намира, че в случая следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 323, ал. 3 НК, доколкото по делото според защитата е останало недоказано, че подсъдимата е била предупредена по надлежния ред. Отделно намира, че действията на подсъдимата С. са извършени при самозащита, тъй като последната е била провокирана и нападната. Подсъдимата С. /в лична защита/ се придържа към становището на защитника си. Добавя, че от 2017 г. пострадалата взима наем за имота, което се отразявало на извода за това дали са налице самоуправни действия от нейна страна. В последната си дума заявява, че не е виновна и моли да бъде отменена постановената присъда, като отново подчертава че е наемател в имота от 2017 г. СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени доводите на страните, материалите делото и съдопроизводствените действия на първоинстанционния съд, и като служебно провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, намери за установено следното: С внесения за разглеждане в Районен съд – С. обвинителен акт е повдигнато обвинение на подсъдимата Е. Р. С. за това, че за времето от м. юли 2017 г. до началото на м. август 2017 г. в с. К., общ. Д., ул. „В.” в условията на продължавано престъпление, с две деяния, които осъществяват по отделно един състав на едно и също престъпление, извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото, в немаловажен случай, самоволно, не по установения от закона ред - чл. 124, ал. 1 ГПК осъществила едно оспорвано от другиго З. Б. К., свое действително право - правото да ползва имот намираща се в с. К. едноетажна къща, състояща се от две стаи и остъклено антре, находяща се в имот пл. № 187 в кв. 11 по регулационен план на с. К., като на неустановена дата през м. юли 2017 г. сменила патрона на вратата на къщата, изнесла личните вещи на К. и ги изхвърлила под навес на двора и на неустановена дата в началото на м. август 2017 г. пречила на З. К. да влезе в имота си, като я изблъскала от къщата с ръце, крещейки към К. да излиза и деянието С. осъществила чрез сила /блъскала с ръце К./, като описаното по- горе деяние представлява престъпление по чл. 323, ал. 5, вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Първоинстанционният съд е направил верни и обосновани от доказателствата по делото изводи по фактите, значими за правилното решаване на делото, при спазване на процесуалните правила за събиране и проверка на доказателствата в наказателното производство. При самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, въззивната инстанция не намери основания за промяна на фактическата обстановка по делото, която е следната: Подсъдимата Е. Р. С. е родена на 02.07.1970 г. в гр. С., българка, с българско гражданство, неосъждана, омъжена, със средно образование, месторабота „Елон Консулт“ ЕООД – управител, адрес: гр. С., ж.к. „Л, , , , , бл. №, , , , , вх., , , , , ет., , , , , ап., , , и адрес: с. К., община Д., ул. „В.“ № 1. Подсъдимата и пострадалата З. И. К. са роднини, като З. К. била сестра на покойния баща на подсъдимата и нейна леля. Двете притежавали в съсобственост наследствен имот с адрес: с. К., общ. Д., ул. „В.“, представляващ дворно място с площ 1, 801 кв.м., съставляващо по регулационния план на с. К., имот планоснимачен № 187 в кв. 11, посочен в Констативен нотариален акт №... том..., дело №....от......1973 год. от Районен съдия при Районен съд – С. на основание постановление, издадено по обстоятелствена проверка. В парцела била построена нова едноетажна къща, състояща се от две стаи, остъклено антре и мазе. Единствената входна врата на къщата била тази на антрето, през което се достигало до всяка една от двете стаи. До смъртта на Р.С. през 2015 г. отношенията между З. К. и нейния брат били нормални. Общият имот, с построената в него къща не бил разделен, а се ползвал и от двете семейства. Съгласно устна уговорка между свидетелката К. и брат й Р.С., семейството на свидетелката К. ползвало по-малката от двете стаи и половината двор, а по-голямата стая и останалата част от двора се ползвали от семейството на Р.С.. В стаята си свидетелката К. държала свои вещи - печка, две легла, шевна машина, ракла, масичка, столове, както и дюшек, юрган, възглавници, куфари, килим, две шкафчета и други вещи за ежедневно ползване. Непосредствено до този имот се намирали още два урегулирани поземлени имота. В първия собственост на подсъдимата С. имало стара необитаема къща, а във втория - собственост на свидетелката З. К. били изградени стари стопански постройки и навес. След смъртта на Р.С. през 2015 г., дъщеря му Е. С. се настанила в посочения общ имот в по-голямата стая със знанието и съгласието на З. К.. Последната не живеела постоянно в къщата, като със съпруга си свид. Б.К. я ползвали обикновено през почивните дни. В началото на месец юли 2017 г. свидетелите З. К. и Б.К. посетили общата къща в с. К., в която по същото време била и подсъдимата С.. В разговор последната завила на свид. К. /нейна леля/, че възнамерява да прави ремонт на покрива на къщата и поради това свидетелката К. трябвало да изнесе багажа си от по-малката стая. Свид. К. възразила на това, като заявила, че не е съгласна да се прави ремонт, тъй като керемидите на покрива на общата къща били здрави. Подсъдимата предлагала на свид. К. да й продаде своята част от съсобствения имот, но свид. К. не била съгласна. Поради това между съсобствениците бил налице спор относно ползването на съсобствения имот, който подлежал на разглеждане и решаване от компетентните за това правораздавателни органи. Въпреки, че подсъдимата Р. съзнавала това, тя взела решение да осъществи самоволно, не по установения от закона ред, оспорваното от свидетелката К. свое действително право, свързано със собствеността и произтичащите от нея самостоятелни вещни права на ползване. В изпълнение на намерението си на неустановена дата през м. юли 2017 г. подсъдимата С., сменила патрона /ключалката/ на входната врата на къщата в общия имот, след което през прозореца изхвърлила в двора част от дрехите на свидетелката К.. Подсъдимата С. изнесла от стаята на К. част от вещите й - дюшек, юрган, възглавници, куфари, килим, две шкафчета, масичка и ги оставила под навес в другия имот - собственост на К.. Изхвърлянето на дрехите на свидетелката К. от подсъдимата С. било възприето от свид. П.У., който живеел в съседство и от имота си имал пряка видимост към къщата на свид. К. и подс. С.. Няколко дни по-късно при посещение на общия имот свидетелите З. К. и Б.К. установили, че патрона на входната врата на общата къща е сменен, а голяма част от вещите на свидетелката К. били изхвърлени и оставени под навеса. На неустановена дата в началото на м. август 2017 г. свидетелите З. К. и Б.К. заедно със сина си свидетеля Р. Д. посетили къщата в с. К.. По същото време подсъдимата Е. С. се намирала в къщата, а входната врата била заключена от вътрешната страна. Свидетелят Р. К. започнал да тропа по вратата продължително, въпреки това подсъдимата С. не отваряла. Поради това свидетеля Р. Д. счупил малкото прозорче на вратата, за да отключи. След като тримата свидетели успели да влязат в къщата, подсъдимата Е. С. започнала да крещи отвътре: „Какво искате, какво искате. Излизайте! Излизайте!“, като същевременно изблъскала с ръце свидетелката К. навън. През цялото време С. крещяла, че е реален владелец на имота и само тя може да го ползва. Когато излезли на двора, подс. Е. С. се обадила няколко пъти на полицията, че я нападат. На място пристигнали служители на гранична полиция и служители на РУ-С..Въпреки, че на 15.11.2017 г. свидетелят Б. А. - мл. ПИ в РУ-С. е разяснил на подсъдимата Е. С. привилегията на чл. 323, ал. 3 НПК, същата е отказала да възстанови първоначалното фактическо положение. От заключението по назначената и изготвена съдебно - психиатрична експертиза на подсъдимата се установява, че тя е психично здрава. Вещото лице е дало заключение, че подсъдимата може да участва адекватно в наказателното производство, както и, че е могла да възприема правилно фактите по делото и да дава достоверни обяснения. Горната фактическа обстановка съдът е приел за установена след направен внимателен анализ на събрания по делото доказателствен материал, като в този смисъл постановената присъда се явява обоснована. Направена е вярната преценка за разграничаване конкретно върху кои доказателствени средства се изграждат приетите от съда правни изводи. Правилно е преценено авторството на подсъдимата Е. Р. С. по отношение на престъпните деяния, част от продължаваното престъпление и относно квалифициращия го признак. Съобразявайки се с правната възможност подсъдимата да изгражда своя защитна позиция, каквато намери за добре, както и с често срещаната позиция на пострадалото от деянието лице да поднася такава обстановка, каквато ще подкрепя собствените му интереси, съдът е подложил на коментар най-вече показанията на имащите връзка с казуса свидетели, съпоставяйки ги на така изнесените обяснения. Въз основа на този доказателствен анализ, правилно е достигнал до несъмненост в извода за виновното поведение на подсъдимата. Тя от своя страна в обясненията си не отрича да е имало конфликт между нея и пострадалата К. по отношение на ползването и извършването на ремонтни дейности в съсобствения между тях имот. Горното впрочем се установява от показанията на всички свидетели, разпитани по делото. Самата подсъдима С. не отрича, че е изхвърлила вещите на пострадалата под навеса, като причина за това било несъгласието на последната да се извърши ремонт на покрива на къщата. Горните действия са били възприети от свид. Учков /независим по делото свидетел/. Също подсъдимата не отрича, че е сменила ключалката на входната врата, като по този начин сама признава, че е ограничила достъпа на пострадалата до съсобствената им къща. Също не се отрича на инкриминираната дата през м.август 2017 г. да се е стигнало до съприкосновение между подсъдимата С. и пострадалата К., но в обясненията си подсъдимата твърди, че именно тя е била нападната. Правилно и обосновано първоинстанционният съд не е кредитирал обясненията на подсъдимата в тази им част, тъй като последните се опровергават от останалите събрани по делото доказателства, а именно показанията на свидетелите Р. Д. и Б.К., които са очевидци. Вярно е, че последните са съпруг и син на пострадалата, но показанията им са непротиворечиви и последователни, като не се наблюдават противоречия между техните показания и останалите събрани по делото доказателства. Обясненията на подсъдимата, че самата тя е била нападната са изолирани и не кореспондират с доказателствената съвкупност събрана по делото. Така от всички разпитани по делото свидетели става ясно, че именно подсъдимата С. е поставила началото на конфликта между нея и пострадалата К., като сама признава, че е изхвърлила вещите й, и е сменила ключалката на имота. След като именно С. е инициатор на конфликтите по отношение на съсобствения имот, и е ограничила достъпа на пострадалата до него, е житейски логично при опит на пострадалата да влезе в имота, да се е опитала да го осуети, като я изблъска с ръце навън. Такива събития описват свидетелите очевидци, като нито едно от доказателствата по делото, не дава индиция да се приеме, че подсъдимата е била тази, която е била нападната на инкриминираната дата през м.август 2017 г., както твърди. В този смисъл съдът намира, че показанията на свид. О.С. /съпруг на подсъдимата/ са единствените, които подкрепят тезата на последната, изведена в обясненията. Показанията на посочения свидетел обаче, като се отчете, че последния е съпруг на подсъдимата и факта, че не са преки доказателствени източници, не следва да бъдат кредитирани. Свидетелят С. единствено преразказва събитията, около инкриминираните дати, така както са му били разказани от самата подсъдима. Показанията на посочения свидетел не са преки източници на сведения относно случая и се опровергават от показанията на разпитаните по делото свидетели-очевидци. Отделно в показанията на свидетелят се наблюдават съществени противоречия по отношение на отношенията между подсъдимата и пострадалата, както и по отношение на това дали последната е имала багаж в къщата, който впоследствие е бил изхвърлен от неговата съпруга. Така в разпита си свид. С. заявява, че пострадалата К. не е държала багаж в съсобствения имот, което се опровергава от всички събрани по делото доказателства, включително обясненията на самата подсъдима. Това противоречие е индиция за това, че свидетелят се стреми да представи подсъдимата С. в най-добра светлина, а самата тя признава да е изхвърлила багажа на К. и да е сменила ключалката на вратата, за да ограничи достъпа й. Всичко изложено налага показанията на посочения свидетел да не бъдат кредитирани от съда. Възражението на защитата, че пострадалата не била предупредена по надлежния ред по см. на чл. 323, ал. 3 НК се опровергават от събраните по делото доказателства. Така по досъдебното производство е наличен протокол за предупреждение /л.41 ДП 48/2019 на РУ-С./, от който е видно, че подсъдимата е предупредена по надлежния ред и й е указана възможността да възстанови първоначалното фактическо положение. Протоколът е подписан при отказ от страна на подс. С., като последният е удостоверен от свидетел М.. Вярно е, че протоколът не съдържа дата, а единствено е посочено, че е съставен през 2017 г., но при разпита си свидетелите Б. П. А. /съставил протокола/ и В.Н. М. /свидетелят удостоверил отказа/, удостоверяват изложеното в него. Така свид. А. е посочил, че именно той е съставил протокола и е предупредил подс. С. да осигури достъп на пострадалата К. до имота, както и за възможността й по чл. 323, ал. 3 НК. Отделно по досъдебното производство е налично обяснение на подс. С. от 15.11.2017 г., което макар да не представлява годно доказателство по делото, е индиция за това, че последната е била надлежно предупредена за отговорността, която носи, както и за възможността предвидена в чл. 323, ал. 3 НК да възстанови първоначалното фактическо положение, но същата е посочила, че категорично отказва да допусне свид. К. в имота, както и да и да подпише протокола за предупреждение, съставен от свидетелят Б. А., на длъжност младши полицейски инспектор към РУ – С.. Престъплението по чл. 323, ал. 1 НК е такова на формално извършване, т.е. наказателна отговорност на съответното лице се ангажира в случаи на установено самоволно и в разрез с конкретно установен правен ред упражняване на реални или предполагаеми правни възможности, които са били оспорени от друг правен субект, без да е необходимо това неправомерно осъществяване на права реално да е увредило имуществената или неимуществена, извън хипотезата на чл. 323, ал. 5 НК сфера на оспорващото лице. С инкриминирането на такива противоправни деяния, очертани с техните обективни и субективни характеристики от нормата на чл. 323, ал. 1 НК, се охраняват обществените отношения, свързани с гарантиране спазването на установения правен ред за разрешаване на възникнали спорове между отделни правни субекти необходимо за нормалното функциониране на обществото и за осигуряване на общественото спокойствие. Именно поради това престъплението по чл. 323, ал. 1 НК систематично е позиционирано в глава десета – „Престъпления против реда и общественото спокойствие“, от Особената част на НК. Правилно първоинстанционния съд е приел, че чрез извършените действия на неустановена дата през м.юли 2017 г. и на неустановена дата в началото на м.август 2017 г. подсъдимата С. е осъществила престъпния състав на самоуправството. Така на неустановена дата през месец юни 2017 г. подсъдимата е сменила ключалката на съсобствения имот и е изнесла вещите на пострадалата К. като с това е ограничила достъпа й до имота. Впоследствие на неустановена дата през месец август 2017 г. подсъдимата е ограничила достъпа на пострадалата К. до имота като я е изблъскала от къщата, използвайки сила. С тези свои действия подсъдимата е реализирала изпълнителното деяние на престъплението като самоволно, не по установения от закона ред - чл. 124, ал. 1 ГПК осъществила едно оспорвано от другиго - З. Б. К., свое действително право- правото да ползва имот – едноетажна къща, намираща се в с. К., състояща се от две стаи и остъклено антре, находяща се в имот пл. № 187 в кв. 11 по регулационен план на с. К.. В резултат на това, пострадалата К. през инкриминирания период практически не е имала никаква възможност не само да влезе в жилището, което е нейна собственост, но в един момент е била ограничена и от достъп до имота. От обективна страна тези действия изцяло покриват състава на самоуправство по чл. 323, ал.1 НК, защото самоволно и не по установения ред, е осъществено едно оспорвано от другиго-в случая от З. И. К., свое действително право- правото да ползва имота. В резултат на тези претенции в инкриминирания период, са предприети активни действия по ограничаване на достъпа на другия съсобственик до имота, включително с изхвърляне на багаж, смяна на патрони и физическо съприкосновение, като изблъскала пострадалата с ръце от имота. От обективна страна, както правилно е посочил и първоинстанционния съд се установи наличието и на квалифициращия обективен признак по чл. 323, ал. 5 НК, а именно, че подсъдимата е употребила сила по отношение на пострадалата, за да извърши самоуправните действия. Подсъдимата С. е избутала с ръце пострадалата К. от общия имот и с това я е лишила от възможността да го ползва. Настоящата инстанция споделя изводите на районния съд, че в случая се касае за продължавано престъпление по чл. 26 НК, тъй като са извършвани две отделни деяния, които осъществяват поотделно различни състави на едно и също престъпление и са налице останалите признаци на чл. 26 НК, както правилно е приел първостепенният съд. Така с двете си деяния, съответно през м. юли 2017 г. и през м. август 2017 г. е осъществила различни състави на едно и също престъпление и деянията са извършени през непродължителни периоди от време /в рамките на два поредни месеца/, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите. Възраженията на подсъдимата С., че тъй като спорът бил отнесен пред гражданския съд и последната била осъдена да заплаща наем на пострадалата К., води до извод за несъставомерност на деянието от обективна страна, са неоснователни. От обективна страна, няма изискване спорното право да съществува в действителност, а може и да е предполагаемо. За съставомерността на деянието, обаче именно преждевременното му упражняване, преди решаване на спора по законния ред, прави деянието общественоопасно. Последващото му разрешаване с влязло в сила решение на гражданския съд, обаче е ирелевантно за съставомерността на деянието от обективна страна. Настоящият състав на съда напълно споделя изводите на първоинстанционния съд за това, че деянието не представлява маловажен случай. Извършеното от подсъдимата в случая не се характеризира с по-ниска степен на обществена опасност, а напротив – самоуправните действия са осъществени на два пъти по различен начин, което е довело до квалификация на деянието, като продължавано престъпление, също е налице квалифициращия признак по чл. 323, ал. 5 НК, като е използвана сила, вещите на пострадалата са били изхвърлени извън имота и ключалката му е била сменена. По този начин достъпа до имота на пострадалата е бил ограничен за дълъг период от време. По отношение на формата на вината, правилно първоинстанционния съд е достигнал до извод, че всички доказателства, касаещи изпълнителното деяние, както и обстоятелствата, при които то е извършено, свидетелстват, че подсъдимата е извършила престъплението при форма на вина пряк умисъл. Тя е съзнавала общественоопасния характер на извършеното от нея, предвиждала е и е искала настъпването на общественоопасните му последици. Подсъдимата е съзнавала, че между нея и свидетелката К. е възникнал правен спор по повод ползването на съсобствения между тях недвижим имот, тъй като преди извършване на самоуправните действия е възникнал такъв по повод извършването на ремонтни дейности в имота. На следващо място, подсъдимата е била наясно и, че този спор следва да бъде разрешен от компетентните правораздавателни органи по гражданско-правен ред. Подсъдимата много добре е разбирала и общественоопасния характер на извършеното от нея. Ето защо от установена фактическа обстановка и анализа на събраните по делото доказателства, следва да се направи извод, че подсъдимата е извършила от обективна и субективна страна състава на престъплението, за което е обвинена чл. 323, ал. 5, вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК. По отношение на наложеното на подсъдимата С. наказание, във връзка с което е и протестът подаден от прокурора: За извършеното от подсъдимата Е. Р. С. престъпление по чл. 323, ал. 5, вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК санкционната част на разпоредбата предвижда наказание „Лишаване от свобода“ за срок до шест години. Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд не е отмерил правилно размера на наложеното наказание. Първоинстанционният съд е приел за смекчаващи отговорността обстоятелства добрите характеристични данни и доброто процесуално поведение на подсъдимата, като е отчел и отегчаващо отговорността обстоятелство, а именно начина на извършване на престъплението. Настоящият състав на съда не може да се съгласи, че в случая са налице добри характеристични данни за подсъдимата, тъй като по отношение на нея е налице предходно осъждане, макар присъдата по него да е влязла в сила след извършване на деянието /т.е. при реална съвкупност/. Това осъждане според настоящият съдебен състав следва да се третира като отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като се явява отрицателна характеристика за дееца. Следва да се изтъкне още, че по това предходно осъждане, извършеното деяние е средна телесна повреда по чл. 129, ал. 1 НК, като пострадал от престъплението отново е З. И. К.. Отделно настоящият състав намира, че доброто процесуално поведение на подсъдимата също не може да се третира като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелство, доколкото последното е задължение за всички страни по делото. От друга страна съдът намира, че единствено неразумната продължителност на производството следва да бъде отчетена като смекчаващо отговорността обстоятелство. Последната обаче, не следва да се тълкува като изключително смекчаващо вината обстоятелство, доколкото продължителността на наказателното производство не може да се преценява като такова, само по себе си, без връзка с останалите определящи вината факти. Така следва да се отчете, че в случая дейността на органите на досъдебното производство е била ритмична, а такава е била и тази на първоинстанционния съд. Забавата на наказателното производство, се дължи основно на фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че досъдебното производство е било образувано едва на 12.02.2019 г. по отделени материали от ДП № 273/2017 г. образувано за престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК по сигнал на Е. Р. С., което е било прекратено с постановление от 12.12.2018 г. Като отегчаващо вината обстоятелства, правилно е било отчетено от първоинстанционния съд, че такова представлява начинът на извършване на деянието. В тази връзка следва да се допълни обаче, че подсъдимата е демонстрирала изключително упорство при извършване на деянията /част от продължаваното престъпление/, като в хода на първоинстанционното производство, както и въззивното такова не е изразила каквото и да било съжаление за стореното. Напротив видно и от обясненията признава част от изпълнителните деяния /изхвърлянето на багажа и сменянето на патрона на вратата/, като не намира същите за укорими, нито пък извършени в нарушение на закона. Предвид всичко изложено настоящият състав на съда намира, че размера на наложеното наказание, следва да бъде определен при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства и в този смисъл намира за съответно на обществената опасност на деянието и дееца, на установените отегчаващите и смекчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите на наказанието, регламентирани в разпоредбата на чл. 36 НК наказанието „Лишаване от свобода“ за срок от една година, което е под средния размер на предвиденото в закона наказание и в същото време над минималния такъв. С оглед постигане целите на наказанието и доколкото подсъдимата е неосъждана към момента на извършване на деянието настоящият съдебен състав счита, както е приел и първоинстанционния съд, че за да се поправи подсъдимата не е наложително да търпи така определеното й наказание „лишаване от свобода“ ефективно. Поради това и на основание чл. 66, ал. 1 от НК правилно първоинстанционният съд е отложил изпълнението на наказанието за изпитателен срок от три години, който е и минималният предвиден в закона. Видно от свидетелството за съдимост подсъдимата е осъдена с присъда по НОХД № 56/2019 г. по описа на РС – С., в сила от 27.07.2022 г. за престъпление, извършено на 28.07.2018 г. Съдът намира, че двете деяния по НОХД № 56/2019 г. по описа на РС – С. и по настоящото дело са извършени при условията на реална съвкупност от престъпления, поради което и на основание чл. 23, ал. 1 НК следва се определи едно общо наказание за двете извършени престъпления в размер на най-тежкото измежду тях, а именно ЕДНА ГОДИНА „Лишаване от свобода“, което на осн. чл. 66 НК следва да бъде отложено за изпитателен срок от три години. Горното се налага да бъде сторено от въззивния съд, предвид увеличаване на размера на наложеното наказание „Лишаване от свобода“ на една година, съответно определяне отново на най-тежкото измежду наложените в групата наказания. По отношение на гражданския иск, във връзка с който е и жалбата подаден от частния обвинител и граждански ищец: По отношение на гражданската част на присъдата първоинстанционният съд е осъдил Е. Р. С. да заплати на З. И. К. сумата от 500 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, който размер е счел, че е справедливия такъв. Въззивният съд намира, че безспорно в резултат от престъплението по чл. 323, ал. 5 НК пострадалата е претърпяла съответните болки и страдания с възникнало в нейна полза право на обезщетение по реда на чл. 45 и сл. ЗЗД, с оглед установеното от обективна страна съставомерно деяние. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Настоящият състав намира, че първоинстанционния съд в нарушение на посочената разпоредба е определил обезщетение в занижен размер. Първоинстанционният съд е определил размера на неимуществените вреди, като е отчел единствено обстоятелството, че пострадалата е страдала за това, че не може да ползва имота, който е наследила от своя баща. Съдът обаче не е отчел, че при извършване на деянието подсъдимата С. е употребила сила спрямо пострадалата, като я е изблъскала с ръце, като й крещяла да излиза от имота. Горните действия обуславят определянето на обезщетение в пълния предявен размер от 3 000 лв., доколкото от упражнената спрямо нея сила, пострадалата се е почувствала застрашена и и изплашена, като след инцидента е изпитвала безпокойство и притеснение. По изложените съображения жалбата от частния обвинител и граждански ищец се явява основателна и обуславя изменение на присъдата в гражданската част. Следва да бъде осъдена подс. С. да заплати и дължимата държавна такса върху уважения размер от гражданския иск /в това число и по отношение на уважения с първоинстанционната присъда размер, тъй като е съдът е пропуснал да го стори/, изчислена по чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 120 лв. /върху целия уважен размер от 3 000 лв./. Правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК съдът е осъдил подсъдимата да заплати сторените по делото разноски. В хода на въззивното производство е сторено искане от страна на частния обвинител и граждански ищец за заплащане на сторените в хода на въззивното производство разноски, като в унисон на посочената разпоредба на чл. 189, ал. 3 НПК последните са дължими. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, видно от който частния обвинител и граждански ищец – К. е сторила разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, които следва да й бъдат присъдени. Предвид всичко изложено по-горе на осн. чл. 337, ал. 2, т. 1 и ал. 3, предл. последно и чл. 338, вр. чл. 334, т. 3 и т. 6 НПК съдът