Решение № 2813 от 11.12.2025 г. на Районен съд - Бургас по дело № 3814/2023 г.

Производството по делото е образувано по искова молба на К. Н. К., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес гр.............– адв.М.П. от БАК против Военно формирование 32890 - гр. Бургас, като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България, с която се претендира осъждането му за заплащане на сумата от 18 924, 96 лева - главница, представляваща неизплатеното обезщетение за фактически отработеното и некомпенсирано служебно време над нормативно определената месечна продължителност, изчислено като възнаграждение за извънреден труд от 4 272 часа в периода от 01.04.2001 г. до 15.06.2023 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба – 26.06.2023г. до окончателното изплащане на сумата, както и мораторна лихва в размер на 50 лева върху главницата за периода от датата на прекратяване на служебното правоотношение - 15.06.2023 г. до датата на завеждане на исковата молба - 26.06.2023 г. и направените по делото разноски. В исковата молба се твърди, че ищецът е бил на кадрова военна служба във военно формирование 18360 - Бургас, подчинено на ответното поделение, като първоначално е бил на длъжността „........“ със звание „..........“, а впоследствие повишен в звание „...............“. Със Заповед на командира от 2015г. ищецът бил преназначен на длъжност „........в отделение „..........“ в моторна група „............“ в сектор „..........“ на фрегата със същото звание във военно формирование 22480-Бургас. След преминато обучение през 2019г. ищецът бил повишен в длъжност „........., .....“ в аварийно – спасително отделение в „.................. „.........“ на фрегата в същото военно формирование 22480-Бургас и в звание „.......“. Със Заповед № ЛС-01-23/09.06.2023г. на Командира на военно формирование 22480-Бургас трудовият договор на ищеца бил прекратен и същият бил освободен от длъжност и от военна служба и зачислен в запаса, а със Заповед от 14.06.2023 г. бил отчислен от списъчния състав на поделението, където прослужил 20 години. През целия период носил и 24- часови дежурства, надлежно индивидуализирани в исковата молба. Твърди, че му се дължи възнаграждение определено като за извънреден труд, поради превишаване продължителността на служебното му време, като се сочи че същият е останал некомпенсиран, анализира се нормативната уредба, на която се основават претенциите и техния размер. В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил в срок отговор на исковата молба, с който исковете са оспорени като неоснователни по подробно развити съображения. Не се спори, че за процесния период ищецът е полагал труд по силата на служебно правоотношение с ответника в неговите поделения/военни формирования, като е давал 24- часови дежурства. Навеждат се доводи, че удълженото служебно време при 24-часовите дежурства по график не представлява извънреден труд, нито отговаря на понятието „извън установеното служебно време”, за което да се дължи допълнително възнаграждение като за извънреден труд, защото е в рамките на носените наряди и дежурства по график, а не ги надхвърля. Поддържа се, че компенсирането на служителя за удълженото служебно време се осъществява чрез осигуряване на намалено работно време в рамките на общата му продължителност за следващ месец, а когато поради обективни причини е невъзможно компенсирането с почивка, се допуска отчитане на извънреден труд, тъй като към този момент на месеца вече полагаемото вземане за почивка се е трансформирало във вземане на извънреден труд. Релевирано е възражение за погасяване по давност на вземанията по съединените искове за главници и лихви на основание чл. 111, б. „а”, пр. 1 ЗЗД по отношение на сумите за периода 01.04.2001г. до 19.05.2011 г. Претендират се разноски. Правното основание на исковете е чл. 194, ал. 1 ЗОВСРБ (нов), респ. чл.203, ал. 1 и ал. 2 ЗОВСРБ (отм.) вр. чл.152, ал. 6 ПКВС (отм.), ведно с лихва за забава съгл. чл. 86 ЗЗД. В съдебно заседание от 11.11.2025 г. е прието направеното от ищеца изменение на исковете посредством тяхното увеличение, като искът за заплащане на главница е увеличен на сумата от 24371.35 лева, представляващи стойността на неизплатените общо 6480 часа за процесния период, а за мораторна лихва е увеличен от 50 лева на сумата от 75.81 лева, начислена върху увеличената главница, за процесния период. Бургаски районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Безспорно по делото е обстоятелството, че в периода от 01.04.2001 г. до 15.06.2023 г., ищецът е бил военнослужещ по служебно правоотношение, както и че правоотношението между страните е прекратено със Заповед № ЛС-01-23/09.06.2023 година на Командира на военно формирование 22480 - Бургас, считано от 15.06.2023 година. Не се спори, че на ищеца е било изплатено парично обезщетение за прослужени 20 (двадесет) години на военна служба на основание чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ, парично обезщетение за неизползвани общо 254 дни (двеста петдесет и четири) полагаем платен годишен отпуск, от които: за 2009 г. – 45 дни, за 2017 г. – 35 дни, за 2019 г. – 40 дни, за 2020 г. 33 дни, за 2021 г. – 40 дни, за 2022 г. – 40 дни и за 2023 г. – 21 дни, общо в размер на 24 823.42 лева (двадесет и четири хиляди осемстотин двадесет и три лева четиридесет и две стотинки) на основание чл. 199 от ЗОВСРБ, обезщетения за вещеви лимит и вещеви доволствия. В настоящия случай е безспорно, че ищецът като военнослужещ е полагал различни видове дежурства, с продължителност от 24 ч., като е заемал длъжности, чиито основни функции и дейности не са "носене на дежурство". По делото не се спори, че в процесния период от 01.04.2001 г. до 15.06.2023 г. ищецът е полагал дежурства по график, като е било допуснато превишение на установената месечна продължителност на работното време. Полаганите дежурства са в делнични, почивни и празнични дни и за така увеличеното служебно време не е получил всички дължими почивки преди прекратяване на служебното правоотношение. Основният спорен въпрос е за кои от положените дежурства работодателят е изпълнил законово регламентираното задължение за компенсация с почивка, респ. начинът на обезщетяване на служителя и неговата изискуемост, както и продължителността на дължимата почивка. В периода до влизане в сила на новия Закон за отбраната и въоръжените сили на РБългария (ЗОВСРБ нов) – в сила от 12.05.2009г., отношенията между страните са регулирани от предходната уредба на ЗОВСРБ (отм.) и Правилник за кадрова военна служба (отм. 12.06.2009г.) и Наредба за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, приета с ПМС № 74/ 23.03.2001г. Съгласно чл. 203, ал. 2 и 3 ЗОВС (отм.) общата продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ в денонощие не може да надвишава с повече от една втора максималната продължителност на работното време, установена с трудовото законодателство. В случаите на превишаване на продължителността на служебното време извън посоченото на кадровия военнослужещ се заплаща възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет. Този размер е установен в Наредбата за определяне размера на възнаграждението за извънреден труд на кадровите военнослужещи, приета с ПМС № 74 от 23.03.2001 г. Посочените норми са доразвити в действащия към този момент Правилник за кадрова военна служба, като съгласно чл. 158, ал. 2 от същия извънреден е трудът, с който се превишава дневната продължителност на служебното време, определена в чл.203, ал. 2 ЗОВСРБ (отм.), т.е. времето над 12 ч. дневно и над 24 часа при носене на дежурства, като извънредният труд следва да е положен над максимално допустимата месечна продължителност на служебното време, съгласно чл. 152 от Правилника (отм.). Посочената месечна продължителност на служебното време в часове се определя на базата на работните дни за календарния месец и нормалната продължителност на служебното време. От цитираните норми може да се направи извод, че дължимото възнаграждение в случаите на превишаване на продължителността на служебното време е различно от възнаграждението за извънреден труд, което се дължи по силата на чл.204 ал.4 от ЗОВСРБ /отм./. За периода след влизане в сила на приетия нов ЗОВСРБ (в сила от 12.05.2009г.) приложение следва да намери нормата на чл. 194, съгласно която в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3, т.е. за изпълнение на възложени задължения “извън установеното служебно време”. Нормалната продължителност на служебното време е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. Максималната продължителност на дежурствата на военнослужещите не може да надвишава 24 часа за деня, а общо за един месец 168 часа и времето на такова дежурство се счита за служебно време (чл.195 ЗОВС). Съобразно посочените разпоредби времето при полагане на 24-часови дежурства от военнослужещите е удължено служебно (работно) време, а не е извънреден труд и не се заплаща като такъв, освен когато дежурството продължава повече от 24 часа или когато, макар и да не продължава повече от 24 часа, то не е било компенсирано с почивка до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия. С оглед горното, съдът приема, че ищецът има право да получи възнаграждение за положения труд надхвърлящ нормалната определена от закона продължителност, до увеличената продължителност на служебното време, който не е компенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на правоотношението и който по съществото си не представлява „извънреден труд”, доколкото попада в рамките на служебното работно време. Следователно по делото следва да бъде установена продължителността на труда, останал некомпенсиран с намалено работно време в процесния период, или превишението на нормалната продължителност на работното време, но в рамките на определената в чл.194, ал.2 ЗОВСРБ обща продължителност, за което не са ползвани почивки като компенсация. В мотивите на Тълкувателно решение от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС е прието, че удължаването на работното време е общият случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време – чл. 136 КТ, чл. 194 ЗОВСРБ и Наредба № Н-18/19.12.2012 г. на Министъра на отбраната. Удължаването на работното време се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни с писмен акт – чл. 136а КТ и чл. 194, ал. 5 ЗОВСРБ. Посочено е още, че положеният труд в повече от нормативно определения при даване на 24- часови дежурства от военнослужещия, който не е компенсиран с почивка, следва да се компенсира парично. Тъй като ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, следва да се приложи общият нормативен акт – чл. 136а, ал. 5 КТ, като там е посочен начинът на изчисляването му – компенсацията се заплаща като извънреден труд. Според актуалната съдебна практика изчислената положителна разлика между нормалната месечна продължителност на служебното време и действителната фактическа продължителност на отработеното време е величината, която подлежи на парична компенсация. /Решение № 270 от 19.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2976/2023 г., IV г. о., ГК/. Съгласно чл. 194 и чл. 214 ЗОСВРБ допълнителното възнаграждение се определя при условията и по реда, предвидени в Наредба № Н-18 от 19.12.2012 г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на официални празници, за периода след влизането й в сила на 08.01.2013 г. Съгласно чл. 17 от Наредба № Н-18, при носене на 24-часови дежурства служебното време се зачита в размер на 12 часа за всеки от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни. Следователно едно 24 часово дежурство се приравнява на две последователни дежурства по 12 часа, като нормата на чл. 154, ал. 2 ПКВС (отм.) е с идентично съдържание, а в същия смисъл е и т. 4. 2 от Заповед № 0Х-313 от 08.05.2001 г. Начина на компенсиране с почивка на увеличеното служебно време залегнал наредбата дава възможност на ръководителя на съответната структура, с нарочна заповед да определи дните, в които ще бъдат осигурени дните за компенсация. Такива заповеди са представени по делото и са послужили изготвяне на заключението по допусната съдебно- техническа експертиза на в.л. Д. С., която се кредитира от съда като пълна и обоснована. Съдът възприема варианта на заключението, в който се определя месечната норма от 168 часа и нейното превишение в часове положен труд, които не са били компенсирани до прекратяване на правоотношението, установени на общо 6480 часа за процесния период. Прехвърлянето на по-късно ползваните почивки следва да се осъществи съобразно издадените за това нарочни заповеди, а за тези, за които липсва – да се приспаднат към най- старите некомпенсирани дежурства. Настоящият състав споделя становището на ищеца, което кореспондира и с издадените заповеди на командира на военноморска база, респ. на военното формирование, че при едно 24-часово дежурство се дължи компенсация от два дни почивка. Не може да бъде споделено становището, че се дължи един ден /или осем часа/ доколкото същото не произтича от разпоредбата на чл. 17 от Наредбата. Дали се касае за положено дежурство в делничен или празничен ден е от значение за размера на дължимото парично заплащане, доколкото се определя като за “извънреден труд” и същият подлежи на изчисление по различен начин в различните периоди съобразно действащите правни норми. Докато за преценка на броя дежурства останали некомпенсирани следва да се съди от приетата месечна норма /понастоящем от 168 ч./ и действителната фактическа продължителност на отработеното време. Стойността на полагаемите се компенсации е посочена в заключението в зависимост от деня, в който е положено дежурството – делничен или празничен ден, като вещото лице е изчислило размера на дължимото възнаграждение и съобразно съответното увеличено заплащане на база заповедите и приложимите правни норми. Затова съдът кредитира първи вариант от заключението, според който за некомпенсираните общо 6480 часа труд се дължи обезщетение от 24447.15 лв. Относно падежа на това парично вземане съдът приема дадените задължителни указания с цитираното тълкувателно решение, в което е разяснено, че „вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 КТ“. Прилагайки посоченото правило, отразено в тълкувателното решение, се налага извода, че претенцията не е погасена по давност, доколкото искът е предявен 26.06.2023г., а правоотношението е прекратено считано от 15.06.2023 г. С оглед горното предявеният иск, увеличен в хода на процеса, следва да бъде уважен изцяло в размера от 24447.15 лв. По отношение на претенцията за заплащане на лихва за забава върху главницата за периода от датата на падежа, а именно от датата на прекратяване на служебното правоотношение - 15.06.2023 г. до подаване на исковата молба - 26.06.2023 г., съдът намира същия за неоснователен. Съгласно цитираното Тълкувателно решение вземането за обезщетение за неизползвана почивка възниква с прекратяване на правоотношението, но тъй като няма определен ден за изпълнение, работодателят изпада в забава след покана по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая няма данни ищецът да е отправил покана до работодателя за изплащане на обезщетението преди подаване на исковата молба, поради което и искът по чл. 86 ЗЗД следва да бъде отхвърлен за пълния увеличен размер от 75, 81лв. Предвид изхода от производството и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК основателно се явява искането на ищеца за присъждане на разноски, съобразно уважената част от предявените искове, дължими за адвокатско възнаграждение. Основателно се явява направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение посочено в общ размер от 5400лв., което следва да бъде намалено на сумата от общо 3000лв., която се явява съобразена с правната и фактическа сложност на спора и извършените процесуални действия. Уговореното допълнително заплащане за явяване в съдебно заседание и изменение на исковете, съдът приема за прекомерно, доколкото ответната страна не е дала повод за отлагане на делото. На основание чл. 78, ал. 2 ГПК, следва в тежест на ищеца да бъде възложено заплащането на направените от ответното Военно формирование разноски за юрисконсултсто възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, в размер на общо 4.35 лв., съобразно отхвърлената част от претенциите. Съгласно чл. 78, ал. 6 вр. ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати и дължимата по делото държавна такса в размер на 974.85 лв., както и сумата от 1137.40 лв. заплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице. Мотивиран от горното и на основание чл. 235 ГПК, Бургаски районен съд