Решение № 3179 от 4.4.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1617/2024 г.

Производство по Глава Х I АПК вр. чл. 284 ЗИНЗС. Образувано е по искова молба с правно основание чл.284 ЗИНЗС, подадена от Д. Ю. С., [ЕГН], понастоящем в Затвора [населено място], против ГД„Изпълнение на наказанията"-[област], с която се иска да бъде осъден ответника да му заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 10 000 лева за конкретен период- от 13.06.2024г до датата на исковата молба, дължащи се на незаконосъобразни действия/бездействия на длъжностни лица при изпълнение на наложеното му наказание, при които е бил поставен в неблагоприятни условия за изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, изразяващи се в нарушения на чл. 3 от ЕКЗПЧ и чл. 3 от ЗИНЗС. В обстоятелствената част на иска се сочи, че твърдените вреди са свързани с незаконосъобразното му спиране от работа като „работник кухня“ по препоръка на лекар – ординатор при МЦ „Затвора-[област]“, довели до издаване на Заповед №Л-1681/28.06.2024г на Началник Затвора [област], в резултат на което са настъпили за него ограничение, притеснения, здравословни проблеми, обиди, възмущения, стрес, психологически дискомфорт, внушение за чувство на малоценност и уронване на достойнството му, обосновани с непредоставяне на възможност за даване на обяснение във връзка с производството по налагане на наказание. Редовно призован в съдебно заседание, ищецът участва лично, като поддържа исковата молба и ангажира доказателства. По същество на спора се иска да се отмени наложената на ищеца заповед за наказание, като счита иска за доказан. Иска се присъждане на разноските и адвокатско възнаграждение. Ответника – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – [област], редовно призован, се представлява в съдебно заседание от пълномощника юрк.Ч., който оспорва предявената искова претенция като неоснователна и необоснована, като ангажира писмени доказателства. По същество на спора застъпва становище, че иска е необоснован и недоказан и моли да бъде изцяло отхвърлен. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Контролиращата страна чрез участвалият в делото прокурор от ОП – [област] дава заключение за неоснователност и недоказаност на исковата претенция. Съдът, като съобрази становищата на страните и съобразно събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: С предявеният от Д. Ю. С. иск се търси обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000лева във връзка, настъпили по време на изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода“ в Затворът – [населено място] и свързани с издадена Заповед № Л-1681/28.06.2024г на Началник Затвора [област], с която е спиране от работа като „работник кухня“ по препоръка на лекар – ординатор при МЦ „Затвора-[област]“. От приложената с отговор на исковата молба административна преписка става ясно, че от страна на д-р Ж. Х., заемащ длъжността „лекар- ординатор“ към МЦ Затвора [област] са изготвени до Началник на Затвора [населено място] два броя становища с рег.№М-162/17.06.2024г. и рег.№3522/13.06.2024г. във връзка с молба рег.№М-162/13.06.2024г на л. св. Д. С. за прекъсване изпълнението на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ за срок от 30 дни във връзка с влошеното му здравословно състояние и предстояща хоспитализация в УМБАЛ „Пълмед“-[област]. В тази становища е посочено, че поради тежкото здравословно състояние на ищеца, свързано с кардиологично заболяване и захарен диабет, поради силно завишените температури на въздуха /над 35гр.целзий/, предлага същият да бъде спрян от работа като работник- кухня в затворническа кухня. Приложени са към тях Епикриза от 29.11.2022г на Кардиологично отделение към МБАЛ „д-р А.Д. АД-[област] с диагноза „нестабилна стенокардия“амб. Лист №24134109F4D от 13.05.2024г с диагноза „хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност“, справка за изтърпяно наказание, молба на л.св.С. осн. чл.447 ал.3 НПК за прекъсване на наказанието, протокол №3839/28.06.2024г. на приемно- разпределителна комисия при Затвора [област] с предложение да бъде прекъснат от работа лишеният от свобода“, считано от 28.06.2024г.. На основание становището на лекар при МЦ Затвора [област] и протокол от примео- разпределителна комисия, Началник на Затвора [област] е издал Заповед №Л-1681 от 28.06.2024г, с която спряло от работа като „работник- кухня“ Д. С.. Лишеният от свобода, като несъгласен с нея, е обжалвал посочената Заповед по съдебен ред, за което е образувано и се е провело съдебно производство по административно дело №1457/2024г по опис на Административен съд-[област]-9 състав, приключило с влязло в сила Решение №9707 от 11.11.2024г., с което жалбата е отхвърлена. В мотивите си съдът е приел, че издадената на основание чл. 170, ал. 3 вр ал. 2 ЗИНЗС заповед е законосъобразна, съответна на административно производствените правила и на материалноправните разпоредби. В хода на настоящото съдебно производство по искане на ищеца е прието заключение на проведена съдебно- медицинска експертиза, което сочи, че ищеца е във влошено здравословно състояние, като страда от хипертонично сърце без /застойна/сърдечна недостатъчност, артериална хипертония II степен, стар инфаркт на миокарда, други эвидове стенокрадия, инсулинозависим захарен диабет с неврологични усложнения, смесена звукопроводна невросензорна глухота-двустранна. Така съществуващите заболявания крият сериозен рискза живота и здравето на ищеца при работа в условия на температура на въздуха по –висока от 35 градуса по целзий, както и при работа, изискваща тежки физически усилия. При така изяснената фактическа обстановка и съобразно приобщените по делото писмени и гласни доказателства, съдът прие следното от правна страна: Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби "Изпълнение на наказанията" съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 42, ал. 1 ЗИНЗС в затворите, поправителните домове и затворническите общежития се настаняват осъдени на лишаване от свобода с влязла в сила присъда. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на арестите и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск. В случая е необходимо да се отбележи, че установените в част VII от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на администрацията на местата за лишаване от свобода по отношение на осъдени лица, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода", които се изразяват в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС). В спорното съдебно производство, двете страни - ищец и ответник, са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Указани са на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването. В конкретният спор наличието на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС е в тежест на ищеца (главно доказване), а за останалите два елемента (настъпили неимуществени вреди и непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението) съдът прилага принципа на кумулативния ефект на всички условия, при които е пребивавал лишения от свобода и презумцията за понесени неимуществени вреди в случай на установено нарушение (решение № 532 от 14.01.2019 г. по адм. д. № 10270/2018 г. на ВАС). Разместената доказателствена тежест е свързана единствено и само с настъпили неимуществени вреди и непосредствена причинна връзка, тъй като в чл.284, ал. 5 ЗИНЗС е въведена презумпция. Разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС не включва презумпция за нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, т. е. ответната страна няма задължение да оборва такава презумпция. Обстоятелството, които ответникът се опитва да докаже е свързано с насрещното доказване, а не с обратно доказване (за опровергаване на презумпция), т. е. цели се да се опровергаят доказателствата, ангажирани от страната, която носи доказателствената тежест за установяване на определени факти. В случая се установи, че ищецът се е намирал в Затвора [населено място] за посочения период от 13.06.20204 до датата на предявяване на исковата молба. Не представлява нарушение на чл. 3 ЗИНЗС обстоятелството, че спрямо него е издадена Заповед № Л-1681 от 28.06.2024г. на Началник Затвора [област], с която е спрян от работа като „работник кухня“ по препоръка на лекар – ординатор при МЦ „Затвора-[област], както и тя да е нищожен или незаконосъобразен административен акт, който да води до описаните от ищеца неимуществени вреди. Не е налице недействителност на посочената заповед на началник на затвора [област], като ищецът не ангажира никакви доказателства в насока на това, каква е причинно- следствената връзка между нея и настъпилите за него негативни последици. Липсват и конкретни доказателства, в какво са се изразили неимуществените вреди и в каква степен е бил увреден, а е негова тежестта на доказване както на нарушенията, така и на вредните последици от тях. Още повече, издаденото становище от лекаря-ординатор към МЦ на Затвора [населено място] е било във връзка с подадена от самия жалбоподател молба за прекъсване изпълнението на наложеното му наказание поради влошено здравословно състояние. В тази връзка са изцяло неоснователни оплакванията за липса на възможност да изложи обяснения и обстоятелства, както и че същият е дискриминиран. Изложените от негова страна възражения са изцяло неотносими към това, че издадената заповед за спиране от работа са повлияли негативно на психоемоционалното му състояние, тъй като липсва нарушение на чл. 3 ЗИНЗС. Именно липсата на такова нарушение води до извод за липса на причинно – следствена връзка между психоемоционалното състояние и условията в затвора. Става дума за лично възприятие за здравословното му състояние, което е неотносимо при липсата на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС. В този смисъл предявеният иск като недоказан, необоснован и неоснователен следва да бъде изцяло отхвърлен. С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 286, ал. 2 ЗИНЗС ищецът следва да заплати на ответника сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. По изложените мотиви и на осн. чл.172 ал.2 АПК Административен съд-[област]-XXVIII състав