Решение № 1005 от 4.12.2025 г. на Районен съд - Хасково по дело № 574/2025 г.

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че К. В. А. е страна по Договор за паричен заем № 403760, сключен със „София Комерс Кредит Груп" АД на 14.05.2019 г. Спрямо Договора за паричен заем ищцата получила сумата от 350 лева, която сума следвало да бъде върната на 12 месечни вноски. По Договора за паричен заем ищцата следвало да заплати неустойка в размер на 344, 76 лева, като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка възлиза на 741, 96 лева. Според ищцата, така търсената неустойка в §7 от Договора за паричен заем № 403760, спрямо която трябва да заплати неустойка в размер на 344, 76 лева е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал, 1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. Твърди, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл се цитира практика на BKC. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от Т3, чрез която е прокаран този принцип, е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигала значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договора за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея в размер на 128, 82 лева, била в прекомерен размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, неустойката по процесния Договор за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК се уреждало задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договора за паричен заем № 403760, според който се дължи неустойка в размер на 344, 76 лева, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водили до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем № 403760 в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл била т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Твърди се, че неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била практиката, че неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Наред с това се твърди, че търсената неустойка по договора за паричен заем № 403760 в размер на 344, 76 лева, е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Търсената неустойка по договора за паричен заем не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия договор за паричен заем и прилежащите документи към него по безспорен начин се установявало, че неустойката от същия е част от едни стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора особено и когато се намираме в хипотезата на договор за заем с общи условия. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. С търсената неустойка по договора за паричен заем се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид /в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, като с търсената неустойка по договора за паричен заем се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена ПМС №426/2014г. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 се приемало, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Според ищцата, следва да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а ЗКИ, въвеждат практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвиждали заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляват законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения: 1. Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 1800 лева; или Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение над 950 лева; и които да отговарят на следните критерии: да работят по безсрочен трудов договор; да не са кредитополучатели по друг договор за паричен заем с Кредитора; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции, които поръчители да подпишат договор за поръчителство с Кредитора. 2. Банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България, която банкова гаранция следва да съдържа неотменяемо и безусловно задължение на банката гарант, че ако Потребителят не заплати в срок което и да е свое парично задължение по Договора за потребителски микрокредит от разстояние, същата ще заплати на Кредитора всички дължими от Потребителя суми след първо писмено поискване, отправено от Кредитора до банката гарант. Преценката за действителността на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което се дава разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Твърди се, че вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, който е прекомерен спрямо стойността на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит имала за цел отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Чл. 33 от ЗПК предвижда, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излизала извън присъщата за нея обезщетителна функция, доколкото е прекомерна спрямо представената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Неустойката загубила и обезпечителната си функция, тъй като заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит поради това, че неустойката не служи за обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване в тридневен срок на обезпечение по заема кредиторът има право на обезщетение надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва не защитавало негов легитимен интерес и внасяло неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Чрез уговорената в договора неустойка се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката се включвала като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е прекомерна спрямо предоставената сума по кредита. Вземането по §7 от потребителския договор нямало характера на неустойка, макар и именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца скрита под формата на неустойка - лихва. В този смисъл и съдебната практика приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка" тази облага съставлява печалба за него и като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. Поради това, че неустойката е скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не разписал съдържанието на договора с действително приложената в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК, е нищожна. Предвид гореизложеното се иска съда да прогласи нищожността на §6 от Договор за потребителски кредит № 403760 от дата 14.05.2019 г., сключен между страните, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Също така въз основа на гореизложеното се иска съда да прогласи нищожността на §7 от Договор за потребителски кредит № 403760 от дата 14.05.2019 г., сключен между страните, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Представя писмени доказателства и прави искане на основание чл. 190 от ГПК да се задължи ответника да предостави по делото счетоводна справка за извършените плащания от ищцата за главница, договорна лихва, лихва за забава и неустойка по §7 от договора и други ако има такива. Иска се също така назначаване на съдебно-счетоводна експертиза с посочените в исковата молба задачи. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове като неоснователни и счита, че следва да бъдат отхвърлени. Оспорва изцяло изложените в исковата молба твърдения за нищожност на §6 и §7 от процесния договор за кредит от 14.05.2019 г. Погрешна била тезата, че индивидуално договорената между страните неустойка е „скрита лихва" и „ допълнителна печалба ". Неустойката, договорена между страните в §7 от процесния договор, представлявала задължение за заплащане на обезщетение, възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в конкретния случай на задължението за осигуряване на някое от обезпеченията, изброени в §6 от Договора. По аргумент от чл. 19, ал. 3, т.1 ЗПК, било възможно договарянето на такъв тип плащания и същите не се вземали предвид при изчисляването на ГПР. Следователно, не можело да се приеме, че договорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение, представлява „допълнителна печалба", каквито твърдения се излагат в исковата молба. Именно поради разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК, неоснователни били твърденията, че в размера на ГПР е трябвало да бъде начислена и сумата за неустойката, а оттам и абсурдните твърдения, че невключването на сумата за неустойка се приравнявало на неправилно посочване на ГПР, влечащо нищожност на целия договор. На следващо място, неоснователни били доводите на ищеца, че клаузата в §7 от договора за неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а също така и че чрез нея кредиторът е създал прекомерни изисквания, които потребителите не могат да осигурят. При желание от страна на потребителя, всяко едно от обезпеченията можело да бъде предоставено в уговорения между страните З-дневен срок. Ответникът „София Комерс Кредит Груп" АД е небанкова финансова институция. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. З от ЗКИ „Финансова институция е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства". По аргумент от противното, по чл. 2 ЗКИ, за разлика от банките и кредитните институции, финансовите институции, нямали право да набират средства чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответното дружество, в качеството си на финансова институция, отпускало кредити със собствени средства и на лица, които банките често отказвали да финансират, което значително увеличавало риска при упражняването на такъв тип дейност. Вероятно точно тази била причината ищецът да използва именно финансовите услуги, предоставяни от дружеството ответник, а не от банка, която предоставя кредити при по-нисък размер на възнаградителната лихва. Високите нива на риск, при които финансовата институция работи, били причината за по-високия размер на договорна лихва и допълнителните гаранции, които са заложени в договорите, какъвто е случаят с оспорената клауза по §7 за неустойка от процесния Договор. Уговорката не представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. В §12 от Договора, изрично било посочено, че потребителят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок 14 дни от сключването му. Тоест, в случай че не го устройва, която и да е клауза от договора, макар да е получил подробна преддоговорна информация преди сключването му и след предоставянето на информация да е взел решение да сключи договора, потребителят имал втора възможност да се откаже от договора и след сключването. Поради гореизложеното предявените от ищеца искове следвало да бъдат отхвърлени като неоснователни. Дори да се счете за нищожна уговорената клауза за неустойка, това по никакъв начин не влече нищожност на целия договор, според ответника. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД, „Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части". Единствената последица била, че договорът ще се прилага без тази клауза - по аргумент от правилото на чл. 146, ал. 5 ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските договори не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи. Накрая, в условията на евентуалност, в случай че въпреки всичко съдът счете исковете за основателни, ответникът прави възражение за изтекла погасителна давност за всички претендирани от ищеца суми. Досежно направеното с исковата молба искане за присъждане на разноски, тъй като в случая се претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА), ответникът оспорва наличието на посоченото основание за освобождаване на ищеца от заплащане на адвокатско възнаграждение. Съгласно цитираното определение на ВКС от 13.06.2016 г., постановено по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на I ГО на ВКС, ако противната страна твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл. 38 ЗА, тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение. Предвид изложеното ответната страна възразява срещу твърдението на ищеца за съществуването на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ по чл. 38 от ЗА, поради което моли да се отхвърли претенцията му. Ищецът не представял каквито и да е доказателства за това, че не разполага със средства. Не звучало правдоподобно и твърдението, че ищецът получавал чиста заплата от 1078 лева, с която плащала наем 500 лева и отделно имала други задължения. В случай че се приеме, че все пак се дължи възнаграждение по чл. 38 от ЗА, ответникът прави възражение за прекомерност на същото и счита, че следва да бъде под размерите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., тъй като делото не съставлявало никаква фактическа и правна сложност. Съдът следвало да обърне внимание, че освен настоящото производство, в РСХасково между същите страни са налице следните висящи производства, по които са предявени идентични искове във връзка с договори за кредит с идентични клаузи, а именно: гр. д. № 3462/2024 г., VI гр. с-в, гр. д. № 78/2025 г., VI гр. с-в, гр. д. № 79/2025 г., IV гр. с-в, гр. д. № 80/2025 г., XI гр. с-в., гр. д. № 565/2025 г., IV гр. с-в, гр. д. № 566/2025 г., IV гр. с-в, гр. д. № 568/2025 г., IX гр. с-в. Предвид обстоятелството, че ищецът е образувал общо осем дела, по които е предявил идентични искове срещу ответника, налице било недобросъвестно упражняване на процесуални права в противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 3 от ГПК, което при евентуално уважаване на предявените искове би могло да доведе до прекалено утежняване на положението на ответника, вменявайки му тежест за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в завишен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските, които би бил осъден да плати при упражняването на правата на ищеца в едно производство. С оглед на гореизложеното се иска постановяване на решение, с което да се отхвърли като неоснователен предявения от К. В. А. срещу „София Комерс Кредит Груп" АД иск. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК се иска присъждане на направените от ответника разноски във връзка с настоящото производство. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Не се спори между страните, а и от доказателства се установява, че на 14-05-2019г. между СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП АД — в качеството му на кредитодател и К. В. А., ЕГН ••••••••••, в качеството й на потребител се подписва Договор за потребителски микрокредит от разстояние /14-05-2019г., със следните параметри: кредитен лимит 350, 00лв; Лихвен процент 24, 00%; ГПР 26, 838%; Погасяване съгласно ПП 12 месечни анюитетни вноски; всяка от 33, 10 лв.; Срок на договора и последна погасителна вноска 14-05-2020г.; неустойка за непредставено обезпечение 344, 76лв; Погасителна вноска размер - при представено обезпечение: 12 МВП при всяка от 33, 10лв., при непредставено обезпечение: 12 МВП, всяка от 61.83лв Общ размер на плащанията - При представено обезпечение: 397, 20лв., при непредставено обезпечение: 741, 96лв. За изясняване на делото от фактическа страна по искане на ищцовата страна съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като компетентно и обективно дадено, както и неоспорено от страните. От депозираното експертно заключение се установява, че между страните на 14: 05: 2019г е сключен Договор за потребителски микрокредит от разстояние /14-05-2019г., със следните параметри: кредитен лимит 350, 00лв; Лихвен процент 24, 00%; ГПР 26, 838%; Погасяване съгласно ПП 12 месечни анюитетни вноски; всяка от 33, 10 лв.; Срок на договора и последна погасителна вноска 14-05-2020г.; неустойка за непредставено обезпечение 344, 76лв; Погасителна вноска размер - при представено обезпечение: 12 МВП при всяка от 33, 10лв., при непредставено обезпечение: 12 МВП, всяка от 61.83лв Общ размер на плащанията - При представено обезпечение: 397, 20лв., при непредставено обезпечение: 741, 96лв. ГПР в условията на изплащане на главница от 350, 00лв, за 12 месеца при лихвен % в размер на 26, 83% годишно с включване на неустойка за непредставено обезпечение в размер на 344, 76лв. е 381, 71%. ПО информация, предоставена от кредитора по Договор за потребителски микрокредит от разстояние /14-05-2019г. в рамер на 350, 00лв. - усвоен на дата: 14-05-2019г. е постьпило едно плащане на 17-09-2019г. в размер на 350, 00лв. С постьпилата сума е погасена главницата по кредита. Няма начислявани договорна лихва, неустойки и други разходи. При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи: Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11 ЗПК, като СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал.1 ЗПК, както и спазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. По силата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съдът, като съобрази съдържанието на горецитираните клаузи намира, че в случая не е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл.19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 31.10.2022 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя заемател за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи. Освен това, липсва възможност за освобождаване от заплащане на неустойката чрез по-късно предоставяне на обезпечение, а абсолютният й размер надхвърля този на договорната лихва, която се дължи за целия срок на ползване на кредита. Следва да бъде посочено, че размерът на договорената неустойка е повече от половината от размера на заетата сума. От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При включване на това възнаграждение в състава на ГПР, действителният годишен процент на разходите по кредита надхвърля многократно максималния допустим размер от 50%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо, в случая е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК. Ищцата е направила възражение за нищожност на клаузата на §6 и §7 от процесния договор, като противоречащи на добрите нрави и неравноправни. Критериите дали е налице нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В тълкувателното решение е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните функции, които са й придадени от страните. Съдът намира, че предвидената неустоечна клауза в процесния договор за потребителски кредит излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение под формата на договор за поръчителство. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за потребителски кредит. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на дължимата за връщане сума, поради което противоречи на добрите нрави и е нищожна. Клаузата по § 7 е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като както вече бе посочено, предвижда заплащането на необосновано висока неустойка. Уговорената в § 7 от договора за потребителски кредит клауза за неустойка и тази по § 6 от договора, са нищожни на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл. 24 от ЗПК, тъй като не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП, като според съда безспорно е, че те са част от стандартно, предварително изготвен формуляр на договор и на практика заемателят е лишен от възможността при сключването му да влияе върху неговото съдържание С оглед всичко изложено предявения иск е основателен и следва да бъде уважен. По разноските: С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът на основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд - Хасково сумата в размер на 100 лева - за държавна такса и 300 лева - за възнаграждение на вещо лице. Следва на ищцата на основание чл. 78, ал.1 ГПК да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение. В случая ищцата представя договор за правна защита и съдействие с договорено в него адвокатско възнаграждение в размер на 780 лева, платено в брой с подписване на договора. За присъждането на сторените от ищцата съдебни разноски, в частност заплатеното адвокатско възнаграждение е достатъчно страната, която ги претендира, да е доказала тяхното реално заплащане, в брой или чрез банков превод. В конкретния случай са представени допустими и относими доказателства, установяваща реалното заплащане на уговорения адвокатски хонорар, в присъдения размер. На следващо място, съгл. разпоредбата на чл.78, ал.1 от ГПК, ищцата има право да получи заплатеното от нея възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Следователно, независимо колко пълномощници и процесуални представители е ангажирала за своята правна защита в производството, ищцата има право на възнаграждение за един адвокат. В случая, ищцата е представлявана от един адвокат, като с писмена молба и преди приключване на устните състезания пред настоящата инстанция е поискала да й се присъди адвокатско възнаграждение, съобразно представените доказателства за заплащането на такова. С оглед изложеното, ищцата е установила извършването на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер, като е представила писмени доказателства в предвидения за това срок, до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция. Ответникът, още с отговора на исковата молба е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, в случай, че съдът не уважи претенцията му, че адвокатско възнаграждение не се дължи. Съдът намира за основателно възражението за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение, като намира, че последното несправедливо надхвърля защитимия интерес по иска и е необосновано завишено спрямо ниската фактическа и правна сложност на делото и реално извършените действия по процесуална защита. В конкретния случай, въпреки, че съдът приема за доказан платения хонорар, за който е приложен писмен договор за правна защита и съдействие, намира този размер за прекомерно завишен, с оглед материалния интерес по делото. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, от името на ищцата са депозирани само писмени молби, делото е приключило в две съдебни заседания, без участие на страните и техните процесуални представители. Отделно от горното, както и ответникът е заявил, а и на съда е служебно известно, между същите страни, във връзка с отделни кредитни правоотношения на ищцата, на производство в Районен съд - Хасково се водят още няколко искови производства, като същите са с един и същ предмет и по тях се провежда една и съща процесуална защита от страна на ищцата. Отчитайки всички тези обстоятелства, материалния интерес на иска и действително осъществените правни действия по защита интереса на ищцата, съдът намира, че справедлив размер на адвокатското възнаграждение, което се следва на ищцата, възлиза в размер на 400 лева, до който размер ще следва да се редуцира претендираното адвокатско възнаграждение. Мотивиран така, съдът