Решение № 581 от 19.2.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 961/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/. Образувано е по жалба на И. А. К.-Л. с [ЕГН], адрес •••, [улица], •••, чрез адв. Н. Н. от ВТАК, срещу Решение № 1012-04-87#1/ 14.11.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново. С оспореното решение е отхвърлена жалбата на И. А. К.-Л. срещу Разпореждане № 2113-04-1117#4/ 15.10.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. В. Търново, с което във връзка с подадено от лицето заявление вх. № 2113-04-1117/ 24.07.2024 г., е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69, ал. 1 и чл. 69б, ал. 1 от КСО. В жалбата се твърди незаконосъобразност на решението на директора на ТП на НОИ и на потвърденото с него разпореждане, поради противоречие с материалния закон и с неговата цел. Жалбоподателката намира за неправилни изводите на органа, че положеният от нея труд като държавен орган – полицейски служител не е от първа категория. По отношение на категорията на полагания труд се позовава на изричната разпоредба на чл. 183, ал. 3 от ЗМВР. Счита за приложима по отношение на пенсионирането й разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО, като навежда доводи в насока, че осигуреното лице има възможност за избор дали ще се пенсионира по този ред или на основание чл. 69, ал. 1 от КСО, а в заявлението си е посочила изрично, че желае да се пенсионира на основание чл. 69б, ал. 1 от КСО. Намира, че нормата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има указателен характер и не следва да се прилага, поради противоречието му с норми от по-висок ранг. От съда се иска да отмени оспореното решение на директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново и потвърденото с него разпореждане. В съдебно заседание жалбоподателят, чрез пълномощника си по делото адв. Н. от ВТАК, поддържа жалбата с направените искания, по съображенията изложени в нея и допълнителни аргументи развити в хода на устните състезания. Представя писмена защита. Претендира присъждане на разноски. Ответникът по жалбата – Директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт В., оспорва жалбата като неоснователна. Излага доводи за съответствието на обжалваното решение с материалноправните разпоредби на закона, като в допълнително представени писмени бележки развива доводи в тази насока, аналогични на мотивите в оспореното решение. Счита че служителите по специалните закони, изброени в чл. 69 от КСО, не фигурират сред лицата по чл. 1 от НКТП, осъществяващи труд от първа категория. По силата на закона положеният труд от същите се зачита /приравнява/, на такъв от първа категория труд. Намира, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен, а урежда благоприятстваща възможност за лицата, които са положили стаж в специалните ведомства, който стаж обаче не е с достатъчна продължителност за пенсиониране по реда на чл. 69 от КСО, да могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и ал. 2 от КСО. Посочва, че жалбоподателката има изискуемия стаж по чл. 69, ал. 1 от КСО, но не е навършила изискуемата възраст за 2024 г. - 54 години и 02 месеца, поради което не попада в обхвата на лицата, притежаващи особено качество, съгласно чл. 18, ал. 4 от НПОС. По тези съображения ответникът счита, че правилно е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69, ал. 1 от КСО и чл. 69б, ал. 1 от КСО. Моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна и недоказана, претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение в размер на 150, 00 лв. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от жалбоподателката адвокатско възнаграждение, моли същото да бъде намалено до предвидения минимален размер. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: Със Заявление с вх. № 2113-04-1117/ 24.07.2014 г. на ТП на НОИ – Велико Търново, И. А. К.-Л. е поискала да й бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заявлението си е посочила, че желае да се пенсионира на основание чл. 69б, ал. 1 от КСО. При подаването на заявлението са били представени документ за банкова сметка и пет броя удостоверения – Удостоверение за класиране и пенсия, обр. В № 2577/ 31.07.1996 г. на ВИПОНД – МВР, гр. София; Удостоверение за класиране и пенсия, обр. В № Я-8340/ 10.04.2014 г. на ОД на МВР –В. Търново; обр. УП-3 изх. № ФС-3871/ 05.06.2015 г. на Държавна агенция „Национална сигурност“; Удостоверение за класиране и пенсия, обр. В № 366000-17064/ 23.07.2024г. на ОД на МВР – В. Търново; обр. УП-2 изх. № ФС-1420/ 16.03.2016 г. на Държавна агенция „Национална сигурност“. Служебно от администрацията са били установени данни от Персоналния регистър на НОИ за осигурителния стаж, осигурителния доход и вида на полагания от заявителя труд в периода месец 01.2000 г. – месец 07.2024 г. и е изготвен Опис на осигурителния стаж на лицето, положен в България. С писмо изх. № 2113-1117/ 10.09.2024 г. е изискано от ОД на МВР – Велико Търново да уточни положения от И. К.-Л. извънреден труд в периода 01.01.2005 г. - 31.12.2005 г. и 01.01.2006 г. - 31.12.2006 г., поради разлика между информацията в регистъра на осигурените лица /РОЛ/ и Удостоверение № Я-8340/ 10.04.2014 година. В отговор от ОД на МВР – В. Търново е представено писмо рег. № 366000-21310/ 17.09.2024 година. С писмо вх. № 2124-04-119/ 02.10.2024 г. е получено за присъединяване към административната преписка Заявление за прехвърляне на натрупаните суми по индивидуалната партида в професионален пенсионен фонд във фонд „Пенсии“ на държавното обществено осигуряване /УП-23/ с вх. № 2124-04-119/ 02.10.2024 година. С Разпореждане № 2113-04-1117#4/ 15.10.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. В. Търново е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на И. А. К.-Л. на основание чл. 69, ал. 1 и чл. 69б, ал. 1 от КСО. Съгласно отразеното в разпореждането на И. К.-Л. е зачетен осигурителен стаж от I-ва категория от 28 години 5 месеца и 1 ден като военнослужещ по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /превърнат в III-та категория 47 години, 4 месеца и 3 дни/, към датата на подаване на заявлението – 24.07.2024 година. Посочено е, че лицето има изискуемия общ осигурителен стаж по чл. 69, ал. 1 от КСО от 27 г., от които 2/3 действително изслужени като държавен служител, но няма навършена изискуемата възраст за 2024 г. от 54 години и 2 месеца. Развити са съображения, че жалбоподателката не попада в хипотезата на сочената от нея норма на чл. 69б, ал. 1 от КСО, тъй като този ред за пенсиониране е неприложим по силата на чл. 18, ал. 4 от НПОС, както и че положеният труд не е труд от първа категория, а само се зачита като такъв. Според органа право да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и ал. 2 от КСО имат само определен кръг лица, на които не им достига единствено изискуемият стаж. В случая И. К.-Л. има този изискуем стаж, но не е навършила необходимата възраст, поради което не попада в обхвата на лицата, притежаващи особено качество, съгласно чл. 18, ал. 4 от НПОС. В заключение е прието, че не са изпълнени предпоставките за възникване на правото на пенсия нито по чл. 69, ал. 1, нито по чл. 69б, ал. 1 от КСО. Разпореждането е връчено на И. К.-Л. на 21.10.2024 г., видно от приложеното известие за доставяне /л. 37/. Същото е обжалвано по реда на чл. 117 от КСО пред директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново. В производството по административното обжалване не са били представени писмени доказателства, извън тези вече съдържащи се в преписката. С Решение № 1012-04-87#1/ 14.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Вeлико Търново жалбата срещу разпореждането е отхвърлена като неоснователна и недоказана. Горестоящият орган изцяло е споделил мотивите за отказа, като в допълнение е отбелязал е и че предлаганото от оспорващото лице тълкуване би създало възможност за дискриминация по признак пол, на служителите в специалните ведомства при пенсионирането им. Решението е било съобщено на И. К.-Л. на 22.11.2024 г., видно от съдържащото се административната преписка известие за доставяне/л. 43/. Жалба срещу него до АСВТ е подадена чрез органа, който го е издал, на 28.11.2024 г., съгласно дадения входящ номер от ответната администрация. В съдебната фаза на производството от ответника са представени документите от административната преписка, изпратена с писмо вх. № 5197/ 05.12.2024 г. на АСВТ. От страните не са представени други доказателства и не са правени доказателствени искания. Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът прави следните изводи: Жалбата е процесуално допустима за разглеждане по същество, като подадена от правоимащо лице, срещу подлежащ на оспорване административен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 118, ал. 1 от КСО. След служебно извършената проверка съдът установи, че обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – гр. Велико Търново е издадено от оправомощено за това лице, в пределите на материалната му компетентност, определена с чл. 117, ал. 3 от КСО. Обжалваното решение е издадено в предвидената в чл. 59, ал. 2 от АПК, вр. с чл. 117, ал. 5 от КСО форма и съдържа изложение на фактическите и правните основания за постановяването му. При постановяването на Разпореждане № 2113-04-1117#4/ 15.10.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. В. Търново не са допуснати съществени нарушения на административно производствени правила и същото е издадено в срока по чл. 10, ал. 1 от НПОС. Не се установява при издаването на Решение № 1012-04-87#1/ 14.11.2024 г. на директора на ТП на НОИ – гр. Велико Търново, да са допуснати съществени нарушения на административно производствени правила. Съдът намира, че обжалваният административен акт е в противоречие с материалния закон поради следните съображения: Спорът не е по фактите, а по приложението на материалния закон и се свежда до това дали И. К.-Л. попада в приложното поле на чл. 69б, ал. 1 от КСО. Безспорно е, че жалбоподателката не отговаря на условията за пенсиониране по чл. 69, ал. 1 от КСО към момента на подаване на заявлението, поради недостиг на изискуемата възраст, но същата в своето заявление не е и искала отпускане на пенсия на това основание. Със заявлението си до пенсионния орган тя изрично е заявила желание да се пенсионира на основание чл. 69б, ал. 1 от КСО. Персоналният обхват на нормата на чл. 69б, ал. 1 от КСО се отнася единствено до лицата, които са работили при условията на първа категория труд. От приобщените в административната преписка писмени доказателства се установява, че жалбоподателката И. К.-Л. в периода 01.08.1996 г. – 31.08.1996 г. има прослужено време във ВИПОНД – МВР, гр. София /или т.нар. Академия на МВР/, след което е работила на различни длъжности заемани от държавни служители, в системата на МВР в периода 01.09.1996 г. - 01.10.2013 г. и периода 24.02.2015 г. - 23.07.2024 г., като в периода 01.10.2013 г. - 23.02.2015 г. е полагала труд като държавен служител по Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ /ЗДАНС/. Видно от приложеното разпореждане на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. В. Търново, към датата на подаване на заявлението от 24.07.2024 г. е зачетен осигурителен стаж от I-ва категория от 28 години 5 месеца и 1 ден като военнослужещ по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /превърнат в III-та категория 47 години, 4 месеца и 3 дни/ и навършена възраст 50 години и 8 месеца. На първо място следва да се отбележи, че според приложените и цитирани по-горе удостоверения за класиране и пенсия и УП, жалбоподателката през различните периоди на своята трудова дейност е заемала различни длъжности в структурата на МВР и ДАНС, и не е била на военна длъжност по ЗОВСРБ, както е прието в разпореждането и в потвържаващото го решение на ответника. По тази причина, цитираната в мотивите на административните органи разпоредба на чл. 69, ал. 1 от КСО, е изцяло неотносима към конкретния казус, а евентуално относими са нормите на чл. 69, ал. 2 и ал. 3 от КСО, регламентиращи придобиването на право на пенсия за държавните служители по ЗМВР и ЗДАНС. Независимо от това, условията за пенсиониране по всички цитирани разпоредби са еднакви и след като оспорващата има повече от изискуемия общ осигурителен стаж от 27 години, от които 2/3 действително изслужени като държавен служител в МВР, но е на възраст 50 г. 8 м. и 1 ден, което е по-малко от изискуемия минимум за жените – 54 г. и 2 месеца към 1 януари 2024 г., то тя действително не отговаря на изискванията за придобиване, респ. отпускане на пенсия по чл. 69, ал. 2 и ал. 3 от КСО. Изводите на ответника в този смисъл са правилни по своя резултат и кореспондират с материалния закон. От своя страна, персоналният обхват на нормата на чл. 69б, ал. 1 от КСО, се отнася единствено до лицата, които са работили при условията на първа категория труд, но неправилно в потвърждаващото решение, директорът на ТП на НОИ – Велико Търново се позовава на Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране /НКТП/, като единствен нормативен административен акт, определящ кой труд към коя категория се причислява. Вярно е това, че според чл. 1 от НКТП трудът на държавните служител по ЗМВР и ЗДАНС не е посочен като такъв от първа категория при пенсиониране, но същият се зачита за такъв на основание чл. 183, ал. 3 от ЗМВР /в действащата редакция – след изм. с ДВ бр. 81 от 2016 г./, която норма изрично регламентира, че трудът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР при пенсиониране, се зачита като такъв от първа категория. В същия смисъл е разпоредбата на чл. 78 от ЗДАНС /доп. – ДВ, бр. 61 от 2015 г., в сила от 01.11.2015 г./, според която трудът на председателя и на заместник-председателите, както и на държавните служители в агенцията се зачита като първа категория. От представените документи от ОД на МВР – Велико Търново и Държавна агенция „Национална сигурност“ се установява, че жалбоподателката И. К.-Л. е била държавен служител – полицейски орган по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и държавен служител по ЗДАНС, поради което за времето, когато е работила в МВР и ДАНС, положеният от нея труд при пенсиониране е такъв от първа категория по силата на чл. 183, ал. 3 от ЗМВР и чл. 78 от ЗДАНС. Подобен е текстът и на подзаконовата разпоредба на чл. 17, ал. 2 от НПОС. От граматическото и систематическото тълкуване на цитираните норми, гласящи че осигурителният стаж на тези лица се зачита, а не се „приравнява“ на първа категория труд при пенсиониране, следва извод, че положеният труд е такъв от първа категория, а не че е от друга категория, но за нуждите на осигурителното право ще се третира като първа категория. Такива разграничения не са направени в нормативната уредба и тълкуване в такъв смисъл не е в разума на закона. Поради това не съответстват на приложимия материален закон изводите на административния и на горестоящия орган, че положеният труд от лицата - държавните служители по ЗМВР, а и по ЗДАНС, не е такъв от първа категория, а единствено се приравнява на тази категория. След като положеният от жалбоподателката труд е от първа категория приложима при пенсионирането й е разпоредбата на чл. 69б, ал. 1 от КСО. Основният мотив на пенсионния орган да бъде отказано отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69б, ал. 1 от КСО е разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС, съгласно която лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО. Тълкуването от административния орган, че определена категория лица непридобили право на пенсия по чл. 69 от КСО е възможно да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО единствено, когато това се дължи на недостигащ осигурителен стаж /но не и на ненавършена пенсионна възраст/, е неправилно. Нормата на чл. 18, ал. 4 от НПОС не е пречка за отпускане на пенсията по чл. 69б, ал. 1 от КСО при наличие на материалните предпоставки, тъй като създава привилегия за лицата по чл. 69 от КСО, които нямат необходимия осигурителен стаж, да се пенсионират по-рано при условията на чл. 69б, но не създава пречка за лицата, които изначално отговарят на условията за възраст и стаж по чл. 69б, ал. 1 от КСО, както е в настоящия случай, да се пенсионират по този преференциален ред. Обратното би означавало, че законодателят е предвидил неравноправно третиране на лицата по стаж и възраст, което е в противоречие с разписаното в чл. 3, т. 1, 2 и 3 от КСО, че държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на принципите на задължителност и всеобщност на осигуряването, солидарност и равнопоставеност на осигурените лица. Що се отнася до изложените от ответника съображения, че прилагането на чл. 69б, ал. 1 от КСО би създало възможност за дискриминация по признак пол, то следва да се отбележи, че различната възраст за пенсиониране на мъжете и жените не може да бъде определена като такава дискриминация. Обратното тълкуване, при действащата нормативна уредба на пенсионирането за ОСВ, би означавало различно третиране при пенсионирането, обхващащо почти всички лица извън служителите в специалните ведомства, което очевидно е недопустимо. Но дори и да се приеме, че разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от НПОС има соченият от ответника ограничаващ характер, при наличие на установеното противоречие, следва да се приложат разпоредбите от по-висок ранг, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от АПК. Норми от подзаконов нормативен акт, като например тази на чл. 18, ал. 4 от НПОС, не могат да преустановят или ограничат действието на норми от по-висок ранг, каквито са чл. 69, чл. 69б от КСО и обсъжданите текстовете от ЗМВР и ЗДАНС. При противоречие между нормите на наредбата и кодекса /закона/, последните намират приложение на основание чл. 5, ал. 1 АПК. Ето защо при съмнение за такова противоречие, административният орган е следвало да приложи разпоредбите на нормативните актове от по-висока степен, а не да тълкува стеснително чл. 18, ал. 4 от НПОС и да ограничава приложението на чл. 69б от КСО. Уредените в чл. 69 и чл. 69б от КСО хипотези за пенсиониране са еднакво приложими при наличие на фактически състав, които уреждат, като норми от закон с еднакъв ранг. При наличие на една от тях или при приложимост и на двете следва да се приложи по-благоприятната правна възможност за заявителя /в този смисъл е непротиворечивата съдебна практика, изразена в Решение № 562 от 22.01.2025 г. по адм. д. № 11098 от 2024 г. на ВАС, Шесто отделение, Решение № 2291 от 18.02.2021 г. по адм. д. № 9879 от 2020 г. на ВАС, Шесто отделение, Решение № 2259 от 18.02.2021 г. по адм. д. № 10189 от 2020 г. на ВАС, Шесто отделение/. Разпоредбите на чл. 69 и чл. 69б от КСО съдържат различни материални предпоставки за упражняване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст и обратно на твърденията на ответника, не е налице заобикаляне на закона, ако едно лице не изпълнява условията за пенсиониране по едната норма, да се пенсионира на основание другата, след като са налице предпоставките за това. Заобикалянето на закона е правен термин, обикновено приложим като основание за нищожност на сделки, и за него е възприето, че постига забранена от закона цел с позволени средства. Правото на пенсиониране на едно лице е именно този резултат /цел/, който всеки един работещ и осигуряващ се български гражданин е в очакване да придобие, и същият не е и няма как да бъде забранен от закона, за да се твърди че се постига чрез заобикалянето му. В случая жалбоподателката е направила избор, посочвайки в заявлението си за пенсиониране изричното си желание да й бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б, ал. 1 от КСО. Съгласно текста на чл. 69б, ал. 1, т. 1 и т.2 от КСО, лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при следните условия: навършили са възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете (т. 1). От 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на [възраст] възраст (т. 2). Изчислена съобразно така цитираните правни норми изискуемата за пенсиониране възраст за жените за 2024 г. е 50 години и 8 месеца. Към датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст /24.07.2024 г./ жалбоподателката И. К.-Л. има навършена възраст от 50 г. 8 месеца и 1 ден. Изпълнено е и изискването на посочената разпоредба за наличие на 10 години стаж от първа категория, тъй като към датата на подаване на заявлението И. К.-Л. има осигурителен стаж от първа категория труд в размер на 28 години 5 месеца и 1 ден. Тъй като общият й осигурителен стаж превърнат към трета категория е в размер на 47 години 4 месеца и 13 дни, за жалбоподателата е изпълнено и условието общият сбор от осигурителния й стаж и възрастта й да е 94 за жените, както изисква чл. 69б, ал. 1, т. 1 от КСО /в случая лицето го надвишава/. Това налага извод, че към датата на подаване на заявлението за пенсиониране, И. К.-Л. отговаря на всички условия за пенсиониране по реда на чл. 69б, ал. 1 от КСО, поради което незаконосъобразно й е отказано отпускането пенсия за осигурителен стаж и възраст от пенсионния орган. При така изложеното съдът намира, че оспореният административен акт е незаконосъобразен, поради противоречие с материалния закон и като такъв следва да бъде отменен, като бъде отменено и потвърденото с него Разпореждане № 2113-04-1117#4/ 15.10.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – гр. В. Търново. На основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката следва да се изпрати на компетентния административен орган – Ръководителя „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Велико Търново за ново произнасяне по заявлението на И. К.-Л. при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение. При този изход на делото разноски в полза на ответника не следва да се присъждат. На основание чл. 143, ал. 1 от АПК и при своевременно отправеното искане, ТП на НОИ – Велико Търново следва да заплати на жалбоподателката направените по делото разноски в размер на 500, 00 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат, съгласно договор за правна защита и съдействие от 26.11.2024 г. /л. 6/. Заплатеното адвокатско възнаграждение за оказаната на жалбоподателката защита не е прекомерно, съобразно вида и обема на същата, и фактическата и правна сложност на делото, като съответства на минимума по чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, вр. с чл. 118, ал. 3 от КСО, съдът