Решение № 49 от 14.2.2024 г. на Окръжен съд - Монтана по дело № 55/2024 г.

Производството е образувано по жалба срещу действия на държавен съдебен изпълнител с правно основание чл. 435 и сл. ГПК. Жалбоподателят СЛРД „О.“ гр. М., чрез председател С.С., в качеството си на длъжник по изп. дело № 1-362/2023г. на СИС при РС М. обжалва постановление на съдебния изпълнител от 04.12.2023г., с което са признати за плащане разноски в размер на 350 лева адвокатско възнаграждение на адвокат Б. Ц. с твърдения за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал.5 ГПК. Изложени са доводи, че се касае до обезпечително производство и единствено действие извършено по делото е връчване на обезпечителната заповед, поради което и делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, като дължими са само разноски за адвокатско възнаграждение за образуване на делото. Иска се отмяна на постановлението, с което са признати разноски за адвокатско възнаграждение над 200 лева. Насрещната по жалбата страна Г. З. З., чрез пълномощник адвокат Б. Ц. оспорва жалбата като недопустима, евентуално неоснователна. Твърди, че жалбата е насочена срещу постановление на ДСИ за образуване на изпълнително дело, което действие не подлежи на обжалване по реда на чл. 435 ГПК. Поддържа също така, че разноските по обезпечителното производство, каквото е образуваното пред ДСИ, се присъждат от съда с окончателния съдебен акт по спора, поради което и не е допустимо позоваване на разпоредбата на чл. 78, ал.5 ГПК в хода на обезпечителното такова. В обясненията си съдебният изпълнител поддържа, че е признал разноски на взискателя по образуваното обезпечително производство съобразно представените доказателства за платено адвокатско възнаграждение, като пред него възражение по размера му не е правено. Окръжният съд, след преценка твърденията на страните, обясненията на съдебния изпълнител, приложеното в копие изпълнително дело и въз основа на закона, приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал.1 от ГПК от легитимирано лице – длъжник по изпълнението срещу подлежащо на обжалване съгласно чл. 435, ал. 2, т.7 ГПК действие на съдебния изпълнител - постановление от 04.12.2023г., с което са признати за плащане разноски на взискателя, поради което е допустима за разглеждане. Разгледана по същество жалбата е основателна. Разпоредбите на чл. 435-438 от ГПК предвиждат защита срещу незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител, като съдът сезиран с жалба проверява съответствието на атакуваните действия с нормите, регламентиращи законосъобразното развитие на изпълнителния процес. Изпълнителното дело е образувано пред СИС при МРС на 04.12.2023г. по молба на Г. З. З. от гр.М. въз основа на приложена към молбата обезпечителна заповед № 6/29.11.2023г. на Окръжен съд М., издадена по ч.т.дело № 36/2023г., с която е допуснато обезпечение на бъдещ иск на Г. З. З. против СЛРД „О.“ с правно основание чл. 25, ал. 6 от ЗЮЛНЦ за отмяна на решения на ОС от 2 ноември 2023 г., с които 1) е потвърдено решение на УС от 10 май 2023 г. за налагане на наказание „изключване и заличаване на членство в сдружението“ и е бил изключен като член на Сдружението и 2) е потвърдено решение от 31 май 2023 г., с което се отхвърля жалбата му срещу това решение чрез СПИРАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО на оспорените решения. В молбата е поискано единствено образуване на изпълнително дело, без да са посочени дължими от съдебния изпълнител действия във връзка с изпълнение обезпечителната заповед. С постановление от 04.12.2023г. съдебният изпълнител е разпоредил да се образува изпълнително дело, признал е на основание чл. 79, ал.1 ГПК в полза на взискателя и в тежест на длъжника разноски в размер на 25.30 лева държавна такса и 350 лева адвокатско възнаграждение, като е разпоредил на длъжника да се изпратят съобщения за допуснатото обезпечение. Въззивният съд приема, че така издаденото постановление в обжалваната част, с която са възложени в тежест на СЛРД О. гр. М. разноски за адвокатско възнаграждение над сумата 200 лева е незаконосъобразно и следва да се отмени. При образуване на изпълнително дело съдебният изпълнител не е съобразил, че с молбата си Г. З. не е поискал извършване на действия по привеждане в изпълнение издадената обезпечителна заповед, не е съобразил и вида на наложената обезпечителна мярка –спиране на изпълнение на решения на ОС на СЛРД О., която мярка не налага извършване на действия от съдебния изпълнител по налагането й. Компетентност на съдебния изпълнител за изпълнение обезпечителна заповед е налице единствено при наличие на обезпечителна мярка запор на движими вещи или вземания / чл. 397, ал.1, т.2 ГПК/ и се извежда от разпоредбата на чл. 400, ал.1 ГПК, според която налагането на запор се извършва незабавно от съдебния изпълнител по искане на молителя въз основа на обезпечителната заповед на съда съгласно чл. 449, ал. 1, чл. 450, ал. 1 и 2, чл. 507, 515, 516 и 517 като на ответника се връчва съобщение вместо призовка за доброволно изпълнение. При запор върху движима вещ съдебният изпълнител извършва опис, оценка и предаване на вещта за пазене съгласно чл. 465 - 472. Това са дължимите от съдебния изпълнител действия по налагане на обезпечителни мерки в обезпечителното производство. Съгласно чл. 426, ал.1 ГПК съдебният изпълнител пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованото лице въз основа на изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение. Обезпечителната заповед, с която е допуснато обезпечение чрез обезпечителна мярка „запор“ несъмнено е друг акт, подлежащ на изпълнение съгласно чл. 400, ал.1 ГПК, но в случая приложената от Г. З. обезпечителна заповед не обосновава дължими от съдебния изпълнителни действия, поради което и незаконосъобразно е образувано изпълнително дело. Съдебният изпълнител не е съобразил и вида на производството, което не е същинско изпълнително производство, а такова по налагане на обезпечителна мярка, в което разпоредбата на чл. 79 ГПК е неприложима. Обезпечителното производство няма характер на изпълнително производство, тъй като липсва изпълнителен титул в полза на ищеца, въз основа на който разноските да бъдат събрани от съдебния изпълнител по делото образувано по обезпечителна заповед (чл. 400, ал. 1 ГПК). Преценката за дължимостта им е на исковия съд съгласно задължителното тълкуване, дадено в т. 5 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според което направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Съгласно чл. 79 ГПК разноски по изпълнението могат да се съберат от СИ директно (без изпълнителен лист) само в рамките на изпълнително производство по представено изпълнително основание (Част пета от ГПК, чл. 404 и сл. ГПК), но образуваното по реда на чл. 400, ал. 1 ГПК производство пред СИ за налагане на обезпечителна мярка не е изпълнително, а е част от обезпечителния процес. Поради това, разноските по обезпечението включват и разноските по налагането му, която фаза на обезпечителния процес в хипотезата на чл. 400, ал. 1 ГПК приключва с извършване от СИ на действията за привеждане в изпълнение на издадената обезпечителна заповед за допуснатите обезпечителни мерки. С това се изчерпва и предметът на образуваното пред СИ изпълнително дело, като въпросът за дължимостта на направените от страната разноски се разрешава в исковия процес. Следва да се отбележи също така, че разноски се възлагат за плащане на длъжника само по искане на взискателя, а видно от молбата, по която е образувано изпълнително дело, искане за присъждане на разноски не е заявено. Предвид гореизложеното постановлението на съдебния изпълнител, с което са възложени за плащане на СЛРД О. разноските на молителя Г. З. З. се явява незаконосъобразно, но с оглед диспозитивното начало в гражданския процес /чл.6, ал.2 ГПК / съдът е ограничен от посоченото в жалбата. В случая се иска отмяна на постановлението за разноските относно адвокатското възнаграждение над сумата 200 лева, поради което и съдът дължи произнасяне по законосъобразността на постановлението само в тази част. Водим от гореизложените мотиви, Окръжният съд