РЕШЕНИЕ

№ 8598

Хасково, 17.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Хасково - ХI състав, в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия: СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА При секретар ЙОРДАНКА ПОПОВА като разгледа докладваното от съдия СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА административно дело № 20257260701488 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното: изводството е по реда на чл. 46, във вр. чл. 39а, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), във вр. чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Ф. Й., подадена чрез процесуален представител, срещу Заповед рег. № 272з-1309/22.04.2025 г. на Началник на група „Миграция“ в Областна дирекция на МВР – Хасково за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“.

В жалбата се твърди, че обжалваната заповед е нищожна, незаконосъобразна, неправилна и необоснована. Липсвала ѝ форма и необходимите реквизити. Била издадена при съществени нарушения на производствените правила. Жалбоподателката акцентира на българския си произход, и факта че получила документ за самоличност: разрешение за постоянно пребиваване № [рег. номер], като след издаването му същата пребивавала продължително в РБългария. Посочва, че на 30.07.2025 г; същата разбрала за наложената й принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в РБългария“. В мотивите на заповедта било посочено, че жалбоподателката имала разрешение от 25.01.2021 г., като не ставало ясно за кой срок органът счита, че същата не е изпълнила условието на чл. 40, ал. 1, 5 от ЗЧРБ, а именно да не се установила и да пребивава в РБългария в едногодишен срок след издаване на разрешение за пребиваване. Счита се, че незаплащането на осигуровки не е може да бъде основание за отнемане на разрешението й за пребиваване, а справката за задгранични пътувания била непълна, тъй като Й. влизала в България и през РГърция, където не се осъществявал граничен контрол, както и местата за настаняване не предавали пълна информация за гостите си, поради което изводът, че същата не е пребивавала в България бил необоснован.

Оспорва се и твърдението на административния орган, че били налице неверни данни при получаване на разрешението, както и фиктивен адрес на пребиваване. Посочва се, че болестта на съпруга на жалбоподателката налагало отсъствието й от България. Моли се за отмяна на заповедта като нищожна и незаконосъобразна.

В проведеното по делото съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, се явява лично и с упълномощения си представител, който подробно развива съображенията си, изложени в жалбата посочва, че новелата на чл. 4, ал. 6 от ЗЧРБ въвежда изключение от задължението за пребиваване последните 12 месеца в България. Акцентира се, че европейското законодателство позволява свободното движение на хора и се посочва, че Й. е заплатила здравните си осигуровки, не представлява опасност за националната сигурност и от януари 2025 г. не е изтекъл едногодишния срок за установяване. Моли жалбата да бъде уважена и ЗППАМ да бъде отменена.

Ответникът - Началник група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Хасково, не се явява в съдебно заседание. В депозираното по делото писмено становище, се оспорва допустимостта на жалбата, тъй като същата била просрочена, и се моли съдът да я отхвърли като неоснователна и недоказана. Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Заявява възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в случай, че по делото бъде представен договор за правна защита и съдействие, като иска евентуално присъждане на разноски в минимален размер, съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба за възнаграждения за адвокатската работа ).

Съдът, като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установена следната фактическа обстановка:

Видно от Удостоверение № ГРАОН33-15/23.06.2020 г. (л. 63), издадено от Община Хасково, извадката от водените от общината регистри (л. 64), удостоверение за идентичност на имена (л. 65) и изселнически паспорт № 1061/21.11 (година не се чете) (л. 67) на Д. Ш. М., жалбоподателката Ф. Й./Ф. Д. Ш. е родена на [дата]. в [населено място], община Хасково, област Хасково, била е български гражданин до изселването й в Турция.

С Решение рег. № 798322/25.01.2021 г. на Директора на Дирекция „Миграция“ в МВР (л. 58) на жалбоподателката е разрешено постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, което ѝ е било съобщено със съобщение УРИ 272000-1918/03.02.2021 г., което се е върнало на изпращача, с отбелязване „непознат“ в [населено място], общ. Хасково.

На 21.03.2022 г. на Ф. Й. е издаден български документ за самоличност: Разрешение за пребиваване с № 701208031, с валидност до 19.02.2025 г., като същият е унищожен. Преди изтичане на срока му за валидност Ф. Й. подала заявление № 44/10.01.2025 г. да бъде подменен документът ѝ за самоличност и бил издаден друг такъв, а именно: Разрешение за пребиваване № [Наименование], издаден на 06.02.2025 г. с валидност до 06.02.2030 г. Видно от представения договор за наем от 07.10.2020 г. (л. 10) Ф. Й., чрез пълномощник сключила договор за наем на стая от масивна жилищна сграда в [населено място], за сумата от 10 лв. месечен наем за срок от две години, като при съгласие на страните изразено писмено, договорът можело да бъде продължен.

Видно от извършените справки за постоянен и настоящ адрес (л. 34 и 35) е, че регистрираният постоянен адрес на жалбоподателката е в [населено място], общ. Хасково, с дата на заявяване: 02.03.2022 г., а актуалният настоящ такъв, с дата на заявяване: 02.03.2022 г., е в Република Турция.

Съгласно справка в Автоматичната информационна система (АИС) „Граничен контрол“ (л. 54), в едногодишния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване в България жалбоподателката е пребивавала в Република България за общо около двадесет и шест дни за период от 11.03.2021 г. до 31.10.2024 г. като са регистрирани общо 8 кореспондиращи записа „влизане и излизане“.

Директорът на офис Хасково в Териториална дирекция на НАП – Пловдив е удостоверил (л. 42), че след извършена справка в регистрите и програмния продукт на НАП, актуални към 10.04.2025 г., се установило, че за жалбоподателката няма данни за осигуравяне на лицето реда на КСО и или ЗЗО и няма данни за подадена декларация обр. № 7. Видно от представените от жалбоподателката писмени доказателства на 17.04.2025 г. били платени здравни осигуровки на лицето Й.. Със съобщение рег. № 272000-7098/08.04.2025 г. (л.30) по чл. 26, ал. 1 от АПК на 09.04.2025 г., чрез връчването му на лице, съгласно да предаде – Ф. Д., а на 14.04.2025 г. и лично на Ф. Й. е съобщено, че срещу нея започва административно производство по налагане на принудителна административна мярка на основание чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ. Със съобщението на жалбоподателката е предоставена възможност в седемдневен срок от датата на връчването му да представи документи, обяснения или възражения, които биха спрели или прекратили откритото административно производство по налагане на горепосочената административна мярка по ЗЧРБ. Такива били депозирани още на същия ден и в тях жалбоподателката посочила, че е трайно установена в България, но пътува в Турция заради възрастни роднини, за които се грижи, в последния месец посочва, че била за повече време в Турция заради празника, нямала нарушения и не създавала проблеми на българската държава, поради това моли да не й се отнема правото на пребиваване.

Във връзка с посещението на адреса била изготвена Докладна записка УРИ 272р-4911/14.04.2025 г. (л. 36) относно извършена проверка в [населено място], общ. Хасково, (постоянният адрес на жалбоподателката) във връзка с връчването на това съобщение, в която е отбелязано, че на адреса бил установен Р. С. Д., който живеел със съпругата си в къщата. От него било снето писмено заявление (л. 37), в което посочил, че познава чуждата гражданка Ф. Й., която била тяхна далечна роднина. При извършената проверка Ф. я нямало. По сведение на Д., жалбоподателката живеела в [населено място], Република Турция със семейството си. Имал сключен договор за наем с нея за една стая от къщата, но тя посещавала рядко Република България – един-два пъти в годината. Последно когато пребивавала в страната отседнала в [населено място] и не отишла до [населено място]. Категорично заявил, че Ф. Й. идвала по един или два пъти в годината.

Изготвено е Предложение peг. № 272р-10372/22.04.2025 г. от полицейски инспектор в Група „Миграция“ при ОД на МВР – Хасково (л. 23-27), в което са изложени данните, установени в хода на проверката. Направеното предложение било в смисъл спрямо чужденката да бъде издадена заповед, с която да бъде наложена принудителна административна мярка "Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България".

На 22.04.2025 г. М. С. - началник на група „Миграция” при ОДМВР - Хасково е издала процесната Заповед рег. № 272з-1309/22.04.2025 г. (л. 19-22), с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Административният орган е обосновал издаването на заповедта с извършени справки, проверки и събрани данни, които по безспорен начин потвърждавали, че след получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Република България на 25.01.2021 г., Ф. Й. не се е установила и не пребивава трайно на територията на страната. Според органа, от справките в автоматизираната информационна система „Граничен контрол“ се установявало, че чужденката е пребивавала в страната само по няколко дни годишно, като в рамките на една година след издаването на разрешението за постоянно пребиваване престоят ѝ бил едва два дни, а общо до започване на административното производство – около четиридесет и седем дни за четиригодишен период. При извършената полицейска проверка на декларирания от нея адрес в [населено място] и при снетите писмени обяснения от нейна роднина, живееща на този адрес, било установено, че Й. живее със семейството си в Истанбул, Република Турция, и идва в България няколко дни годишно, като понякога не идва в жилището. От справка в информационните системи на НАП, се установявало, че до 10.04.2025 г. същата нямала платени осигуровки. Органът се е позовал и на справка от АИС „Български документи за самоличност“, както и на данни от Национална база данни „Население“, от които се установявало, че след получаване на разрешението за постоянно пребиваване чужденката е заявила постоянен адрес в Република България, но настоящ адрес в Република Турция. Това обстоятелство било несъвместимо с изискванията на чл. 99, ал. 1 и 2 от Закона за гражданската регистрация, тъй като за лица с разрешено постоянно пребиваване в България не се допускало деклариране на настоящ адрес в чужбина. По тази причина административният орган е приел, че декларираният постоянен адрес в [населено място] е само фиктивен, а реалното местоживеене на чужденката е в Република Турция. Според изложеното в мотивите на заповедта, формалните влизания и излизания от страната и краткотрайните престои не можело да се приемат за „установяване на територията на страната“ по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Наред с това органът е приел, че са налице и факти и обстоятелства по чл. 40, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, тъй като поведението на чужденката след предоставяне на правото на постоянно пребиваване показвало, че представените данни при кандидатстването са неверни. При подаване на заявлението за постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ тя декларирала намерение да се установи трайно на територията на страната, каквото намерение впоследствие не реализирала. Следователно, налице били предпоставки за отнемане на пребиваването и поради неверни данни. При съобразяване на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, административният орган е отчел, че чужденката няма семейни, културни или социални връзки с Република България, тъй като живеела постоянно в Република Турция, където била със семейството си и където се намирал центърът на нейните житейски интереси. Не били налице данни тя да принадлежи към категорията на уязвими лица или да има висящи производства по Закона за убежището и бежанците. На това основание органът е приел, че няма законови пречки за отнемане на правото на пребиваване, като е счел, че с прилагането на мярката ще бъде спазен принципът на съразмерност по чл. 6 от АПК, тъй като чужденката можела без затруднение да осъществява кратки посещения в България с краткосрочни визи или да кандидатства отново за постоянно пребиваване при спазване на изискванията на закона. В заключение, административният орган е формирал извод, че са налице кумулативно предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ – представяне на неверни данни при кандидатстването и липса на реално установяване и пребиваване на територията на страната – поради което е постановил процесната заповед за отнемане на правото на пребиваване на Й. Ф. в Република България.

Направен е опит за връчване на заповедта на жалбоподателката на 23.04.2025 г. на посочения от нея постоянен адрес. Същата не е открита, като е открита С. Х. Д., живуща на адреса, която в писмено заявление с рег. № 272000-8059/23.04.2025 г. е приела да предаде, че е изготвена такава заповед, но е отказала да приеме за връчване самата заповед, тъй като Фердийе рядко идвала в дома ѝ и нямало как да ѝ я предаде(л. 19-21).

На 23.07.2025 г. с протокол за доброволно предаване Й. предала документа си за самоличност – Българско разрешение за пребиваване на чужденец с № [Наименование]/06.02.2025 г., тъй като същият е бил обявен за невалиден.

На 30.07.2025 г., заповедта била връчена лично на Ф. Й., чрез преводача Г. А., видно от разписката, инкорпорирана в текста на заповедта (л. 17).

Жалбата е била подадена на 08.08.2025 г. директно до Административен съд- Хасково.

С оглед цялостното изясняване на делото от фактическа страна, по същото бяха събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетел, посочен от жалбоподателката. В показанията си свидетелят Т. Ю. Т. заяви, че познава жалбоподателката, баща ѝ и сестрите ѝ. Едната ѝ сестра живеела в Германия. Родителите на жалбоподателката били погребани в [населено място], същата искала да купи къща в селото, тъй като там имало 15-20 семейства, но понеже съпругът ѝ се разболял и тя трябвало да се грижи за него, поради това не можела много да стои в България и затова ѝ взели разрешението.

В хода на производството били приобщени медицински документи, касаещи здравния статус на С. Й. с давност от декември месец 2024 г. до април месец 2025 г. Въз основа на така възприетата фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

Съдът намира, че жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от оспорването, в рамките на преклузивния 14 – дневен срок и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Съдът не споделя становището на ответника, че Заповедта за прилагане на принудителна административна мярка е влязла в сила, тъй като била връчена на адресата ѝ на 23.04.2025 г. Направен е опит за връчване на тази дата, но видно от обяснения от С. Х. Д. (находящо се на лист 29 от делото), същата отказва да получи процесната Заповед №272з-1309/22.04.2025 г., тъй като е в невъзможност да я предаде. Протоколът обаче е оформен като същата да е я получила и да се е задължила да предаде на адресата, което пряко противоречи на заявеното от нея в обяснението. Лицето живеещо на адреса на жалбоподателката, посочва, че приема съобщение за изготвената заповед, но отказва да получи заповедта и не поема ангажимент да съобщи заповедта на нейния адресат, а единствено да съобщи факта, че такава е изготвена. Д. Й. не е подавала заявление за издаване на акта и не е предоставяло данни за телефон, факт, електронен адрес и регистрация в информационната система за сигурно електронно връчване, то разпоредбите на чл.18а, ал.1-7 от АПК са неприложими. Административният орган дължи връчване по някой от методите, предвидени в ал. 8 и 9 на посочената разпоредба, като невъзможността за връчване по тези два способа следва да бъде удостоверена от органа. Съгласно чл. 18а, ал. 9 вр. с чл. 61, ал. 1 от АПК, когато страната не може да бъде намерена на адреса и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, съобщаването се извършва чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, съобщението се пуска и в нея. В съобщението се посочва, че документите или книжата са оставени в канцеларията на органа или на съда и могат да се получат в едноседмичен срок. Документите или книжата се смятат за връчени с изтичането на срока за получаването им от канцеларията на органа или на съда. Тази процедура не е изпълнена, находящото се на адреса лице не е адресата на заповедта, и изрично е посочило лицето, че само може да предаде за факта на изготвената заповед, но не ѝ самата заповед, което всъщност представлява връчването на административния акт. Постоянна е практиката на съдилищата, че административния акт се счита връчен, когато е бил на разположение на адресата му, а не когато последният е узнал за съществуването му. В този смисъл съдът счита, че не са изчерпани всички възможни хипотези за съобщаване на заповедта по чл. 18а от НПК, а именно не е изпълнена ал. 9 от същата норма, тъй като в протокола за връчване не е отбелязано да е залепено съобщението на вратата или на пощенската кутия, поради което съдът счита връчването на заповедта на 23.04.2025 г. за нередовно.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, поради следните съображения:

Оспореният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган. Според чл. 44, ал. 1, изр. първо ЗЧРБ, принудителните административни мерки се налагат със заповеди на директорите на областните дирекции или на оправомощени от тях длъжностни лица, а съгласно чл. 39а, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ една от тези мерки е „отнемане на правото на пребиваване в Република България“. Така определената правна рамка изрично предвижда възможността компетентността да бъде делегирана на длъжностно лице от структурата на съответната областна дирекция, какъвто е настоящият случай. Заповедта е издадена от началника на група "Миграция" при ОД на МВР – Хасково, надлежно оправомощен да налага принудителни административни мерки по ЗЧРБ със Заповед рег. № 272з-1661/04.08.2017 г. на Директора на ОДМВР – Хасково (л. 68). Представената заповед за делегиране е издадена от орган, чиято компетентност произтича от чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, поради което се явява валиден индивидуален вътрешнослужебен акт. Следователно процесната заповед е постановена от компетентен административен орган и не страда от порок по чл. 146, т. 1 АПК.

Спазена е и предвидената в закона писмена форма, като в заповедта са изложени ясно както фактическите констатации, така и правните основания, послужили за издаването ѝ, което удовлетворява изискването на чл. 59, ал. 2 АПК. Изложените мотиви са конкретни, ясни, логически свързани, описани са всички релевантни обстоятелства, установени в хода на административното производство, като изложените фактически данни са в съответствие с приложените материалноправни норми. Следователно не е налице нарушение на правилата за форма по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, тоест извършена е преценка на изброените обстоятелства при постановяването на оспорената заповед. По делото не са наведени твърдения жалбоподателката да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ категории лица, нито такива доказателства са представени.

В хода на административното производство е налице издадено уведомление по чл. 26, ал. 1 от АПК до жалбоподателката. От събраните по делото доказателства съдът приема, че посоченото уведомление е съобщено на Ф. Й. в хипотезата на чл. 18а, ал. 8, т. 1 от АПК, във връзка с чл. 26, ал. 2 от АПК. По делото са налице доказателства, че лицето е било търсено на място на постоянния му адрес и е било намерено лице, съгласно да получи съобщението, а и в последствие на 14.04.2025 г. съобщението е връчено лично на адресата и същият в пълен обем е разгърнал правото си на защита, като е депозирал възражение. Това мотивира съдът да приеме, че оспорената заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила.

При преценка на събраните по делото доказателства и относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон, при следните съображения:

Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ, правото на пребиваване на чужденец в Република България се отнема, когато: т. 3 - се установи, че данните, представени за получаването му, са неверни; и т. 5 - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната.

По основното възражение на жалбоподателя, а именно че става въпрос за две разрешения за пребиваване и не става ясно кой е едногодишния период, съдът намира, че следва да отбележи следното:

Съгласно чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ Разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците: които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или са освободени от българско гражданство и желаят трайно да се установят на територията на страната. Ф. Й. е получила такова разрешение с Решение № 798322/25.01.2021 г. с което ѝ е разрешено постоянно пребиваване в РБългария. Това е административния акт с който се създават права и задължения за неговия адресат с него възниква правото на постоянно пребиваване, която е отнето с оспорваната ПАМ.

На основание чл. 60а от ППЗЧРБ - на чужденците, получили право на продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване, се издават документи за пребиваване при условията и по реда на Закона за българските лични документи и Правилника за издаване на българските лични документи, приет с Постановление № 13 на Министерския съвет от 2010 г. (обн., ДВ, бр. 12 от 2010 г.), след заплащане на държавни такси за издаването на документите по Тарифа № 4 за таксите, които се събират в системата на Министерството на вътрешните работи по Закона за държавните такси. Съгласно чл. 59, ал. 2 т. 2 от ЗБДС на пребиваващите в Република България чужденци се издават следните документи за пребиваване: разрешение за пребиваване на постоянно пребиваващ в Република България чужденец, което се издава от органите на Министерството на вътрешните работи за срок в зависимост от валидността на националния документ за самоличност, с който лицето е влязло в Република България, но за не повече от 5 години. В този смисъл на Й. са издадени документи за самоличност, видно от справката от АИС БДС (л. 43), както следва:

В този смисъл едногодишния срок се брои от Решението за предоставяне на право на постоянно пребиваване – 25.01.2021 г., а не както погрешно се сочи от жалбоподателя от издаването на който и да е от двата документа за самоличност – разрешение за пребиваване.

Съдът намира, че непосочването на номера на решението, с което е предоставен на жалбоподателката статута на постоянно пребиваващ чужденец, не е съществено процесуално нарушение, тъй като то не е пряко съставомерно обстоятелство, доколкото издадената и оспорена в настоящото производство заповед, касае отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденеца в РБългария, а не се отменя самият административен акт, а и е посочено началото на едногодишния срок – 25.01.2021 г. Унищожаването на документа за самоличност с № [Наименование] (л. 151), предаден с протокол за доброволно предаване на властите не е предмет на мярката, а единствено последица от отпадането на правото за притежаването му, респ. обявяването му за „невалиден“ поради „отпаднало основание“. Поради гореизложеното и възраженията в този смисъл са несподеляеми.

От материалноправна страна пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България предполага фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубило е българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ.

В случая по делото безспорно е установено, че на жалбоподателката е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по делото обаче се установява също, че същата фактически не се е установила на територията на страната. На практика установяването изисква извършване на действия в битов и социален аспект по намиране на жилище, настаняване в същото, създаване на социални контакти, за да може това установяване да доведе до пребиваване в рамките на по-дълъг период от поне една година. В случая жалбоподателката не е сторила това, а единствено е пребивавала на територията на страната за общо два дни за тази една година. Показанията на свидетеля Т. Е. са недостатъчни да опровергаят събраните по делото писмени доказателства и изводите на административния орган. Свидетелят посочва, че познава всички от семейството на жалбоподателката, включително и нея, баща ѝ и сестра ѝ която живее в Германия. Не се правят твърдения Й. да се е установила в България или да престоява продължително време на декларирания адрес, напротив посочва се, че по-скоро се грижи за болни и възрастни роднини в Турция. Твърденията на свидетеля относно намерения на жалбоподателката да се установи трайно в България като закупи къща не са релевантни за преценката по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, тъй като тази норма изисква фактическо установяване в рамките на едногодишен срок след получаване на разрешението. Евентуалните намерения не могат да компенсират липсата на фактическо установяване в законоопределения период. Фактът, че семейството на жалбоподателката живее в Истанбул само потвърждава, че същата реално живее в Турция. Съдът не споделя твърдението в жалбата, че същата е имала намерение да се установи в България, но заболяването на съпруга ѝ я е възпрепятствало, тъй като видно от представената медицинска документация, тя касае период 3 години след изтичането на едногодишния срок, в който същата е следвало да реализира намерението да живее в страната.

Твърдението, че адресът в [населено място] не е "фиктивен" не опровергава изводите на административния орган. Адресът е реален, но няма данни подписания договор за наем да е произвел каквото и да било действие доколкото няма данни Й. да е заплащала наем, а напротив в писмените си заявления и двете лица, които живеят на адреса посочват, че същата пребивава веднъж или два пъти годишно. В този смисъл съдът споделя позицията на административния орган, че декларираният постоянен адрес в [населено място] е фиктивен в смисъл на формален, доколкото такъв имот съществува, служещ единствено за изпълнение на нормативните изисквания за регистрация, но не и за реално установяване и пребиваване. Самото обстоятелство, че жилището се ползва от далечни роднини на жалбоподателката, които изрично заявяват, че тя не живее там, а остава само да пренощува за няколко дни в годината, потвърждава този извод.

Следва да се има предвид и обстоятелството, че жалбоподателката е заявила постоянен адрес в Република България, но е декларирала настоящ адрес в Република Турция, което още веднъж навежда на извода, че постоянният адрес в [населено място] е заявен единствено с цел изпълнение на формалните изисквания за получаване и поддържане на статута на постоянно пребиваващ чужденец. Това противоречие между формално заявения постоянен адрес и декларирания настоящ адрес в чужбина е още един обективен индикатор за липсата на фактическо установяване по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, тъй като понятието "установяване" не се изчерпва с формалното регистриране на адрес, а включва реално, фактическо пребиваване с траен характер, като съдебната практика последователно приема, че установяването предполага създаване на житейски, социални и икономически връзки в България. Заявяването на настоящ адрес в Турция е несъвместимо с намерението за трайно установяване в България, тъй като, реално тя пребивава трайно в Турция на настоящия си адрес. Обстоятелството за деклариран настоящ адрес в Турция кореспондира и с всички останали доказателства по делото, а именно справките в АИС "Граничен контрол", обясненията на лицата, живеещи на сочения постоянен адрес в България, данните от НАП за заплащане на здравноосигурителни или по-скоро липсата на заплащането им към проверявания период, а заплащането им наведнъж след повече от три години е ирелевантно доколкото не обективира желание за трайно установяване в България. Всички тези обстоятелства в съвкупност и взаимна обусловеност водят до категоричния извод, че жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на Република България, а е декларирала постоянния си адрес формално, без да изпълнява изискванията за трайно установяване.

При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване.

С оглед на така установеното, законосъобразна е и формираната от административния орган преценка, че лицето е декларирало неверни данни с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Република България, с което е изпълнена и хипотезата на т. 3 на чл. 40, ал. 1 ЗЧРБ.

Предвид гореизложеното, настоящата съдебна инстанция намира, че жалбата е неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона, съответно подадената жалба срещу Заповед с рег.№ 272з-1309/22.04.2025 г. на Началник на група „Миграция“ в ОД на МВР – Хасково следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Хасково