Решение № 258 от 11.4.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 723/2022 г.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на Т. Б. срещу горното решение. Жалбоподателят счита обжалвания съдебен акт за неправилен и неоснователен. Твърди, че районният съд бил възприел неправилно фактическата обстановка. Счита, че недвижимите имоти били надлежно индивидуализирани. Оспорва изводите на БРС, вкл. възприетото от него, че недвижимият имот, посочен в т. 1 от исковата молба (поземлен имот с идентификатор 05815.304.515, заедно с първия жилищен етаж с идентификатор 05815.304.515.1 от построената в този поземлен имот триетажна жилищна сграда, със застроена площ от 150 кв.м.), е придобит по давност от ответника на основание на чл. 79, ал. 1 или ал. 2 от Закон за собствеността, както и че последният бил негов добросъвестен владелец. Поддържа, че, независимо че в завещанието са конкретизирани завещаваните имоти, то по своята същност е универсално завещание, а не завет, тъй като в него е включено цялото притежавано от К. Б. недвижимо имущество към момента на смъртта му. Във връзка с това оспорва извода на районния съд, че ответникът има качеството заветник. Подчертава, че, ако първоинстанционният съд бил възприел правилно фактите, щял да установи, че саморъчното завещание от 14.11.2006 год. е универсално завещание. Развива съображения, че ответникът С. Б., бидейки брат на наследодателя, е знаел, че с това завещание придобива цялата наследствена маса на К. Б., както и е знаел, че ищецът има право на част от наследството на последния, но въпреки това не е предприел действия по уведомяването му за смъртта на баща му, а вместо това недобросъвестно е завладял цялата наследствена маса. Сочи, че добросъвестното владение е следвало да бъде явно, непрекъснато и необезпокоявано, каквито обстоятелства в случая не били доказани, поради което владението на ответника следвало да се приеме за недобросъвестно. При това изключва възможността, ответникът да е завладял процесния имот по давност с 10-годишно владение, тъй като саморъчното завещание било обявено на 23.11.2011г., а исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е подадена на 16.03.2021г., т.е. между тези два момента не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 от ЗС десетгодишен срок. Оспорва изтъкнатото от БРС основание за отхвърляне на иска, че не било възможно да се определи паричната равностойност на запазената и разполагаемата част от недвижимите имоти, предмет на саморъчното завещание, като в подкрепа на оспорването си се позовава на приетото по делото заключение по съдебно- техническа експертиза. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия, който оспорва жалбата. Сочи, че правото на собственост не се доказва със скици и данъчни оценки на имотите. Не било доказано и извършване на делба на имуществото на С. Б., за да може да се установи участието на наследодателя на жалбоподателя в съсобствеността върху съответните имоти. Същите не били възстановени на наследниците на С. Б., а като техни собственици били записани и други лица. Изтъква, че единственият титул за собственост, притежаван от наследодателя К. Б., касаел части от жилищна сграда, но без поземления имот, в който тя е построена. Споделя мотивите на БРС, че ищецът не бил доказал правото на собственост на наследодателя си върху описаните в исковата молба имоти, с изключение на горепосочения. Споделя и изводите на съда за придобиване на имуществото по давност. Намира за доказано, че е владял първия етаж от къщата в продължение на пет години. Счита за несъстоятелни твърденията на жалбоподателя, касаещи неуведомяването му за смъртта на баща му. Моли съда да отхвърли жалбата и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се явява. Представлява се от адв. К., който поддържа жалбата и моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло първоинстанционното такова по съображенията, изложени във въззивната жалба. Претендира разноски за процесуално представителство в първоинстанционното производство. Не претендира разноски за въззивната инстанция. В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. Ч., който оспорва жалбата с аргументите, посочени в отговора. Моли съда да остави в сила първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно, добре аргументирано и пълно. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. І. По валидност В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия. ІІ. По допустимост Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск с правна квалификация чл. 30 от ЗН. ІІI. По същество За да се произнесе по решаващия въпрос за вида на процесното завещателно разпореждане, съдът взе предвид разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 от ЗН, съгласно които завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, се наричат общи и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени, а завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник. В случай на съмнение по този въпрос, следва да се имат предвид допълнителните критерии за разграничаване между универсално и частно завещателно разпореждане, съдържащи се в Решение № 833 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., I г. о., ГК, съгласно което „ волята на завещателя следва да се преценява при спазване на общото правило на чл. 20 от ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл. 44 от ЗЗД, която отнася това правило и към едностранните волеизявления, каквото по своята същност е завещанието. Отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя“. При прилагане на горните критерии, настоящият съдебен състав намира, че процесното завещание е универсално по смисъла на чл. 16, ал. 1 от ЗН, с оглед обстоятелството, че се отнася до цялото имущество на завещателя, тъй като: Използваната от завещателя К. Б. формулировка „моето недвижимо имущество да остане в полза на брат ми“, в която притежателното местоимение „мое“ е членувано, свидетелства за волята му да завещае цялото притежавано от него недвижимо имущество на брат си. При приемане на наследството на К. Б. по опис, ищецът е описал само тези имущества, които са посочени (изрично или обобщено) в процесното завещателно разпореждане – виж. Решение № 5266/24.11.2020г. по ч.гр.д. № 1356/2020г. на БРС, приложено към настоящото дело. В настоящия процес нито една от страните не е твърдяла и не е доказвала, че наследството на К. Б. включва нещо повече от посоченото в завещанието, респ. в описа. В отговора на исковата молба и във въззивната жалба се откриват съвпадащи изявления на страните по делото именно в този смисъл: ответникът по иска е твърдял, че „приживе К. Б. е завещал цялото си имущество на своя брат С.“, а жалбоподателят (ищец в първоинстанционното производство) изрично сочи, че „този документ следва да бъде приет като универсално завещание, а не като завет, тъй като в него е включено цялото притежавано от К. Б. недвижимо имущество към момента на смъртта му“, като такива са и непосредствено следващите му изявления. Наистина, процесното завещание съдържа и изброяване на конкретни недвижими имоти, но, според настоящия съдебен състав, това не опровергава извода за неговия универсален характер, тъй като, съгласно трайната съдебна практика (Решение № 276 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2959/2013 г., I г. о., ГК, Определение № 50013 от 18.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2069/2022 г., I г. о., ГК „Когато е завещано конкретно имущество, но от доказателствата по делото е видно, че то изчерпва имуществото, останало след смъртта на наследодателя, завещанието следва да се приеме за общо по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. … Обстоятелството, че завещанието съдържа изброяване на конкретното имущество, което се завещава, не е достатъчно същото да се квалифицира като завет по чл. 16, ал. 2 ЗН, тъй като няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и чрез посочване на отделните предмети от него, които той счита, че формират съвкупността“. Нещо повече: в цитираното по- горе Решение № 833 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., I г. о., ГК, е направен извод за универсален характер на завещателно разпореждане, в което дори не са били изброени всички притежавани от завещателката имоти (по- конкретно – горските такива), нито е изразена изрична воля да се завещае цялото притежавано от нея имущество. Затова, по аргумент от по- силното основание, в настоящия случай следва да се приеме, че процесното завещание е именно универсално. Същият извод се налага и по аналогия с Решение № 105 от 6.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2633/2019 г., IV г. о., ГК, постановено по казус, в който е бил завещан само един недвижим имот и е имало твърдения за притежавани от наследодателя други имоти, но те са останали недоказани. В сходен смисъл е и Решение № 60127 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2021 г., II г. о., ГК, постановено по казус, в който единствен предмет на завещанието са били 4/6 ид.ч. от недвижим имот. В подкрепа на горния извод са и Решение № 184 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2013 г., II г. о., ГК, и Решение № 268 от 29.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., I г. о., ГК, съгласно които, „законът не предпоставя изискването при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочи, че се разпорежда с цялото си имущество, като наличието на изброяване на конкретно имущество в самото завещание не е достатъчно да се приеме, че същото представлява завет“. С оглед гореизложеното, съдът намира, че процесното завещание е универсално. Безспорно, то накърнява запазената част на ищеца Т. Б. от наследството на К. Б., тъй като е направено в полза на лице, различно от ищеца, а от представеното удостоверение за наследници (л. 10 от първоинстанционното дело) се установява, че той е необходим наследник по смисъла на чл. 28, ал. 1 от ЗН - син на наследодателя и единствен призован към наследяване негов наследник по закон. При това, с оглед разпоредбата на чл. 29, ал. 1, предложение първо от ЗН, запазената част на ищеца е в размер на ½ от наследството на К. Б.. Съгласно съдебната практика (Решение № 367 от 12.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 155/2012 г., I г. о., ГК) „ когато правото на запазена част от наследството е накърнено с универсално завещание, при разглеждане на иск за намаляването му, не се образува маса по чл. 31 от ЗН, а намалението се извършва в дробна част, равна на запазената част от наследството, определена по правилата на чл. 29 ЗН, освен в случаите, когато наследникът, който твърди, че запазената му част е накърнена трябва да прихване направените в негова полза завети и дарения“. В случая такива завети и дарения не се твърдят и не се доказват, поради което не следва и да се съобразяват от съда. Също така, съгласно цитираното съдебно решение, в хипотеза на универсално завещание „въпросът за конкретното имущество, което е притежавал наследодателя към момента на смъртта си и обемът на неговите права … не е относим към основателността на иска по чл. 30 ЗН“. Поради това не е необходимо да се проверява, дали посоченото в исковата молба имущество действително е принадлежало на наследодателя, нито дали то все още е в патримониума на облагодетелствания, нито да се обсъждат събираните в първоинстанционното производство доказателства в тази насока. Във връзка с горното, не следва да се обсъжда и възражението на ответника за придобиване по давност на завещаните му имоти, тъй като при наличие на действително завещание в негова полза той не би могъл да владее срещу себе си, нито да придобие повторно на различно основание вече придобитите по завещание имоти – арг. от Решение № 172 от 12.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1424/2016 г., I г. о., ГК и Решение № 80 от 25.VI.1965 г. по гр. д. № 58/65 г., ОСГК. За пълнота на изложението, съдът отбелязва, че, доколкото ответникът не е релевирал възражение за погасяване на правото на ищеца по чл. 30 от ЗН по давност, не следва да се обсъждат и доводите, касаещи момента на упражняване на правата по завещанието от страна на ответника и момента на узнаване на това обстоятелство от страна на ищеца. По тези съображения съдът намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него - да се постанови друго, с което предявеният иск по чл. 30, ал. 1 от ЗН се уважава, като процесното завещание се намали с ½ за възстановяване на запазената част на Т. Б. от наследството на К. Б.. ІV. По разноските С оглед изхода на делото и направено искане в този смисъл, жалбоподателят има право на разноски, но не е претентирал такива във въззивното производство, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос. Отмяната на обжалваното решение налага преизчисляване на разноските в първоинстанционното производство, като ответникът следва да заплати на ищеца направените от последния такива в размер на 800 лв. – адвокатски хонорар и 500 лв. – възнаграждение за вещо лице. Така мотивиран, съдът