Решение № 3792 от 25.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13568/2023 г.

Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН във връзка с чл. 258 и следващите от ГПК. С решение № 14684/04.09.2023 г., постановено по гражданско дело № 35497 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 83 състав, била издадена заповед за защита от домашно насилие срещу О. М. Ш., като същият бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на М. В. П., като му било забранено да се приближава на разстояние по-малко от 100 м. до нея, както и до местата за социални контакти и отдих на същата; М. О. бил предупреден за последиците от неизпълнение на заповедта, като му била наложена глоба в размер на 200 лева, платима в полза на държавния бюджети бил осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса за производството в размер на 25 лева. Със същото решение съдът оставил без уважение претенциите на страните за присъждане на деловодни разноски. С определение № 38218 от 26.10.2023 г. съдът оставил без уважение молбата на М. П. за допълване на постановеното по спора решение в частта относно разноските. Недоволен от така постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство О. М. Ш., който обжалва същото изцяло като недопустимо, а при условията на евентуалност като неправилно, като излага подробни съображения. Моли се съда да постанови решение, с което да отмени обжалвания съдебен акт и прекрати производството по делото, респективно - отхвърли молбата на молителката и откаже издаването на заповед за защитата й. Претендира сторените по водене на делото разноски. В хода на съдебното дирене, въззивникът, лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира сторените по водене на делото разноски по представен списък, като прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на другата страна. Счита направеното от другата страна възражение за прекомерност на разноските му за адвокатско възнаграждение за неоснователно и моли съда да го остави без уважение. В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН, молителката в първоинстанционното производство М. В. П. (въззиваема в настоящето производство) е депозирала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения в подкрепа на изразеното становище. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалвания съдебен акт. В съдебно заседание, с писмена молба, с която излага становището си по съществото на спора, поддържа заявеното становище. Пледира за отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна. Претендира сторените по водене на делото разноски по представен списък, като прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от въззивника. Жалбата е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт, като следва да бъде разгледана по същество. При произнасянето по спора въззивния съд, съобрази следното: Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с молба за защита от домашно насилие, подадена от М. В. П., с искане за издаване на заповед за защитата й, срещу О. М. Ш., с когото съжителствали при условията на фактическо съпружеско съжителство, с твърдения за извършени на 11.06.2022 г., на 15.6.2022 г., на 18.06.2022 г. и на 20.06.2022 г. актове на домашно насилие спрямо нея. Твърдяла, че на първата посочена дата той я заплашил, че ще бъде нейният „най-страшен кошмар“, казал й, че никой не се интересува от нея и от мнението й, че тя е само „една курва“. Тя се стремяла да не отговаря на съобщенията му, за да не го провокира, но това не го спряло, като на втората посочена дата, при едно от обажданията му, той й заявил, че знае къде е новата й работа и заплашил да я „съсипе“. На 18.06.2022 г. тя получила поредните обиди от ответника, който я нарекъл „32-годишна лъжлива кучка“, заявил й „знам адреса на работата ти, ще загубиш и нея…. майната ти, никой не се интересува от мнението ти…“ и я заплашил с думите „Ще направя живота ти ад, мизерен, нещастен….Знам хора, които убиват…“ Сочела, че се притеснила за живота си, поради което подала сигнал в полицията, по който била образувана прокурорска преписка № 25942 от 2022 г. Твърдяла, че на последната посочена дата видяла ответника пред работата си и се стъписала, защото знаела, че той работи и живее в друга част на гр. София, а когато той тръгнал заплашително към нея се уплашила. Междувременно от офиса излязъл нейн колега, поради което ответникът не посмял да й каже или направи каквото и да е, а я подминал. Твърди също, че през същия месец ответникът на два пъти бил забелязван пред жилищната сграда, където живеела, и в магазина под жилището й, което я накарало да подаде нов сигнал до СРП, заведен под № 25926 от 2022 г. Допълнително уточнила, че на първата дата заплахите получила като съобщение, но не може да посочи точния час, когато се е случило това, тъй като в уплахата си изтрила част от тези съобщения, но със сигурност това станало след 20 часа, тъй като вече си била у дома, заедно със своята майка, която била очевидец на получаването на тези съобщения. По отношение на третата дата-18.06.22 г. уточнила, че съобщенията били изпратени от телефона на ответника с номер +359 896 718355, чрез приложението WhatsApp, а впоследствие, че това станало в 10.58 часа чрез социалната мрежа Инстаграм от профила на ответника „nemilovic“. По отношение на четвъртата посочена дата – 20.06.2022 г. уточнила, че в 19.20 часа видяла ответника пред своята месторабота, с адрес в гр. София, бул. „•••••••, на намиращата се в непосредствена близост до нея спирка на градския транспорт. По отношение на твърденията си, че ответникът бил двукратно забелязван в близост до дома й в гр. София, кв. „Бъкстон“, ул. „•••••••, уточнява, че разбрала за това от свои познати, първият от които работел в магазин, намиращ се в същата жилищна сграда, който видял ответника в магазина на 08.06.2022 г. около 19.30 часа, а вторият път ответникът бил оставен там от общ познат на страните на 14.06.2022 г. около 19.30 часа. В съдебно заседание уточнила, че страните са общували помежду си на английски език и този език бил ползван от ответника в разговорите и съобщенията му до нея за осъществяване на процесните актове на домашно насилие. Твърдяла, че в следствие на това поведение на ответника се чувствала застрашена и много уплашена, като молела да се вземат мерки за защитата й, включително и чрез издаване на заповед за незабавната й защита. С първоначалната си молба до съда, молителката представила подписана декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, която възпроизвежда почти дословно първоначалната й молба за защита. С оглед наведените твърдения, на 06.07.2022 г. в полза на молителката била издадена заповед за незабавна защита, с която ответникът бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие над нея и му било забранено да се доближава до молителката на разстояние по-малко от 100 м. Допълнителни твърдения за отношенията си с ответника и актовете на домашно насилие, за които търси защита, молителката изложила имейл до съда, постъпил на 04.07.2022 г. Ответникът оспорвал молбата, както и изложените в нея фактически твърдения, като на свой ред твърдял, че действително с молителката имали интимни отношения, но оспорвал да са съжителствали като съпрузи и на свой ред твърдял, че поведението на молителката по издаване на заповед за защитата й цели дискредитирането му. Счита молбата за недопустима, евентуално нередовна, поради липсата на ясен петитум, а по същество – неоснователна. Считал представената с молбата декларация от молителката за негодно доказателствено средство, предвид липсата на конкретно и точно описание на всеки твърдян акт на домашно насилие с посочване на време, място и начин на извършването му. Молел съда да постанови решение, с което да откаже издаването на заповед за защитата на молителката. За да постанови обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната фактическа обстановка: Страните живели на семейни начала за сравнително кратък период от време, което обстоятелство се установявало от показанията на свидетелката З. П., като не кредитирал твърденията на ответника за липсата на такова съжителство, както и показанията на свидетеля Б.Д., поради неговата заинтересованост (сестрата на свидетеля била във връзка с ответника, а молителката писала до полицията и СРП различни неща за самия свидетел). Приел също, че на процесните дати ответникът и извършил над молителката актове на психическо насилие, като на процесните дати й изпратил обидни и заплашителни съобщения, с които я притеснил. Приел също, че подписаната от молителката декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е годно доказателствено средство, тъй като съдържа признаците на насилническите актове, а показанията на свидетелката П., макар и косвени - тъй като свидетелката не знаела английски език, а страните общували помежду си именно на английски език, също установявали, че молителката получавала съобщения от ответника с обиден и заплашителен характер. По делото била допусната СПЕ, чието заключение първоинстанционният съд кредитирал и което не се оспорвало от страните, съгласно което молителката страдала от „Параноидна шизофрения“, като към описаните актове на домашно насилие, била вменяема и правилно възприемала и осъзнавала случващото се. При тази фактическа установеност, съдът постановил обжалвания съдебен акт. Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, прие за установено следното: Въззивният съд, след анализ на доказателствената съвкупност, приема за установена следната фактическа обстановка: Страните по спора били в колегиални отношения, като за периода от неустановена дата през месец декември 2021 г. до неустановена дата от първата половина на месец март на 2022 г. живеели съвместно в дома на ответника в кв. „Симеоново“. За това обстоятелство е налице извънсъдебното признание на самия въззивник, изложено в подадената чрез пълномощника му жалба до Софийска районна прокуратура-листове 36-37 от първоинстанционното дело, като същото обстоятелство се установява и от показанията на свидетелката П., а за наличието на отношения между тях свидетелства и свидетелят Д.. Двамата общували на английски език, предвид това, че и двете страни ползвали този език, а ответникът не владеел добре български език. Раздялата им била неприятна и съпътствана с размяната на съобщения с ругателно и/или заплашително съдържание, изпращани от всяка от страните, чрез различни мобилни приложения, включително и чрез мобилните устройства на трети лица. След раздялата молителката се прибрала да живее в кв. „Бъкстон“ при майка си – свидетелката П., която установява с показанията си, че страните продължили да работят заедно, но отношенията им били силно влошени. Ответникът се стремял да унижи и злепостави молителката и й отправял заплахи, че ще я принуди да напусне и ще направи всичко възможно тя да не може да си намери работа. В резултат на това поведение на ответника молителката напуснала работа и започнала работа другаде. Въпреки това, през месец юни 2022 г. ответникът продължавал да й звъни и да й изпраща съобщения, в резултат на което дъщеря й се разстройвала и плачела. Свидетелката не възприела процесните съобщения, но била виждала други с ругателно и заплашително съдържание, а от дъщеря си знаела, че ответникът я заплашвал, че ще направи всичко възможно, тези които тя обичала да умрат. След издаване на заповедта за незабавна защита ответникът престанал да обажда на молителката, но тя започнала да го вижда пред новата си месторабота. Всичко това се отразило зле на молителката, която силно отслабнала и загубила съня си, а след заплахите на ответника за живота им, се обърнала към полицията. Въззивният съд, като обсъди по реда на чл. 172 от ГПК, показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели П. и Д., кредитира показанията на свидетелката П. в обсъдените части. Въззивният съд също не дава вяра на показанията на свидетеля Д., доколкото същите не кореспондират с наведените от самия въззивник твърдения и направеното от него извънсъдебно признание, което съдът зачита при условията на чл. 175 от ГПК. Въззивният съд приема заключението на допуснатата в първоинстанционното производство и не оспорена от страните съдебно психиатрична експертиза, като дадено обективно, компетентно и безпристрастно, като го кредитира в цялост. При разпита си в съдебно заседание, вещото лице е изяснило, че независимо от установеното при молителката заболяване, към процесните дати тя е била в състояние правилно да възприема фактите от действителността, както и да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. Също така, въпреки по-голямата си чувствителност и емоционална нестабилност, тя не си е измисляла, като правилно е възприела поведението на ответника като психическо насилие над себе си. Във въззивното производство, като писмено доказателство по делото е прието решение № 83 от 27.02.2024 г. на петчленен състав на Комисията за защита от дискриминация, по преписка № 200/2022 г., с което е прието, че с действията си въззивникът не извършил дискриминация под формата на тормоз по смисъла на § 1, т. 1 от ДР към Закона за защита от дискриминацията във връзка с чл. 4, ал. 1 от същия закон, на основата на признаците „раса“ и „възраст“ по отношение на въззиваемата, както и не е осъществил сексуален тормоз спрямо нея по смисъла на § 1, т. 2 от ДР към Закона за защита от дискриминацията, като били оставени без уважение молбите на въззиваемата срещу въззивника като недоказани и респективно – неоснователни. Видно от мотивите на същото решение страните имали интимни отношения, като прекарвали време заедно и по взаимно съгласие, като в един момент тези взаимоотношения били прекратени. Също така е видно, че за периода 05.01.2022 г. до 28.04.2022 г. и двете страни работели при един работодател, като в този период никой от тях не подавал оплакване до ръководството за неприемливо отношение. Такова искане въззиваемата направила за първи път на 01.07.2022 г., към който момент никоя от страните не работела вече за този работодател. Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящата въззивна инстанция. При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна: Жалбата е основателна. Въззивният съд, не споделя правните изводи, изложени в обжалвания съдебен акт, с изключение на извода, че молителката и ответника попадат в кръга на лицата по чл. 3 от ЗЗДН. Останалите правни изводи на първоинстанционния съд, касаещи осъществени от въззивника спрямо въззиваемата актове на домашно насилие, изложени в обжалвания съдебен акт, не се споделят от настоящия съдебен състав, тъй като не кореспондират с доказателствената съвкупност. По делото липсват такива доказателства, от които да се изведе като единствено възможен извода, че на процесните дати въззивникът осъществил спрямо въззиваемата твърдените актове на домашно насилие. Този извод не се променя, независимо от представената от последната декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, която въззивният съд намира за негодно доказателствено средство, доколкото не съдържа конкретно посочване на времето на осъществяване на всеки от твърдените актове на домашно насилие и начина на тяхното извършване. По отношение на първите три сочени акта на домашно насилие допълнително е посочено, че заплахите, обидите и ругателните изрази са й станали достояние посредством съответни мобилни социални мрежи и приложения като Инстаграм и WhatsApp профила на ответника в Инстаграм, респективно от ползвания от него телефонен номер +•••••••, но не е посочен профила й в Инстаграм, както и телефонният номер, на който същите са получени. Също така по отношение на първата посочена дата изобщо липсва описание на начина на осъществяване на твърдения акт на домашно насилие, доколкото въззиваемата едновременно описва, че ответникът й е „казал“, както и че е изтрила част от тези съобщения, както и че това е възприето от нейната майка. Последната обаче не установява на тази дата дъщеря й да е получавала обаждания, респективно съобщения от ответника с посоченото съдържание, като личното й възприятие е за съобщения от ответника с друго ругателно и заплашително съдържание, като показанията й в тази им част са неотносими към предмета на доказване по делото. Прави впечатление също, че докато в първоначалната си молба въззиваемата сочи актове на домашно насилие, които твърди да са осъществени на 11, 15, 18 и 20 юни 2022 г., в уточнителната си молба от 05.07.2022 г. молителката описва актове на домашно насилие от 11, 18 и 20 юни 2022 г, . като за датата 18.06.2022 г. сочи, че е получила заплашителни съобщения от въззивника чрез WhatsApp от ползвания от него телефонен номер +•••••••, както и че 10.58 часа чрез съобщения от профила на въззивника в Инстаграм била обидена и заплашена, поради което потърсила съдействие от полицията. Следва да се отбележи, че описаните за въззивника действия на 08.06.2022 г. около 19.30 часа, когато пазарувал в магазин в същата сграда, в която живеела и молителката, на 14.06.2022 г. около 19.30 часа, когато бил оставен от общ познат на страните в близост до същата сграда, както и на 20.06.2022 г., около 19.20 часа, когато го видяла в близост до новата си месторабота, независимо от неприятното впечатление, което са оставили у нея, не осъществяват състав на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН. Тези допълнително посочени данни обаче не се съдържат в представената по делото декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Ето защо така представената декларация не може да породи ефектите, възложени й с разпоредбата на 13, ал. 3 от ЗЗНД, като послужи като самостоятелно основание за издаване на заповед за защитата на подписалата я молителка и по отношение на първи три посочени актове на домашно насилие. В случая, въззиваемата не е провела успешно пълно и главно доказване на твърденията си в молбата, като създаде у съда сигурно убеждение в обективното осъществяването на сочените от нея обстоятелства като факти от действителността, което тя не е сторила в производството и пред двете съдебни инстанции. Предвид това и при липсата на други доказателства, установяващи по несъмнен начин твърденията на въззиваемата за осъществени над нея от въззивника актове на домашно насилие, се налага като единствено възможен извода, че молбата й за съдебна защита е недоказана, а поради това и неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне, като съдът следва да отмени обжалвания съдебен акт и да откаже издаването на заповед за защитата на въззиваемата. Предвид това и поради несъвпадение на правните изводи на въззивния съд с изведените от първоинстанционния съд, обжалвания съдебен акт се явява неправилен и като такъв следва да се отмени изцяло, включително и относно разноските, като се постанови отказ за издаване на заповед защита в полза на въззиваемата. Като последица от това дължимата за първоинстанционното производство държавна такса в размер на 25 лева следва да се възложи в тежест на молителката М. П., като същата е дължима по сметка на Софийски градски съд. По разноските: Претенция за присъждане на сторените деловодни разноски има, както от страна на въззивника, така и от страна на въззиваемата. С оглед изхода на делото, претенцията на въззиваемата страна се явява неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне, като направеното от въззивника възражение за прекомерност на тези разноски също не следва да бъде разглеждано. При този изход въззивникът има право на разноските, сторени пред първоинстанционния и настоящия съд, като той своевременно е направил искане за присъждането им и е представил списък на разноските по чл. 80 от ГПК. За първоинстанционното производство въззивникът претендирал разноски в размер на 2400 лева, от които 2000 лева за адвокатско възнаграждение и 400 лева депозит по допусната в първоинстанционното производство СПЕ. Липсват обаче доказателства той реално да е сторил разноски за процесуалното си представителство. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие, сключен от О. М. и адвокатска кантора „Г.“, за правната му защита по делото били договорени следните възнаграждения – в размер на 500 лева за подготовка на делото, неговото проучване, събиране на доказателства и изготвяне на становище, в размер на 300 лева за процесуалното му представителство в съдебни заседания и в размер на 100 лева за писане на жалби, молби и съобщения до съда, извън съдебни заседания. Със същият договор било предвидено заплащането на възнаграждението от 500 лева да бъде направено при подписване на договора, възнаграждението от 300 лева – най-късно три дни преди датата на съдебното заседание, а на възнаграждението от 100 лева – в деня на изготвяне на съответните документи и преди подаването им в съда. По делото са проведени пет съдебни заседания, като са представени шест броя фактури и шест броя извлечения за постъпили по сметката на адвокат Г. суми в общ размер на 2000 лева. Съобразно изложеното, договорът за правна защита и съдействие в случая не установява извършено от въззивника плащане на посочените суми, а такива плащания не се установяват от допълнително представените фактури и извлечения. Предвид това, в тази си част претенцията на въззивника за разноски е неоснователна и подлежи на отхвърляне, като в тежест на въззиваемата следва да се възложи единствено сумата платена от въззивника във връзка с допуснатата СПЕ в размер на 400 лева. Претенцията на въззивника за присъждане на разноските за въззивното производство се явява недоказана и също подлежи на отхвърляне, предвид следното: Съобразно представения списък на разноските, въззивникът претендира присъждане на сумата от 1012, 50 лева, от които 1000 лева адвокатско възнаграждение и 12, 50 лева предварително платена държавна такса по подадената от него въззивна жалба. По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение, по делото са представени договор за правна защита и съдействие, с които същото е договорено в размер на 1000 лева, а по отношение на плащането е посочено, че същото ще бъде направено при подписване на договора, без да е посочен начина на плащане. Допълнително въззивникът представя фактура и извлечение от сметка на пълномощника си, от които е видно, че сума в размер на 1000 лева е постъпила в сметката на адвокат Г., но не може да се направи извод, че тази сума е внесена именно от въззивника. Що се касае до внесената държавна такса в размер на 12, 50 лева за жалбата-лист 13 от делото, същата е недължимо платена (чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН), като подлежи на връщане, а не на присъждане. Съобразно това, не следва да бъде разглеждано и направеното от въззиваемата възражение за прекомерност на разноските на въззивника за адвокатско възнаграждение. При този изход на спора и при условията на чл. 11, ал. 3 във връзка с чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН съдът намира, че въззиваемата дължи държавни такси по делото в общ размер на 37, 50 лева, от които 25 лева за първоинстанционното производство и 12, 50 лева за настоящото производство. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен състав, на основание чл. 17, ал. 5 от Закона за защита срещу домашното насилие,