Решение № 3165 от 23.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3122/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 22354 от 09.12.2024 г., гр.д. № 21404/2023 г., СРС, 30 с-в се ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“ АД да заплати на „Х. Дев Груп“ ЕООД сума в размер на 17 654, 11 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие на настъпило на 23.01.2023 г. застрахователно събитие (удар на лек автомобил в крайпътна мантинела), във връзка с имуществена застраховка „Каско“, сключена на 29.03.2022 г. с полица № 0300/604/5000263, ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на законната лихва върху сумата от 31.01.2023 г. (деня на отказа) до окончателното изплащане на обезщетението и иска за сумата над 17 654, 11 лв. до сумата от 21 184, 94 лв. /или за сума в размер на 3 530, 83 лв./, като ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България“ АД да заплати на „Х. Дев Груп“ ЕООД сумата 3 081, 65 лв. – разноски, а „Х. Дев Груп“ ЕООД да заплати на ЗАД „Алианц България“ АД сумата 665, 66 лв. – разноски. Срещу решението в частта, с която е отхвърлен искът за законна лихва за забава, считано от датата на отказа на застрахователя, постъпва въззивна жалба от ищеца „Х. Дев Груп“ ЕООД. Счита, че застрахователят дължи лихва по чл. 409 КЗ, считано от деня на неоснователния отказ да изплати застрахователно обезщетение, независимо от непосочване на банкова сметка от застрахования, след като не е имал готовност да изплати обезщетението. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се уважи искът. Въззиваемият – ответникът по иска ЗАД „Алианц България“ АД оспорва жалбата. Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е основателна. Решението е валидно, а в обжалваната част е допустимо, но неправилно. Предявено е искане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. 409 КЗ. С влязлата в сила, като необжалвана част от първоинстанционното решение е уважен искът по чл. 405, ал. 1 КЗ до размер на сумата 17 654, 11 лв. - обезщетение за имуществени вреди, настъпили при ПТП от 23.01.2023 г., предявен от собственика на имуществено застрахования и увреден лек автомобил „Х. Дев Груп“ ЕООД срещу ЗАД „Алианц България“ АД. Спорно по делото е доколко след отказа, обективиран в писмо № 2-101- 4101- 972 о т 31.01.2023 г. на ответника да изплати застрахователното обезщетение, същият изпада в забава за плащане на главния дълг. Не се спори, че ищецът на 23.01.2023 г. уведомява застрахователя по застраховка „Каско“ за настъпило застрахователно събитие на същата дата, но не предоставя изискуемата от чл. 409 КЗ банкова сметка. Въззивният съд съобразява нормата на чл. 409 КЗ за дължима от застрахователя законната лихва за забава върху застрахователното обезщетение след изтичане срока по чл. 405 освен в случаите на чл. 380, ал. 3. Срокът за плащане по чл. 405, ал. 1 КЗ е уговореният срок, но не по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1 - 3 или 5. Съгласно чл. 380, ал. 1 КЗ, заедно със застрахователната претенция лицето е задължено да предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в натура. В чл. 380, ал. 3 КЗ са уредени последиците при непредставяне на данни за банковата сметка от страна на увреденото лице, а именно забава на кредитора по отношение на плащането, като застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ след изтичането на срока, в който е следвало да се извърши плащането на застрахователното обезщетение. Както е прието в решение № 167/30.01.2020 г., т.д. № 2273/2018 г., ВКС, ІІ т.о, непосочването на банковата сметка, видно от самата разпоредба на чл. 380, ал. 3 КЗ, не касае дължимостта на обезщетението и не може да бъде основание за отказ да се образува щета по застрахователната претенция и да се определи размера на застрахователното обезщетение. Непосочването й възпрепятства единствено изплащането на застрахователното обезщетение, при това в хипотезата, когато то е определено по размер от застрахователя или с влязло в сила съдебно решение. Когато произнасянето по застрахователната претенция по чл. 498, ал. 1 КЗ е отказ на застрахователя да заплати обезщетение, мотивирано с недължимост или недоказаност на същото по основание или размер, въпреки представяне на изисканите от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 КЗ доказателства или в хипотеза на неизискани от застрахователя доказателства по реда и условията на чл. 106, ал. 3 КЗ, неизпълнението на длъжника не е поради непосочване на банкова сметка от увреденото лице. В този случай не е налице причинна връзка между неизпълнение на задължението за посочването й и неизплащането на застрахователното обезщетение. Отделно, при липса на оказано достатъчно съдействие от кредитора, същото може да се изпълни по реда на чл. 425 ТЗ чрез влагане на средствата в банков влог, за да се освободи длъжникът от последиците на забавата, в какъвто смисъл са решение № 197 от 18.02.2014 г., т.д. № 666/2012 г., ВКС, І т.о. и решение № 28 от 14.03.2009 г., т.д. № 497/2008 г., ВКС, І т.о. Въззивният съд намира, че в случая, непредоставянето на банкова сметка от ищеца, като собственик на увредения застрахован автомобил, по реда на чл. 380, ал. 1 КЗ, не е единствена пречка за неизплащане на застрахователното обезщетение. След като липсата на плащане произтича главно от отказа на ответното застрахователно дружество да изплати обезщетението поради причина, че го намира за намира недължимо, същият не е имал готовност да изпълни. Само по себе си, неоказаното съдействие от ищеца да посочи своя банкова сметка не е единствената причина, която препятства изпълнението на паричното задължение. Дори и да е имал готовност да плати, което не се установява, застрахователят е разполагал с възможността по чл. 425 ТЗ да се освободи от забавата за извършване на паричната престация. С оглед обсъдените обстоятелства, не настъпват последиците на чл. 380, ал. 3 КЗ за освобождаване на застрахователя от дължимост на законна лихва по смисъла на чл. 380, ал. 3 КЗ. При липса на данни за посочена от ищеца банкова сметка за извършване на превода, законната лихва по чл. 409 КЗ върху обезщетението се дължи най-късно, считано от момента на постановения от застрахователя отказ от 31.01.2023 г. за изплащане на същото обезщетение, до окончателното изплащане. Крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 3 ГПК следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен искът за законна лихва от деня на отказа и вместо него се постанови друго, с което искът се уважи. Решението в останалата част като необжалвано е влязло в сила. Ответникът пред първа инстанция не установява направени разноски във връзка с дължимостта на законната лихва върху главницата, а пред въззивна инстанция установява разноски от 70, 62 лв. – д.т. и 1 000 лв. – изплатено по банков път адвокатско възнаграждение, които се дължат. По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в