Решение № 5057 от 4.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7801/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК. Образувано е по постъпила в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 25013984/05.06.2024 г. на ответника Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, срещу решение № I-161-20122258/11.05.2024 г., постановено по гр. дело № 44891/2019 г. по описа на СРС, 161 състав, с което е уважен предявеният от Л. И. П. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК за признаване за установено по отношение на жалбоподателя, че не е собственик на дворно място с планоснимачен № 50 с площ от 854 кв. м., нанесен в кадастрален лист Б- 16-4-Б от неодобрения кадастрален план вилна зона •••• в землището на кв. Гниляне на гр. Нови Искър, идентичен с поземлен имот с идентификатор 00357.5924.50 съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК - гр. Нови Искър, както и на построената в дворното място двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 24 кв. м. с идентификатор 00357.5924.50.1 съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК - гр. Нови Искър. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение – поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда се довод и за неговата недопустимост поради липсата на правен интерес за ищцата от предявяване на иска, доколкото в нейна доказателствена тежест е да установи всички елементи от фактическия състав на твърдяното придобиване на имота по давност в т. ч. и непрекъснато, явно, несъмнено и необезпокоявано владение, което тя не е сторила. В тази връзка посочва, че не е установена идентичност на процесния имот с имота, за който се отнасят показанията на разпитаните по свидетели П. и С., поради което не става ясно, че именно върху него ищцата и наследодателят й са упражнявали фактическа власт с намерение за своене, позовавайки се на наличието на непълнота в показанията им, които не са били съпоставени с останалия доказателствен материал. Оспорва като неправилен възприетия от първоинстанционния съд извод, че процесният и останалите имоти във вилната зона първоначално са притежавани от прадядото на свидетеля С., който впоследствие го е продал на бащата на ищцата. Твърди, че спорният имот не подлежи на възстановяване, поради което държавата е запазила правото си на собственост върху него, позовавайки се на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ. Счита за приложими по отношение на него и разпоредбите на чл. 77, ал. 6, т. 2 от Наредбата за държавните имоти от 1975 г. (отм.) и чл. 7, ал. 4 от Инструкция за приложение на правилника за държавните имоти, обн. ДВ, бр. 11.09.1953 г. (отм.). Посочва, че за първи път имотът е актуван с АЧДС № 07911/30.03.2012 г., но държавата е била негов собственик още преди съставянето на акта, с който само е констатирано възникнало в нейна полза право на собственост по силата на някои от визираните в ЗС способи. Обобщава, че през цялото време имотът е бил държавен, тъй като е предоставено право на ползване на граждани върху земите по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Счита за недопустимо доказване на факта на притежание на право на собственост и извършване на продажба да се извърши чрез свидетелски показания, позовавайки се на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения моли първоинстанционното решение да се обезсили, а при условията на евентуалност да се отмени, като предявеният иск се отхвърли. Претендира и разноски, за което във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Л. И. П. е подала отговор на въззивната жалба, с която я оспорва. Излага доводи, че от нейна страна са доказани фактите, обосноваващи правния й интерес от отричане на правата на ответника, а именно: осъществено от баща й необезпокоявано владение в периода от момента на закупуване на имота през 1963 г. до смъртта му през 1997 г., след което владението е продължило и от нейна страна. Допълва, че правният й интерес произтича още и от факта на оспорване на собственическите й права от страна на ответника чрез съставяне на АЧДС № 07911/30.03.2012 г., както и чрез оспорване на правата й в хода на процеса. Поддържа, че за времето от закупуване на имота през 1963 г. по силата на частен писмен договор и установяване на владение от нейния баща И.К. до момента на съставяне на АЧДС № 07911/30.03.2012 г. е изтекъл продължителен период от време, като в тежест на държавата е било да установи удостоверената в него констатация, че се касае за имот, който няма друг собственик, което не е сторено. Твърди още, че въз основа на ангажираните по делото доказателства е оборена доказателствената сила на акта, а в тежест на държавата е било да установи основанието за актуване на имота. Оспорва да е налице твърдяното противоречие в показанията на разпитаните свидетели, за които счита, че в достатъчна степен установяват идентичност на имота, за който разказват, с процесния такъв, още повече, че в тяхна подкрепа е и заключението по съдебно-техническата експертиза, установило, че същият е идентичен с поземлен имот с идентификатор 00357.5924.50. Поддържа, че установяването съществуването на изгубен частен писмен документ със свидетелски показания е допустимо по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита за неприложими цитираните във въззивната жалба разпоредби на чл. 77, ал. 6, т. 2 от Наредба за държавните имоти от 1975 г. (отм.), чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 7, ал. 4 от Инструкция за приложение на правилника за държавните имоти - обн. ДВ, бр. 73/11.09.1953 г. (отм.). По изложените съображения счита обжалваното решение за правилно, поради което моли да се потвърди. Претендира разноски, за което във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като във връзка конкретно релевираните във въззивната жалба доводи, основани на твърдението, че за ищцата липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, поради което същото е недопустимо, въззивният съд ги намира за неоснователни по следните съображения: Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, или се позовава на фактическо състояние, или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен до провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията – дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца вещно право. Следователно, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Както вече се посочи, съгласно задължителните разяснения, дадени с горния тълкувателен акт, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице още и в хипотезата, при която ищецът би могъл да придобие процесния имот на оригинерно основание при отричане на правата на ответника върху него. В случая, за да обоснове правния си интерес от предявяване на иска, ищцата твърди, че в периода от 1963 г. до 1997 г. от страна на баща й е осъществявана фактическа власт върху процесните имоти – поземлен имот и построената в него двуетажна жилищна сграда, без някой да е оспорвал правата му върху тях, а впоследствие след смъртта му до настоящия момент самата тя също ги владее, поради което отричайки заявените от ответника собственически права чрез съставянето на АЧДС № 07911/30.03.2012 г., както и чрез оспорването на исковата й претенция в хода на процеса, за нея възниква възможността да се позове на изтекла придобивна давност. Ето защо, съобразявайки горните тълкувателни разяснения, фактическите твърдения на ищцата в исковата молба и допълнителната такава от 24.09.2019 г. в т. ч. и тези за невъзможност от нейна страна да се снабди с акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка, както и установеното по делото съдът намира, че за Л. П. е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му, поради което постановеното по него обжалвано решение е допустимо. Нещо повече, за нея това е единственият път на съдебна защита, доколкото до отричане на правата на държавата тя не би могла да се позове на изтекла придобивна давност. Следва да се отбележи, че съображения в тази насока по идентичен казус са застъпени с решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г., II г. о., ГК на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което се приема, че ако обект на владение е имот, който е актуван като държавен или общински, за владелеца, който се позовава на изтекла придобивна давност, съществува правен интерес от отричане на правата на държавата или общината, предвид установения с § 1 от ЗИД на ЗС (обн. ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г.) мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти. До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния, респективно общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината. Това е единственият път на защита за такъв владелец, тъй като същият няма на разположение положителен установителен или ревандикационен иск за собственост предвид императивно установената от закона забрана за придобиване на собствеността на държавата или общината по давност. В този случай в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, а именно: продължило в срока по чл. 79 ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумцията за анимус по чл. 69 ЗС, като при проведено успешно доказване ответникът ще дължи доказване на собственото си право. Ето защо, доколкото в конкретната хипотеза ищцата обосновава правния си интерес да се намеси в правната сфера на ответника именно позовавайки се на упражнявано от праводателя й И.К., респективно след смъртта му през 1997 г. и от нея самата владение на процесните имоти, в нейна доказателствена тежест е да установи осъществяването на тези факти. В тази връзка най-напред следва да се отбележи, че нито в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, нито в хода на производството пред първата инстанция ответникът не е оспорил осъществяването на посочените фактически обстоятелства по твърдяния от ищцата начин. Нещо повече, съвкупната преценка на ангажираните по делото доказателства – писмени, гласни и заключението по съдебно- техническата експертиза дава основание да се приеме, че това действително е така. Въззивният съд намира за неоснователно заявеното с въззивната жалба оспорване относно липса на идентичност между процесния имот и този, за който се твърди да е бил във фактическа власт на наследодателя на ищцата, а впоследствие и на нея самата, тъй като то се опровергава най-напред от показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели, за които противно на изложеното в жалбата, не се установява да си противоречат по отношение на тази част от релевантните за спора факти, за които те свидетелстват. Така в показанията си свидетелката Н. П. потвърждава момента на придобиване на дворното място от бащата на ищцата – 1963 г., в което по-късно през 1970 г. той е построил и двуетажната къща, описвайки я детайлно като големина, конструкция, брой етажи, площ и вътрешно разпределение на всеки един от етажите, като впечатленията си в тази насока тя е формирала при посещенията на семейството й в имота, а по-късно и след придобиването в съседство на собствен имот през 1986 г. В случая, действително се констатира неточност в показанията на свидетелката в частта относно наименованието на вилната зона, в която е разположен имотът, за който тя разказва - „Радеви ниви“, вместо „Радеви круши“, но само въз основа на това обстоятелство не може да се приеме, че показанията й касаят имот, който не е идентичен с процесния. Това е така, доколкото в останалата част от разказаното от нея се наблюдава пълно съответствие в частта относно наименованието на квартала, в който е разположен имотът – кв. „Гниляне“, както и относно приблизителното му местоположение - накрая на вилната зона в близост до гората, като формата му свидетелката описва като трапецовидна, а видно е, че по подобен начин площта на имота е изобразена и на представените по делото скици, отнасящи се за поземлен имот с идентификатор 00357.5924.50 и разположената в него сграда с идентификатор 00357.5924.50.1. Нещо повече, съдът намира, че тази неточност в показанията на свидетелката П. в частта относно наименованието на вилната зона, в която се намира имотът, се преодолява с оглед данните, които се извличат от показанията на другия разпитан по делото свидетел П.С., който описва неговото местоположение по идентичен начин, също потвърждавайки, че е разположен в края на вилната зона преди самата гора, изяснявайки още, че местността е известна като „Радеви круши“. Прави впечатление, че по идентичен начин свидетелят С. е възприел и разположената върху него къща, определяйки я като малка с площ от около 20 кв. м. и състояща се от два етажа, посочвайки подобно разпределение на стаите във всеки един от етажите. В случая, извършвайки съвкупна преценка на разказаното от двамата свидетели, въззивният съд намира, че не се наблюдава съществено противоречие в показанията им, което да е основание те да не бъдат кредитирани, или да се приеме, че не са годни да установят, че именно бащата на ищцата, а след смъртта му през 1997 г. и самата тя са били лицата, упражнявали фактическа власт процесния имот и разположената върху него сграда. Точно обратното, двамата свидетели са формирали идентични впечатленията, свързани с местоположението на имотите, за които разказват, както и лицата, които са и ги обитавали – най - напред праводателят на ищцата, респективно самата тя след неговата смърт, която го прави и понастоящем, декларирайки собствеността върху него в общината и заплащайки данъците за имота. От съществено значение в случая е също така, че свидетелката П. е непосредствен участник в събитията, за които разказва, тъй като още като дете е посещавала имота със семейството си от момента на придобиването му от бащата на ищцата, в последствие е продължила да посещава този квартал, закупвайки собствен имот в него. В показанията си свидетелят С. също заявява, че притежава собствен имот в съседство, поради което макар и по-късно също е формирал впечатленията си по време на посещенията си там, които макар да не са били ежедневни, са достатъчни за да се формира представа относно случващото се в него. Действително, в частта, в която двамата свидетели посочват, че поземленият имот е закупен от бащата на ищцата с договор от 1963 г., показанията им не следва да бъдат обсъждани, тъй като съгласно чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК недопустими са свидетелски показания за установяване на правни сделки, за действителността на които законът изисква писмен акт, както основателно се поддържа с въззивната жалба. Това обаче не означава, че в тази част те не представляват годен доказателствен източник за установяване на началния момент на завладяване на имота от страна на И.К., поради което съдът ги съобрази при формиране на своите правни изводи, приемайки този факт за установен, още повече, че същият не е оспорен от ответника в хода на процеса. Нещо повече, предвид изложените от ищцата доводи, обосноваващи правния й интерес от предявяване на иска, релевантни се явяват именно обстоятелствата, свързани осъществяването на фактическа власт от праводателя й, респективно от нея самата след смъртта му през 1997 г. в рамките на твърдяния период от време, а в тази част двамата свидетели са формирали идентични впечатления. В допълнение следва да се отбележи, че основание за придаване на висока степен на достоверност на така обсъдените гласни доказателства в частта относно местоположението и идентичността на процесния имот с този, за който свидетелските показания се отнасят, е и фактът, че в подкрепа на разказаното от свидетелите са и изводите на вещото лице по изслушаната и приета без оспорване от страните пред първоинстанционния съд съдебно-техническата експертиза, която след проследяване на регулационния му статут, също е установила пълна идентичност между поземлен имот с пл. № 50 с площ от 854 кв. м., нанесен в кадастрален лист Б-16-4-Б, вилна зона ••••, находящ се в землището на кв. Гниляне, гр. Нови Искър, от една страна и поземлен имот с идентификатор 00357.5924.50 съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК – гр. Нови Искър, от друга страна. В случая, данни в тази насока се извличат и от представените 2 броя удостоверения съответно № РНИ19-ГР94-539- 1/01.07.2019 г. и № РНИ19-ДИ11-158-1/24.10.2019 г., издадени от главния архитект на Столична община, р-н „Искър“, в които също е отразено, че процесният имот с пл. № 50 по кадастралния план, предхождащ кадастралната карта, е идентичен с поземлен имот 00357.5924.50. Следва да се отбележи, че по идентичен начин имотът е описан и в представения АЧДС № 07911/30.03.2012 г., в който като забележка е описана и двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 24 кв. м., като при липсата на ангажирани по делото доказателства, опровергаващи възприетите по-горе правни изводи както по отношение на осъщественото владение от праводателя на ищцата – И.К., а впоследствие след смъртта му през 1997 г. и от самата нея, така и по отношение на имотите, за които владението се отнася, въззивният съд намира за неоснователно възражението във въззивната жалба за недоказаност на така посочените обстоятелства. Както вече се посочи по-горе, в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът дължи доказване само на фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, а именно продължило в срока по чл. 79 ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията за анимус по чл. 69 ЗС, а в конкретната хипотеза тези обстоятелства следва да се считат за установени по делото въз основа на вече обсъдените по-горе доказателствени източници. Да се приеме, че тежест на ищцата е било да докаже по-широк кръг от обстоятелства, освен посочените по-горе, както се претендира с въззивната жалба, означава да се излезе извън пределите на търсената съдебна защита, доколкото предмет на делото не е положителен установителен иск за собственост, а отрицателен такъв. Ето защо, при наличието на проведено от ищцата Л. П. успешно доказване относно фактите, обуславящи правния й интерес от предявяване на иска, в тежест на ответника е да установи обстоятелствата, които го легитимират като собственик на въведеното основание. В случая, за установяване на оспореното нейно право на собственост държавата се позовава на АЧДС № 07911/30.03.2012 г., с който поземлен имот с пл. № 50 с площ от 854 кв. м., нанесен в кадастрален лист Б-16-4-Б, вилна зона ••••, находящ се в землището на кв. Гниляне, гр. Нови Искър, е актуван като държавен. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗДС актът за държавна собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона, откъдето следва, че същият е официален удостоверителен документ и се ползва с материална доказателствена сила за фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал акта. Съгласно изричната разпоредба на чл. 5, ал. 3 ЗДС актът за държавна собственост няма правопораждащо действие, следователно същият единствено удостоверява, че държавата е носител на право на собственост върху конкретен обект, в случай, че са възникнали материалноправните предпоставки за прилагане на съответния придобивен способ. Съставянето на акт за държавна собственост само по себе си не представлява основание за придобиване право на собственост от държавата, ако не съществува конкретно придобивно основание, а само констатира правото на собственост, придобито на силата на някой от способите, установени в чл. 77 ЗС. В този смисъл съставянето или несъставянето на акт за държавна собственост не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата. В случая, като правно основание за издаване на акта е посочен чл. 1, ал. 3, т. 5 ЗДС – придобит „по друг начин, предвиден в закона“, а в графата забележка е отразено, че имотът попада в терен по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. При правилно разпределена доказателствена тежест в открито съдебно заседание на 31.01.2024 г. и въпреки предоставената му възможност в тази насока, въззивният съд намира, че ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи, че процесният имот с пл. № 50 с площ от 854 кв. м., нанесен в кадастрален лист Б-16-4-Б, вилна зона ••••, находящ се в землището на кв. Гниляне, гр. Нови Искър, попада в терен по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, т. е. че някога е бил държавен и е предоставен за ползване на граждани с цел самозадоволяване с акт на Президиума на НС, с акт на МС или с друг акт. По време на изслушването си в открито съдебно заседание на 12.02.2024 г. вещото лице по съдебно-техническата експертиза заявява, че гората започва на север от вилната зона на кв. „Гниляне“, поради което изследваният имот не е част от нея, като по идентичен начин са възприели местоположението му и разпитаните по делото свидетели П. и С., които заявяват, че същият е разположен в близост до гората, но не и в самата нея. Нещо повече, двамата свидетели са отрекли имотът да е включван в ТКЗС или да е бил обобществяван, което изключва възможността той да е бил предоставен за ползване на наследодателя на ищцата или на други лица по смисъла на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, каквото правно основание е отразено в АЧДС № 07911/30.03.2012 г. Следва да се отбележи, че в разписните листи към действалите кадастрални планове имотът е записан с неустановен собственик, а не като собственост на държавата. Фактът, че според представеното удостоверение № 011-17-116/17.01.2011 г. на кмета на Столична община, р-н „Нови Искър“ по отношение на него няма предявени реституционни претенции от граждани по реда реституционните закони също е индиция, че имотът не е бил обобществяван. Не са ангажирани доказателства от ответника за провеждане и на процедура по изкупуването му, както се твърди от него в хода на процеса. При тези правни изводи въззивният съд намира за неприложими цитираните с въззивната жалба разпоредби на подзаконови нормативни актове, имащи отношение към имоти държавна собственост, какъвто не се доказва да е бил процесният. По изложените съображения съдът намира, че в съответствие с носената от него доказателствена тежест ответникът не е доказал да е собственик на процесните имоти на соченото основание, поради което предявеният срещу него отрицателен установителен иск е основателен. Предвид съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноските: При този изход на спора на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата - ищца има право на сторените от нея разноски пред въззивната инстанция в размер на 400 лв. – адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане съдът прие за доказано с оглед представените 2 броя договори за правна защита и съдействие съответно от 21.05.2025 г. и от 01.07.2024 г., в които е отбелязано, че общо уговореното такова в размер на 800 лв. е заплатено в брой, поради което те имат характер на разписки. Своевременно релевираното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на неговия размер съдът счете за основателно, поради което го намали до сумата от 400 лв. Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна, проведено е едно открито съдебно заседание, в което е даден ход на делото, без в него да са събирани нови доказателства, поради което определянето на адвокатско възнаграждение в размер, който значително надвишава присъденото такова за първоинстанционното производство, не е оправдано. С оглед изхода на спора, сторените от въззивника разноски следва да останат за негова сметка. Така мотивиран, съдът