Решение № 4063 от 31.10.2022 г. на Софийски районен съд по дело № 13561/2021 г.

Производството е по реда на раздел V към глава III от ЗАНН. Образувано е по жалба на М. В. К. срещу НП с изх. № РД-05-0050/13.07.2021 г., издадено от директора на СРЗИ, с което на жалбоподателя за нарушение на т. I, т. 11 от Заповед № РД-01-677/25.11.2020 г., издадена от минстъра на здравеопазването, изм. и доп. със Заповед № РД-01-718/18.12.2020 г., вр. чл. 63, ал. 1 и ал. 4 от ЗЗ, на основание чл. 209а, ал. 4 вр. ал. 1 от ЗЗ е наложено административно наказание глоба в размер на 300 лева. От страна на жалбоподателя, в това число чрез процесуален представител, се иска отмяна на постановлението и присъждане на разноски, като се възразява срещу соченото в АУАН и НП качество на управител на въззивника, както и се излагат конкретни твърдения за други нарушения на материалния и процесуалния закон. В придружителното писмо, с което преписката (ведно с жалбата) е изпратена на съда, се излагат конкретни аргументи за материална и процесуална законосъобразност на НП, в това число относно наличието на качество на управител на заведението досежно жалбоподателя. От АУАН (където е обективирано възражение, отнасящо се до съвсем други обстоятелства, а не до това какво отношение има или няма към съответното заведение въззивникът) и от констативния протокол (подписан от г-н К.), приложени по преписката, се установява описаната в НП фактическа обстановка, към която съдът препраща (липсва забрана в релевантната нормативна уредба за подобно препращане), с уточнението (корекцията), че въззивникът при всяко положение се е явявал лице, което фактически е управлявало заведението, независимо от това дали е било назначено на такава длъжност или упълномощено по някакъв начин от назначен управител. Версията за текущ ремонт (и изобщо в смисъл, че съответното заведение не работи), лансирана в обективираното в АУАН възражение на нарушителя (в процесуалния смисъл на понятието), е нелогична, имайки предвид часа на проверката, обективиран еднозначно в АУАН и констативния протокол, като не е логично и това проверяващите служители да не отчетат, че присъстващите на място лица са такива, имащи отношение към извършван ремонт, а не клиенти, ако това действително беше така, като е очевидно, че става въпрос за защитна версия. При това положение е налице хипотеза, при която се установяват признаци на извършено престъпление, а именно по чл. 355, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, имайки предвид и наличието на съответната заповед (виж по-горе!) и съдържанието й, достъпни и по Интернет, като липсва логика и в това управляващото процесното заведение лице да не е знаело за изключително сериозно засягащата конкретно заведенията от съответния вид и вече далеч недотам нова министерска заповед, т. е. налице е хипотеза по чл. 63, ал. 6 вр. ал. 2, т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 58д, т. 1 вр. чл. 33, ал. 2 от ЗАНН (самата разпоредба на чл. 33, ал. 2 от ЗАНН конкретно досежно изпращането на прокурора се явява специална спрямо уредбата по чл. 63 от ЗАНН). Следва да се държи сметка и за уредбата по чл. 35 и сл. от НПК досежно това на кой прокурор (т. е. на коя прокуратура) следва да се изпратят съответните материали. Отделен е въпросът за това, че – видно от приложения констативен протокол – процесното заведение е било стопанисвано от конкретно юридическо лице (ЕООД), а разпоредбата на чл. 209а, ал. 2 от ЗЗ, изводимо от употребения в нея израз „когато нарушението по ал. 1 е извършено от едноличен търговец или юридическо лице“ (самата логика за извършителство от страна на ЕТ или юридическото лице изключва извършителството от страна на съответното физическо лице, различно от ЕТ; личната отговорност по чл. 24 от ЗАНН не изключва тази на юридическите лица и ЕТ по чл. 83 от ЗАНН и обратното, но коментираната преди малко употреба на съответния израз в разпоредбата на чл. 209а, ал. 2 от ЗЗ води точно до извода, че е налице в тази връзка специално правило, по силата на което двата вида административно-наказателна отговорност се разглеждат именно като изключващи се една друга), се явява специална по отношение на тази по ал. 1 на същия член, но в случая значение има единствено императивната и специална разпоредба именно на чл. 33, ал. 2 от ЗАНН. При този изход на делото все пак, доколкото НП се отменя (и по него на жалбоподателя неоснователно е било наложено административно наказание), с оглед съответното реално осъществено представителство (от един адвокат) и приложения служещ и за разписка договор за осъществяването му, имайки предвид и това, че се касае за минимално допустимия от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер на адвокатско възнаграждение за подобен вид дело с такъв материален интерес по него, искането за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя следва да бъде уважено (съобрази чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН вр. чл. 143, ал. 1 от АПК!). Безпредметно е да се обсъжда друго в настоящото изложение. Мотивиран от всичко изложено, съдът