РЕШЕНИЕ

град София, 04. 06. 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II – Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети май април две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: Татяна Димитрова Членове: 1. Здравка Иванова 2. младши съдия Любомир Игнатов при участието на съдебния секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. дело № 5029 по описа на Софийския градски съд за 2021 г., за да се произнесе, съобрази следното.

Прозиводството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Столичната община, съдебен адрес ••• (въззивник-ответник), действуващ чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт А.К.. Въззивната жалба е насочена срещу решение № 20051923, постановено на 24. 02. 2021 г. по гр. дело № 18474 по описа на Софийския районен съд, 128-и състав, за 2021 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първостепенният съд уважил изцяло предявеният иск за регресно вземане във връзка със заплатено застрахователно обезщетение. Цената на иска е над 5 000 лева.

Въззивникът-ответник твърди, че обжалваното решение е неправилно. Излага доводи, че водачът на автомобила има вина за настъпилото пътнотранспортно произшествие, за което му е било издадено и влязло в сила наказателно постановление за нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Освен това получил регресна покана само за сумата 3 454 лева и 88 стотинки, а за разликата над тази сума до пълния размер на предявения иск 6 889 лева и 76 стотинки не бил получил регресна покана. Развива съображения, че администрацията не можела незабавно да премахва или обезопасява всеки появил се на пътното платно камък. Намира, че за да възникне отговорността на общината, трябва да се докаже, че служителите ѝ са бездействали в нарушение на задължението по чл. 31 ЗП да поддържат в изправност пътната настилка. От друга страна, позовавайки се на чл. 47, ал. 1 и чл. 50 ППЗП, както и на чл. 2, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-19 от 12. 11. 2012 г., обосновава, че следвало да се докаже определен период на бездействие на служителите на общината да обезопасят процесния камък. Изтъква, че по делото не са били посочени доказателства за подобно противоправно бездействие, което не следвало да се предполага. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение, евентуално да намали размера на присъденото обезщетение поради съпричиняване. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство “Застрахователно акционерно дружество “Армеец”” АД, ЕИК 121076907, седалище и адрес на управление ••• (въззиваем-ищец) чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт Десислава Запрянова. Оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че първостепенният съд правилно е преценил събраните по делото доказателствени материали – свидетелски показания, писмени документи и експертно заключение на вещо лице инженер, предупредено за наказателната отговорност по чл. 291 НК, въз основа на което е постановил обосновано решение. Отрича пътнотранспортното произшествие да е настъпило по вина на водача на автомобила. Според трайната съдебна практика нормата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП се отнасяла до поведението на водача при препятствие на пътя, произтичащо от действията на участниците в движението и неговата организация, а не от предмети или обекти, които нямат връзка с организацията на движението. Поддържа, че съгласно ППВС № 7 от 1997 г. застрахователят може да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор и да предяви иск за реализиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Поддържа, че общината не е доказала, че вредите не са настъпили в резултат на бездействие на служителите ѝ. Първата инстанция правилно приела, че не е налице съпричиняване с оглед на поведението на водача. Наличието на камък на пътното платно не било обичайно и предвидимо препятствие. Иска от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

След като прецени доводите на страните и данните по делото, Софийският градски съд направи следните фактически и правни изводи.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересована страна, действуваща чрез надлежно упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря и на останалите формални изисквания на чл. 260 ГПК, поради което е редовна и допустима.

При служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с правилността на решението в обжалваната част въззивният съд е ограничен от доводите, въведени с въззивната жалба, и приема следното.

Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 410 от Кодекса за застраховането (КЗ) във връзка с чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В тежест на въззиваемия-ищец е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил в полза на правоимащото лице застрахователно обезщетение в размер на 6 889 лева и 76 стотинки във връзка с имуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, претърпени вследствие на противоправно бездействие на лица, на които Столичната община е възложила да поддържат общинските пътища, както и че е поканил общината да му възстанови изплатеното застрахователно обезщетение. В тежест на въззивника-ответник е да установи при условията на пълно доказване, че лицата, на които е възложила поддръжката на общинските пътища, не са бездействували виновно, а във връзка с евентуалното възражение за съпричиняване с правно основание чл. 51 ЗЗД – и противоправно поведение на водача на съответното моторно превозно средство, което е допринесло за настъпването на вредите (в причинна връзка е с тях).

Страните не спорят относно възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка, че въззиваемият-ищец е бил застраховал срещу вреди моторното превозно средство марка и модел “Инфинити FX 30” с рег. номер ••••••••по силата на комбинирана застрахователна полица 0307К6005724627 от 05. 04. 2017 г. Застрахователният договор предвиждал освен всичко останало и задължение на застрахователя да обезщети вредите, настъпили вследствие на пътнотранспортни произшествия. През периода на застрахователно покритие на 11. 01. 2018 г. свидетелят П.П.Б.управлявал моторното превозно средство в град София по ул. “Природа” с посока на движение към ул. “Ястребец”. Докато го управлявал предницата на моторното превозно средство се сблъскала с несигнализиран и необезопасен камък на пътното платно. Вследствие на сблъсъка моторното превозно средство било увредено. По-точно били увредени предната му броня, ходовата му част, предната маска и интеркулера. Стойността на вредите възлизала на общо 6 889 лева и 76 стотинки. След като В.П.Б.завела застрахователна претенция при въззиваемия-ищец, вредите били отстранени съгласно предвиденото в застрахователния договор при доверения сервиз “Витоша Ауто” ЕООД, за което въззиваемият-ищец заплатил на този доверен сервиз сумата в размер на общо 6899 лева и 76 стотинки с ДДС на 26. 03. 2018 г. Въззиваемият-ищец поканил Столичната община да му заплати сумата в размер на 3 454 лева и 88 стотинки с регресна покана, заявявайки, че тя се равнява на “50 % от изплатеното обезщетение (поради наличието на съвиновно причиняване на произшествието) и ликвидационните разноски по щетата”. Тази безспорна фактическа обстановка се подкрепя и от събраните в хода на първоинстанционното съдебно дирене доказателствени материали.

Страните спорят относно противоправността на поведението на служителите на Столичната община, дали това тяхно поведение е било виновно, както и относно това дали е налице съпричиняване. Във връзка с тези въпроси въззивният съд намира следното. Противоправността е обективно свойство на правонарушението, което се изразява в нарушаването на определено законово или договорно задължение. В дадения случай пътнотранспортното произшествие е възникнало на ул. “Природа” в град София. Следователно пътят е публична общинска собственост съгласно чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата (ЗП). Съгласно чл. 31 ЗП общината е длъжна да поддържа общинските пътища. Поддържането на пътя означава той да е в състояние, в което да може да бъде ползуван по предназначението си за превоз на пътници и товари съгласно чл. 2, ал. 1 ЗП. Наличието на камъни и други препятствия в обхвата на пътя, различни от участниците в движението и елементите на пътната инфраструктура, съставлява пречка пътя да бъде ползуван за превоз на пътници и товари. Затова общината има юридическото задължение да премахва такива камъни и препятствия от пътната мрежа. Законодателството не предвижда срок за изпълнението на това задължение, поради което трябва да се приеме, че то трябва да се изпълнява незабавно. Текстовете от подзаконовата нормативна уредба, на които се позовава въззивникът-ответник (чл. 47, ал. 1 и чл. 50 от Правилника за прилагане на ЗП и чл. 2, ал. 2 от Наредба № РД-02-20-19 от 12. 11. 2012 г.), се отнасят до периодичната работа по поддържането на пътищата в състояние, годно за ползуването им по предназначение. Те не установяват срок, в който неизправностите по пътя и препятствията по него да бъдат отстранявани. Напротив, изискването за периодично поддържане (без да е посочен конкретен период) е насочено към това пътищата да бъдат винаги в състояние, така че да бъдат ползвани по предназначение. Ето защо наличието на камък в обхвата на пътя означава, че Столичната община и лицата, на които тя е възложила съответната работа, не са изпълнили задължението си по чл. 31 ЗП да поддържат в разглеждания случай ул. “Природа” в съответното състояние.

На следващо място гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД изисква поведението на лицата, на които е била възложена съответната работа, да е било виновно. За да е осъществен правопораждащият фактически състав не е нужно да бъде установено кои точно от тези лица е трябвало да извършват работата, но са пропуснали да го сторят – Решение № 27 от 1982 г. по гр. дело № 126 от 1981 г. на ОСГК на ВС. В дадения случай наличието на камък в обхвата на пътя налага извода, че лица, на които Столичната община е възложила поддръжката на пътната мрежа, противоправно са бездействували. Вината им се изразява в професионална непредпазливост (по-точно небрежност) – те са могли и са били длъжни да отстранят незабавно камъка, така че да предотвратят пътнотранспортни произшествия, но не са го сторили.

Във връзка с въпроса за съпричиняването въззивният съд намира следното. Това възражение е било своевременно въведено от въззивника-ответник с отговора на исковата молба, поради което не е преклудирано. Действително, представената с исковата молба регресна покана съдържа признание на неблагоприятен факт за въззиваемия-ищец – че е налице съпричиняване в степен на 50 %. Но признанието на факти съдът трябва да преценява внимателно с оглед на всички събрани в хода на съдебното дирене доказателства, както повелява чл. 175 ГПК. По делото не са представени доказателства да е бил съставян акт за установяване на административно нарушение, съответно да е влязло в сила наказателно постановление спрямо свидетеля П.П.Б.за допуснато от него нарушение на правилата за движение по пътищата. А дори и да беше представено влязло в сила наказателно постановление, за разлика от присъдата на наказателния съд, то не би могло да обвърже със задължителна сила гражданския съд относно извода за допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата. От свидетелските показания се установява, че П.П.Б.управлявал моторното превозно средство преди обед на тръгване за работа. Пътят завивал и имало паркирани автомобили, поради което видимостта му била ограничена и не видял камъка, преди да усети преминаването му под автомобила и “задиране”. Нямало строителни или ремонтни дейности по улицата. Нямало и сигнализация за наличието на камък на пътното платно. Камъкът бил в средата на пътя и голям колкото футболна топка.

При това положение не се установява при условията на пълно и главно доказване твърдяното от въззивника-ответник противоправно поведение на свидетеля П.П.Б.. Първо, няма данни той да се е движи л с превишена скорост. Второ, с каквото и скорост да се е движел, при установената ограничена видимост той отново е щял да се сблъска с камъка. Трето, както правилно приема първата инстанция, задължението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП се отнася до предвидими препятствия, каквито могат да бъдат други участници в движението или елементи от пътната инфраструктура като например обозначени изкуствени неравности, дали пътят е мокър или заледен вследствие на валежи и т.н. Водачите на моторни превозни средства не биха могли да очакват наличието на камъни на пътното платно, освен ако те не са надлежно обозначени и сигнализирани (така и решение № 6718, постановено на 06. 12. 2024 г. по в. гр. дело № 7096 по описа на Софийския градски съд, IV-Е въззивен състав, за 2023 г.). Ето защо възражението за съпричиняване е неоснователно.

За пълнота тук следва да бъде отбелязано, че отправянето на регресна покана няма връзка с основателността на иска (изискуемостта на паричното притезание настъпва и с предявяването на иска), а само за поставянето на ответника в забава. С обжалваното решение първостепенният съд е присъдил само законовата лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане.

По изложените съображения обжалваното решение е правилно и законосъобразно и трябва да бъде потвърдено.

Разноски. При този изход на делото въззивният съд трябва да в полза на въззиваемия сторените от него разноски за въззивното производство. Те се свеждат до юрисконсултското възнаграждение, което предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото въззивният съд определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 25 лева.

Мотивиран от всичко изложено, съдът