Решение № 693 от 8.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 920/2024 г.

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Образувано е по жалба подадена на 16.10.2023 г. от длъжника по изпълнението – Е. С. А., с ЕГН ••••••••••, като с нея се обжалва наложен със запорно съобщение изх. № 40763/22.11.2021 г. на ЧСИ- С.Х. за налагането на запор върху трудово възнаграждение с оглед провеждано принудително изпълнение по образувано изпълнително дело № 20218630401840. От жалбоподателя се посочва, че изпълнително дело № 20218630401840 е било образувано срещу него въз основа на изпълнителен лист от 08.11.2016 г., като според полученото от него запорно съобщение сумата, която дължи в полза на взискателя НАП възлиза на общо 828, 90 лв. Смята, че предприетия от съдебния изпълнител спрямо него запор върху получавано трудово възнаграждение в размер на 2/3 е незаконосъобразен, защото не отчита процесуалното правило на чл. 446 ГПК. Жалбоподателят пояснява, че към момента на налагане на запора и извършване на удръжките от възнаграждението му е лице лишено от свобода, като присъдата му се изпълнява в затвора в гр. София. За полагани от него труд той получава възнаграждение, което е в размер по-нисък от минималната работна заплата за страната /заплатата му възлиза на 140 лева – месечно/, като след прилагане на удръжка в размер на 2/3 от същата реално получава сума в размер на 46, 80 лв. Намира, че това засяга несеквестируемостта на неговото имущество, защото в чл. 446 ГПК присъства изрична законова забрана да се правят удръжки от трудово възнаграждение, чиито размер е под размера на минималната работна заплата за страната. На отделно основание в жалбата се прави оплакване, че всъщност принудително събирания дълг на Е. С. А. по издадения през 2016 г. срещу него изпълнителен лист е парично вземане, което е погасено с изтичане на уредената в закона 5-годишна давност, което лишава кредитора от възможността да получи неговото принудително удовлетворяване. По тези съображения от жалбоподателя се настоява за вдигане на наложения върху възнаграждението му запор и възстановяване на сумите, които вече са му били удържани. В срока по чл. 436, ал. 3 ГКП от правото си да упражни възражение по депозираната жалба се е възползвал взискателят по изпълнителното дело – НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ. Същият квалифицира жалбата, като недопустима и неоснователна. Твърди се, че изпълнително дело № 20218630401840 е образувано в резултат на подадена от НАП молба на 21.06.2021 г. за събиране на вземания присъдени с изпълнителен лист от 08.11.2016 г. по н.о.х.д. № 3004/2014 г. по описа на СГС за сумата от 480 лв. – възнаграждение за служебен защитник и 5, 00 лв. – държавна такса за издаване на изпълнителен лист. Прави се позоваване, че в случая приложение следва да намери специалната разпоредба на чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС, която предвижда, че на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от 2/3 от полагащото им се възнаграждение, като това ограничение не се отнася до удръжките по задължение за издръжка. Развити са съображения, че на лишените от свобода са осигурени необходимите средства за задоволяване на жизнените им потребности, което означава, че несеквестируемия минимум от доходи им й е осигурен от държавата. Ето защо по отношение на тази категория лица не съществува законова гаранция реално да получават възнаграждение в размер на МРЗ за страната, а относно извършването на удръжки от възнаграждението им за положен труд е приложима посочената специална норма на чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС. Тъй като сумите, които жалбоподателя получава за полагани от него труд в ОЗ – гр. София не попадат в изрично предвидените от законодателя изключения, то няма пречка върху тях да бъде наложен запор и те да служат за погасяване на лишения от свобода длъжник. Предвид това жалбата на длъжника следва да бъде оставена без уважение, а изпълнителните действия да продължат своя ход до пълното удовлетворяване на вземанията на НАП. Обосновано е и неприложение на института на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД, като се сочи, че такава не е изтекла /прекъсната е от подадената молба за образуване на изпълнително дело – 21.06.2021 г./ и вземането продължава да може да бъде предмет на принудително изпълнение. В обобщение взискателят смята, че действията на СИ по образуваното пред него изпълнително дело са правилни и законосъобразни, като те са извършени при съблюдаване на всички процесуални изисквания, което предполага те да бъдат потвърдени от съда за да може да произведат необходимите за удовлетворяването на взискателя последици. Предвид това се иска жалбата да бъде оставена без уважение, поради неоснователност. В срок и в изпълнение на чл. 436, ал. 3, изр. 2 ГПК съдебният изпълнител е изложил писмени мотиви, в които, след подробно проследяване в хронологична последователност на хода на изпълнителното дело, застъпва позицията, че подадената от длъжника по изпълнението жалба е допустима, но неоснователна. Изтъква, че в пределите на изпълнителното дело образувано срещу длъжника - Е. С. А. до същия е била изпратена покана за доброволно изпълнение от 22.11.2021 г., като на основание чл. 507, ал. 1 ГПК, отново на 22.11.2021 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на длъжника – Централен софийски затвор, като с него е наложен запор върху получаваното от Е. С. А. възнаграждение. Подчертава се, че в изпратеното до работодателя запорно съобщение присъства текст, че удръжките се правят ежемесечно при спазване на правилата на чл. 446 ГПК. От съдебния изпълнител се изяснява, че в резултат на така приложения запор на трудовото възнаграждение на длъжника по изпълнителното дело са постъпили суми съставляващи общ сбор от 374, 40 лв. /четири удръжки от по 93, 60 лв. за периода от 17.10.2023 г. до 16.01.2024 г./ Софийски градски съд след като се запозна с доводите, изложени в частната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Изпълнително дело № 20218630401840 по описа на ЧСИ-С.Х., с рег. № 863 КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, е образувано по повод на молба от 21.06.2021 г., която е подадена от НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ срещу длъжника – Е. С. А., с ЕГН ••••••••••. Легитимацията си Национална агенция за приходите установява посредством изпълнителен лист от 08.11.2016 г. издаден от Софийски градски съд по н.о.х.д. № 3004/2014 г. ПДИ е била връчена на длъжника – Е. С. А. на датата – 30.11.2021 г. в мястото, където изтърпява наложено му наказание – лишаване от свобода /Централен затвор – София/ при надлежно удостоверен отказ за получаване манифестиран от адресата. Отново на 30.11.2021 г. на администрацията на Централен софийски затвор е връчено запорно съобщение от 22.11.2021 г. на ЧСИ- С.Х., с което по изпълнително дело № 20218630401840 е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника - Е. С. А., с ЕГН ••••••••••, което същият получава в периода на излежаване на присъда в Затвор София, до погасяване на задължението му към взискателя. Вписано е, че удръжките следва да се правят ежемесечно при спазване на правилата на чл. 446 ГПК. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Жалбата е подадена в двуседмичния срок определен с чл. 436, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу акт на съдебния изпълнител, подлежащ на съдебен контрол на основание чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, с оглед на което съдът намира, че същата е процесуално допустима. От жалбоподателя е формулирано искане за освобождаването му от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, като е аргументирано, че не разполага с необходимите финансови средства и имущество, които да му позволят да заплати такава в полза на СГС. Същият е декларирал, че не разполага с движима и недвижима собственост, както и с банкови сметки. Съдът намира, че искането се явява основателно. Понастоящем - Е. С. А. изтърпява наказание „лишаване от свобода“, като не се установява същият да разполага с имущество и средства, които да му позволяват да покрие следващата се в размер на 25 лева държавна такса за разглеждане на жалбата срещу акт на съдебния изпълнител. Получаваното от жалбоподателя възнаграждение за полаган от него труд в затвора след извършваните му удръжки по провежданото изпълнително производство възлиза на размер от 46, 80 лв., което е недостатъчно за да се приеме, че с подобен размер на финансово постъпление лицето може да посрещне разход за съдебна защита по настоящото дело. С оглед на изложеното предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК са покрити и молбата на жалбоподателя – А. за освобождаването му от държавна такса следва да бъде удовлетворена. В жалбата на Е. А. се открива и искане за предоставяне на правна помощ на лицето за настоящото производството. В чл. 21 от ЗПП са посочени видовете правна помощ - консултация с оглед постигане на споразумение преди започване на съдопроизводството или за завеждане на дело, включително консултация по глава пета "а", подготовка на документи за завеждане на дело, процесуално представителство и представителство при задържане по чл. 72, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, по чл. 16а от Закона за митниците и по чл. 124б, ал. 1 от Закона за Държавна агенция "Национална сигурност". В конкретния случай, видно от подадената до Софийски градски съд молба, жалбоподателят е поискал назначаването на служебен защитник (предоставяне на правна помощ), който да го представлява процесуално, предвид сложността на делото и ограничените финансови средства. Съдът намира, че предоставянето на такъв вид помощ е допустимо в хипотезите на чл. 23, ал. 1 и 2 от Закона за правната помощ, но в случая не е налице хипотезата на чл. 23, ал. 1 ЗПП, тъй като адвокатската защита не е задължителна по силата на правна норма, както и че не е налице втората хипотеза - по, ал. 2 на чл. 23 ЗПП, изискваща страната по делото да не разполага със средства за заплащане на адвокат, да желае да има такъв и интересите на правосъдието да изискват това. По конкретно налице е хипотезата на чл. 24., ал. 1. т. 1 от ЗПП, защото интересите на правосъдието не изискват назначаването на исканата правна помощ и предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето - чл. 24 т. 1 ЗПП. В жалбата си Е. А. ясно и изчерпателно е дефинирал пороците на обжалваното действие на съдебния изпълнител, като е аргументирал, защо е допуснато нарушение на императивна процесуална норма – чл. 446 ГПК. Предвид това не е необходима допълнителна професионална помощ, която да подсигури по-висока степен на защита на неговите права и законни интереси в настоящото производство. С оглед на изложеното искането за допускане на правна помощ в полза на жалбоподателя следва да бъде оставено без уважение. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Предмет на обжалване е действието /запорирането и удържането/ на съдебния изпълнител, съставляващо насочването на изпълнението върху имущество, което се смята за несеквестируемо /чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК/, а именно – възнаграждение, което Е. С. А. получава вследствие на положен от него труд в затвора, което изчерпва и предметния обхват на настоящото производство. Процесуалното правило на чл. 446, ал. 1 ГПК предвижда, че трудовото възнаграждение и въобще всяко възнаграждение за труд, както и пенсията, са частично секвестируеми, т.е. наложеният върху тях запор обхваща само секвестируемата част. В този смисъл са и постановките на т. 3 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Несеквестируемият минимум е определен абсолютно - в размер на минималната работна заплата и това се отнася както за всяко възнаграждение за труд, така и за пенсията. Секвестируемата част се определя по различен начин според величината на дохода, след приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски /чл. 446, ал. 2 ГПК/ и обстоятелството дали длъжникът е с деца, които той издържа. Следва да се има в предвид и специалната разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ЗИНЗС, съгласно която на лишените от свобода могат да се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се възнаграждение, като това ограничение не се отнася за удръжките по задължение за издръжка. С тази разпоредба законодателят изрично е предвидил, възможността да се правят удръжки от получаваното от лишените от свобода възнаграждение. Съгласно чл. 57, ал. 1 ППЗИНЗС удръжките по чл. 78, ал. 3 ЗИНЗС се изчисляват по реда на чл. 446 ГПК от цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал. 2 ЗИНЗС се полага на лишения от свобода, след като от нея се приспаднат данъците. В допълнение следва да се посочи, че законодателят е предвидил определен доход като несеквестируем, за да се гарантира възможността на лицето да задоволи минималните си месечни нужди за подслон, храна и облекло. В чл. 84, ал. 2 и, ал. 3 от ЗИНЗС изрично е предвидено, че лишените от свобода имат право на: 1. безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав, съгласно таблици, утвърдени от министъра на правосъдието съгласувано с министъра на здравеопазването и министъра на финансите; 2. непрекъснато време за сън не по-малко от 8 часа на денонощие; 3. самостоятелно легло, безплатно облекло, обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието; 4. здравно осигуряване от момента на задържането; здравните вноски на лишените от свобода са за сметка на държавния бюджет и се превеждат чрез Министерството на правосъдието, като работещите получават повишена дажба храна, съобразена с характера на извършената работа. С оглед така предвидените права на лишените от свобода, същите са поставени в ситуация, в която не са им нужни парични суми за задоволяване на минимално необходимите жизнени нужди. Затова и по отношение на тях не съществува законово изискване и съответно законова гаранция реално да получават възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната, а за извършване на удръжки от възнаграждението за положен труд са приложими цитираните по- горе специални норми. След като сумите, които ищецът получава за полагания от него труд в Затвора в гр. София, не попадат в изрично предвидените от законодателя изключения, няма пречка върху тях да бъде наложен запор и те да служат за погасяване на задълженията на лишения от свобода жалбоподател. На следващо място по оплакването на жалбоподателя, че за вземането, което се изпълнява по принудителен ред срещу него е за изтекла погасителна давност, трябва да се спомене, че такава защита на длъжника не е възможна в настоящото производство, а единствено по исков ред (чл. 439 ГПК), като в този смисъл това оплакване не попада в приложното поле на чл. 435 от ГПК и не може да породи опорочаване на обжалваното действие на съдебния изпълнител, доколкото последния е длъжен да предприеме действия по удовлетворяване на посоченото в представения пред него изпълнителен лист право на принудително изпълнение. Същият е аргумента и относно това, че разноските за служебен защитник, които са присъдени за репариране от длъжника в качеството му на защитаван в наказателен процес не са за негова сметка. След като за тези разноски е издаден изпълнителен лист и същия е предаден за привеждане в изпълнение, съдебния изпълнител е длъжен да се съобрази с посоченото в изпълнителния лист, а длъжника има друг ред за защита с подобно възражение, което е трябвало да бъде предприето пред съда постановил съдебния акт, въз основа на които е бил издаден изпълнителния лист. Изложеното обосновава извод за неоснователност на упражнената от длъжника по изпълнението – Е. С. А. жалба срещу действие на съдебния изпълнител. Така мотивиран, Софийски градски съд