Решение № 8121 от 13.11.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 491/2025 г.

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, представлявана от Председателя на Управителния съвет, подадена чрез пълномощника му, с посочен по делото съдебен адрес, против Решение № 185 от 27.11.2024 г., постановено по АНД № 384/2023 г. по описа на Районен съд – Харманли.

В касационната жалба се излагат подробни съображения за постановяване на оспореното решение в нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1, във връзка с ал. 2 от НПК, във вр. с чл. 63в от ЗАНН. Сочи се също, че съдът неправилно приел подадената жалба за допустима, а освен това, при напълно изяснена фактическа обстановка, направил погрешни изводи и неправилно тълкувал и приложил закона.

Претендира се обезсилване на обжалваното съдебно решение и оставяне на жалбата без разглеждане, алтернативно се моли за отмяна на решението на районния съд и постановяване на ново, с което да се потвърди изцяло електронния фиш, а в случай, че се приеме, че наказанието е непропорционално, да се измени размерът на наложеното наказание с такъв, който се явява пропорционален. Моли се и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции в общ размер от 300 лв.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба от „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД, подадена чрез пълномощник, против Определение №128/23.05.2025г., постановено по АНД № 384/2023 г. по описа на Районен съд – Харманли, с което в производство по чл. 248 ГПК е оставено без уважение искането на „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД за изменение на Решение № 185 от 27.11.2024 г., постановено по горепосоченото дело, в частта на разноските.

С частната жалба, въз основа на подробно изложени в същата съображения, се моли да бъде отменено така постановеното определение и в полза на дружеството „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД да бъде присъден пълния размер на претендираното пред районния съд адвокатско възнаграждение от 3230 лв. с ДДС. Моли се и за присъждане на направените в настоящото производство разноски.

Ответникът по касационната жалба и частен жалбоподател - „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД, чрез пълномощник в депозиран отговор на касационната жалба и в писмени молби изразява становище за неоснователност на същата. Намира решението на Районен съд – Харманли за правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски и моли за произнасяне по всички сторени разноски във връзка с обжалване на процесния акт. Ако се приеме възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за основателно, се моли да бъде намалено същото съобразно Наредба №1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като се има предвид постановеното решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022, както и разпоредбата на § 2а ДР на Наредба №1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, с оглед на която за платения адвокатски хонорар следвало да се присъди и начисления ДДС.

Касационният жалбоподател и Ответник по частната жалба - Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.София, чрез процесуален представител в депозиран отговор на частната жалба изразява становище за неоснователност на същата. Счита отправеното искане за присъждане на разноски за неоснователно, като сочи, че не се дължат разноски по подадената частна жалба. Навежда доводи, че това производство не е самостоятелно, поради което в него не се носи отговорност за разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково счита касационната жалба за неоснователна и предлага да бъде оставено в сила оспореното решение като правилно и законосъобразно.

Административен съд – Хасково, след проверка на оспореното решение, във връзка с изложените в касационната жалба оплаквания, както и по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.

С проверяваното решение Районен съд – Харманли е отменил оспорения пред него Електронен фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № 8504418078, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ към Министерството на регионалното развитие и благоустройството, с който на „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД, за извършено нарушение на чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във връзка с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, е наложена „имуществена санкция“ в размер на 2500 лева. Със същото решение съдът е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД сумата в размер на 1170.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

За да отмени електронния фиш, въззивният съд е направил извод, че са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените, препятстващи възможността лицето да разбере в какво се изразява обвинението спрямо него и да осъществи ефективно правото си на защита. Приел, че е нарушена и процедурата, при която е ангажирана административнонаказателната отговорност на санкционираното дружество.

При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира оспореното решение за правилно като краен резултат.

Неоснователни са възраженията, че съдът неправилно приел подадената жалба за допустима. Следва да се отбележи, че електронният фиш е връчен на 15.03.2023г., видно от представено известие за доставяне, като се установява, а и не е спорно по делото, че е подадена декларация за анулиране на същия. От дружеството е била подадена жалба срещу отказ за анулиране на електронния фиш, обективиран в писмо изх. №53-00-4345/12.06.2023г. на Агенция „Пътна инфраструктура“, във връзка с което пред Административен съд – Пловдив е образувано адм. д. №1712/2023г., производството по което е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Районен съд – Харманли, където е образувано гр. д. №1102/2023г. Същевременно, по жалба на дружеството срещу електронния фиш е било образувано АНД №384/2023г. по описа на Районен съд – Харманли. С Определение №708/14.09.2023г., постановено по АНД №384/2023г., Районен съд – Харманли е оставил без разглеждане жалбата срещу електронния фиш и е прекратил производството по делото. Приел е, че жалбата е просрочена. С Определение №1502/04.04.2024г. по ЧКАНД №1309/2023г., Административен съд – Хасково е отменил Определение №708/14.09.2023г., постановено по АНД №384/2023г. по описа на Районен съд – Харманли и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия по жалбата на дружеството, при спазване на указанията, дадени в мотивите. Впоследствие образуваното гр. д. №1102/2023г. по описа на Районен съд – Харманли е присъединено с Определение №257/24.04.2024г. към наказателно дело административен характер №384/2023г. по описа на същия съд за съвместно разглеждане и постановяване на общо решение, като производството по адм. д. №1102/2023г. е прекратено.

След съобразяване на указанията, дадени от Административен съд – Хасково в Определение №1502/04.04.2024г. по ЧКАНД №1309/2023г. и обсъждане на събраните доказателства, правилно районният съд е направил извод, че жалбата срещу електронния фиш е подадена в срока по чл. 189ж, ал. 5, изр.2, пр. 2 ЗДвП.

Обжалваното решение е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. Процесният електронен фиш е издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, която, при изпълнение на своите правомощия по чл. 10, ал. 10 от Закона за пътищата, е установила заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП нарушение по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, за което към датата на извършване на нарушението е можело да бъде издаван електронен фиш в отсъствието на контролен орган за налагане на административнонаказателна санкция, в размер, определен за съответното нарушение – чл. 189ж, ал. 7 от ЗДвП и чл. 187а, ал. 1, вр. с ал. 4 и ал. 5 от ЗДвП. В подкрепа на горното са и разпоредбите на чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, към която препраща самият чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП, и разпоредбата на чл. 167а, ал. 4 от ЗДвП, където изрично е посочено, че в информационната система на Агенция „Пътна инфраструктура“ се съхраняват и електронните фишове за нарушения по чл. 179, ал. 3–3в.

Обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата, както и с управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България са предмет на уреждане в Закона за пътищата.

Според § 16 от Допълнителна разпоредба на Закон за изменение и допълнение на Закона за пътищата (ДВ бр. 43 от 2008 г.), този закон въвежда изискванията на Директива 1999/62/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно заплащането на такси от товарни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2006/38/EC на Европейския парламент и на Съвета.

Чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, в приложимата към датата на твърдяното нарушение редакция, предвижда смесена система за преминаване по платената пътна мрежа за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние:

1. такса за ползване на платената пътна мрежа – винетна такса за пътни превозни средства по чл. 10а, ал. 7 (с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3, 5 тона: 1. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на пътници; 2. моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на товари; 3. моторни превозни средства с повишена проходимост); заплащането на винетната такса дава право на едно пътно превозно средство да ползва за определен срок платената пътна мрежа;

1. такса за изминато разстояние – тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3 (всички пътни превозни средства с обща технически допустима максимална маса над 3, 5 тона, извън тези по чл. 10а, ал. 9); заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък.

Легални определения на понятията „Платена пътна мрежа“ и „Тол сегмент“ са дадени в § 1, т. 31 и т. 35 от Допълнителните разпоредби на Закона за пътищата. По смисъла на същите „Платена пътна мрежа“ е система от пътища и техни участъци, за преминаването по които се събира винетна такса или тол такса и които са определени за такива от Министерския съвет по реда на чл. 10, ал. 3, а „Тол сегмент“ е обособена част от път или пътен участък от платената пътна мрежа, индивидуализиран с идентификационен номер и посока на движение, за навлизането в който се дължи тол такса съобразно дължината на тол сегмента и определената в тарифата по чл. 10, ал. 6 ставка за съответния път или пътен участък.

Съответно на така регламентираните в Закона за пътищата условия за ползване на платената пътна мрежа, в чл. 102, ал. 2 от ЗДвП е въведена забрана за собствениците на пътно превозно средство или вписания в свидетелството му за регистрация ползвател, да не допускат движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата според категорията на пътното превозно средство.

В чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е въведена наказуемост за собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата, с налагане на наказание глоба в размер 2500 лв. Глобата се налага на вписания ползвател на пътното превозното средство, ако има такъв. Респективно, ако собственикът или вписаният ползвател е юридическо лице, му се налага имуществена санкция в размер 2500 лв.

Разпоредбата на чл. 187а, ал. 1 от ЗДвП сочи, че при установяване на нарушения по чл. 179, ал. 3–3б в отсъствие на нарушителя се счита, че пътното превозното средство е управлявано от собственика му, а в случаите, в които в свидетелството за регистрация на пътното превозно средство е вписан ползвател – от ползвателя, освен ако бъде установено, че пътното превозно средство е управлявано от трето лице. В ал. 2, т. 3 на същата норма е предвидено, че ако собственикът на пътното превозно средство е юридическо лице или едноличен търговец, за допускане движението на пътното превозно средство, без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, на собственика се налага имуществена санкция, която за нарушение по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е в размер на 2500 лв.

Така предвидената санкция е във фиксиран размер и не държи сметка за характера и тежестта на нарушението.

В член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО) е въведено задължение за държавите-членки да установят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по същата директива, които да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Националните разпоредби, приети по същата Директива, установяващи таксуване на ППС на база изминато разстояние в случая се съдържат именно в Закона за пътищата, а конкретните нарушения и налагането на наказания за същите се съдържат в ЗДвП.

Съгласно член 267 от ДФЕС, Съдът на Европейския съюз (СЕС) разполага с изключителна компетентност относно тълкуване на правото на ЕС. В същата разпоредба е установено задължение за национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване, в случай, че установи противоречие на националното право с правото на ЕС, поради което е необходимо тълкуване на последното. В практиката на СЕС (дело Case 283/81 Srl CILFIT v Ministry of Health (1982)) е възприето, че национална юрисдикция може да не сезира СЕО, когато повдигнатият въпрос е същностно идентичен с въпрос, който вече е бил предмет на преюдициално решение.

Въпросът дали член 9а от Директива 1999/62/ЕО, изменена с Директива 2011/76/ЕС допуска система от наказания, която да предвижда налагане на фиксирана глоба за нарушение на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, е бил предмет на разглеждане от СЕС по съединени дела C-497/15 и C-498/15. С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по същите е даден отговор, че:

1) Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

2) Член 9а от Директива 1999/62, изменена с Директива 2011/76, трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която въвежда обективна отговорност. За сметка на това посоченият член трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска предвиденото в тази система равнище на санкцията.

В процесния случай предвидената в чл. 179, ал. 3б от ЗДвП имуществена санкция е абсолютно определена по размер, същата е фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти по случая, като размерът на наказанието е еднакъв, без да се прави разлика например дали е налице пълна липса на плащане, или има такова, но то е частично, и дали пълната и частична липса на плащане се дължи на умишлени действия, или това е станало поради грешка, респ. на какво се дължи тя. Безспорно е също, че съдът не може да определи и по-леко по вид наказание.

Наред с това, в българското законодателство в чл. 10, ал. 2 от Закона за пътищата е уредена възможността, в случаите, при които е установено движение по платената пътна мрежа, когато за пътното превозно средство не е заплатена съответната такса по ал. 1, водачът на ППС, неговият собственик или трето лице да може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност.

Решението на СЕС по съединени дела C-497/15 и С-498/15 не разглежда този въпрос, но с Решение на Съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело C-61/23 („Екострой“ ЕООД срещу Агенция „Пътна инфраструктура“) СЕС постанови, че:

„Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.“.

От възприетото в така цитираните решения на СЕС следва извода, че предвиденият в чл. 179, ал. 3б от ЗДвП фиксиран размер на административнонаказателни санкции, поради нарушение на изискването за пропорционалност между осъщественото конкретно нарушение и предвиденото за същото наказание/имуществена санкция, противоречи на член 9а от Директива 1999/62/ЕО, която норма, като такава на общностното право, има приоритет.

Съгласно член 4, параграф 3 от ДЕС, държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си, държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение.

Член 9а от Директива 1999/62/ЕО предоставя на частно-правните субекти правото на ефективни, съразмерни и възпиращи санкции. Това по същество означава, че държавата-членка има правото да предвиди за съответното нарушение подходящите според нея санкции, чрез които ефективно да се постигат целите на административнонаказателното преследване, и които да имат съответния възпиращ ефект. Същевременно, държавата членка има задължението да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение, защото това води до нарушаване на въведените с Директивата принципи при определяне на санкцията. Разпоредбата на чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, с оглед постановеното Решение по дело С-61/23 на СЕС, се явява в пряко противоречие с посочения принцип за съразмерност.

Предвид това и доколкото в случая Директивата и конкретно заложените в член 9а от същата принципи са транспонирани неправилно, а тълкуване на националната норма не може да бъде осъществено, доколкото националният законодател не е предоставил на националните съдилища възможност да намалят размера на наказанието, като наложат такова под абсолютно определения в закона размер, то и в изпълнение задължението си да приложи правото на съюза в неговата цялост, и така да защити правата, които то дава на частните субекти, съдът намира, че следва да остави без приложение чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, тъй като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на съюза резултат.

За пълнота на изложението, по допълнително наведените от касатора доводи и претенцията му за определяне от настоящата инстанция на размера на санкцията, е необходимо да се посочи следното:

Касационната инстанция не намира, че разпоредбата на чл. 27 от ЗАНН противоречи на принципа за съответстващо тълкуване на правото на Европейския съюз, а и самият касатор не сочи на коя конкретна правна норма от общностното право противоречи посочената национална разпоредба. Чл. 11 от ЗАНН препраща към НК само по отношение изчерпателно изброените хипотези, сред които не е и начина на определяне на наказанието (Глава V от НК, в която е включен и чл. 55). Съдът може да намали размер на наказанието само ако законът допуска това, или иначе казано, само когато са налице предвидени в нормативния акт предели на наказанието. Съгласно императивната разпоредба на чл. 2, ал. 1 от ЗАНН, деянията, които съставляват административни нарушения, и съответните за тях наказания, се определят със закон или указ. Съдът не разполага с нормотворческа компетентност, за да може при посочен в закон фиксиран размер на имуществена санкция да наложи друг такъв по своя преценка, непредвиден в закона.

На следващо място, настоящата инстанция установи и друго, самостоятелно основание за отмяна на електронния фиш, а именно - относно административнонаказателното производство по издаване на процесния ЕФ е изтекла абсолютна погасителна давност и същият се явява незаконосъобразен. Съгласно Тълкувателно постановление № 1/27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС, сроковете по чл.34 от ЗАНН са давностни, а в чл.34 от ЗАНН няма разпоредба, аналогична на разпоредбата на чл.81, ал.3 от НК, уреждаща абсолютната давност. Тази празнота се преодолява с приложението на чл.81, ал.3, във вр. с чл.80, ал.1, т.5 от НК, във вр. с чл.11 от ЗАНН. Предвид липсата на разпоредба, уреждаща абсолютната давност в ЗАНН, и наличието на препращащата норма на чл.11 от ЗАНН, следва да намери приложение уредбата относно погасяването на наказателното преследване по давност в НК. Чл.11 от ЗАНН препраща към разпоредбите на общата част на НК, доколкото в ЗАНН не е уредено друго и по въпросите на обстоятелствата, изключващи отговорността. Именно като такова обстоятелство е възприето изтичането на абсолютната давност за наказателно преследване, уредена в чл.81, ал.3 от НК, която по силата на тълкувателното постановление следва да намери субсидиарно приложение и в административнонаказателното производство по ЗАНН. Съгласно цитираната норма, независимо от спирането или прекъсването на давността административнонаказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, който е 3 години за всички други наказания, неизброени в предходните точки, т. е. отнася се и за административното наказание глоба или имуществена санкция. Така съгласно чл.81, ал.3 от НК, за да се приеме, че административнонаказателното преследване е погасено по давност, следва да е изтекъл срок, надвишаващ с една втора предвидения в чл.80, ал.1, т.5 от НК тригодишен срок, т. е. от извършване на нарушенията да са изтекли 4 години и 6 месеца.

В настоящия случай и с оглед датата на извършване на процесното административно нарушение - 13.01.2021г., в касационното производство се установява, че абсолютната давност за административнонаказателното преследване, която е 4 години и 6 месеца, е изтекла на 13.07.2025г. (след постановяване на решението от Районен съд – Харманли). С изтичането на давността се погасява възможността за реализиране на административнонаказателната отговорност.

Ето защо настоящата инстанция приема, че като е отменил изцяло Електронния фиш, като краен резултат въззивният съд е приложил правилно материалния закон при постановяването на обжалваното решение.

Решението му е валидно, допустимо и съответстващо на закона, и следва да бъде оставено в сила.

По отношение на подадената частна жалба, настоящият състав на съда намира следното:

Частната жалба срещу Определение №128 от 23.05.2025 г. по АНД № 384/2023 г. на Районен съд – Харманли е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в законоустановения срок.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна, по следните съображения:

С Решение №185/27.11.2024г., постановено по АНД №384/2023г. по описа на Районен съд Харманли е отменен обжалваният пред него електронен фиш, като искането на „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД за присъждане на разноски пред първата инстанция е уважено в размера на 1170.00 лв., вместо на общо претендирания размер от 3230.00 лв.

В мотивите на решението съдът е приел, че наведеното от страна на процесуалния представител на АНО възражение за прекомерност е частично основателно и претендираното адвокатско възнаграждение от страна на дружеството-жалбоподател не следва да бъде присъдено в пълния му размер. За да определи възнаграждение в размер на 550 лв., съдът се е позовал на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, като е взел предвид Решение от 25.01.2021г. по дело С-438/2022г., както и участието на процесуалния представител на дружеството, а също и фактическата и правна сложност на делото. За основателно е прието направеното искане от страна на дружеството – жалбоподател за присъждане на ДДС върху така определеното възнаграждение, с оглед разпоредбата на §2а от ДР на Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, както и искането за присъждане на направените по ЧКАНД №1309/2023г. по описа на Административен съд – Хасково разноски в размер на 150 лв., представляващи заплатена държавна такса и за адвокатско възнаграждение за изготвяне на частна касационна жалба – до размера на 360.00 лева. с ДДС, с оглед разпоредбата на чл. 16 от коментираната наредба. Искането за присъждане на направените по адм. д. №1712/2023г. по описа на Административен съд – Пловдив разноски за процесуално представителство и за държавна такса е оставено без уважение.

С молба по чл. 248 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД е поискало допълване на решението в частта за разноските и присъждане на разноски в размер на 600.00 лв. за изготвяне и подаване на жалба срещу отказ за анулиране на електронния фиш, както и осъществяване на процесуално представителство по адм. д. №1712/2023г. по описа на Административен съд – Пловдив.

С обжалваното Определение №128 от 23.05.2025 г. по АНД №384/2023г., Районен съд Харманли е оставил без уважение молбата на дружеството за изменение на Решение №185/27.11.2024г., постановено по същото дело, в частта за разноските. За да постанови този резултат, съдът е приел, че присъденият на основание чл. 63д ЗАНН размер на направените разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса отговаря на легитимните цели за осигуряване на ефективна правна защита и е справедлив, адекватен и пропорционален за осъществената ефективна правна защита.

Така постановеното определение е правилно.

В случая районният съд не е действал служебно при редуциране на отговорността за разноски, а по възражение за прекомерност на насрещната страна, направено своевременно. На следващо място, съдът е дължал произнасяне само по разноските, направени пред касационната инстанция и то по настоящото дело. Разноските по делото са присъдени с постановеното решение, а направените в друго производство разноски е следвало да бъдат претендирани по него. Връзката между делата – настоящото и прекратеното, в случая няма каквото и да било правно значение по отношение на отговорността за разноски в настоящото производство.

При това положение, настоящият състав на съда намира, че не са налице основанията за отмяна на постановеното от Районен съд – Харманли Определение №128 от 23.05.2025 г. по АНД №384/2023г., с което е оставена без уважение молбата на „Транс Груп Интернешънъл“ ЕООД за изменение на Решение №185/27.11.2024г., постановено по същото дело, в частта относно разноските.

При този изход на спора, съдът намира, че в полза на касационния ответник следва да бъдат присъдени направените разноски. От страна на касационния жалбоподател е направено възражение за прекомерност, с оглед на което и предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, вземайки предвид разпоредбата на чл. 18, ал. 2, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, съдът определя адвокатското възнаграждение в размер на 550.00 лв., без да се отчита разпоредбата на §2а от ДР на Наредба №1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, или сумата с ДДС е в размер на 660.00 лв. На съда е служебно известно, че се водят множество еднотипни съдебни производства по оспорване на издадени санкционни актове – наказателни постановления и електронни фишове, с които се санкционират както физически, така и юридически лица на основание разпоредбите на чл. 179, ал. 3-3б от ЗДвП, при които правните и фактическите съображения, изложени в жалбите, са изключително сходни. На следващо място, постановяването на решението на СЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело С-61/23, решава от правна страна изхода на спора и води до липса на правна сложност на същия.

По тази причина, съдът намира, че в полза на касационния ответник следва да бъде присъдена сумата от 660.00 лева с ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на въззивното решение пред Административен съд - Хасково.

Разноски в производството по чл. 248 ГПК, досежно изготвянето на частната жалба срещу Определение №128 от 23.05.2025 г. по АНД №384/2023г. на Районен съд Харманли не се дължат и съдебната практика на ВАС е категорична в това отношение.

Разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, съдът