РЕШЕНИЕ

№ 40

гр. Пазарджик, 12.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Илиана Г. Димитрова Васева при участието на секретаря Диана Мл. Младенова като разгледа докладваното от Илиана Г. Димитрова Васева Гражданско дело № 20245200100488 по описа за 2024 година Делото е образувано по исковата молба на С. В. Д., ЕГН ••••••••••, от В., със съдебен адрес: град В., ул.•••, чрез адв. Д. В. К. против: С. Д. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: град В., ул.••• и И. Д. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: град В., ул.•••, с която е предявен иск с правно основание чл. 26 от СК за обявяване на относително недействително спрямо ищцата на извършеното от съпруга й разпореждане с недвижим имот, негова лична собственост, имащ характер на семейно жилище. Имотът се намира в гр. В., а според данъчната оценка, цената на иска е 27 104.17лв., което го прави родово подсъден на окръжен съд като първа инстанция. Ищцата прави изложение на следните обстоятелства, на които основава иска си:

С първия ответник С. Д. Д. имали сключен граждански брак от 05.06.1999г. в град В. и от тогава живели в жилищна сграда, лична собственост на съпруга, придобита от него преди брака, а именно: жилищна сграда-еднофамилна с идентификатор ••• по КККР одобрени със Заповед № РД 18-1214 /06.06.2018г., със застроена площ на сградата 85кв.м., брой етажи - три, която сграда се състои от приземен етаж и два редовни жилищни етажа. С друго жилище, нито тя, нито съпругът й разполагали и до настоящия момент това било непроменено. При сключването на брака имало завършена само една стая, като заедно съпрузите обзавели двата етаж и там живяли, като отгледали сина си, а когато той навършил пълнолетие през 2019 г., ищцата заминала да работи в чужбина. Същото направил и синът им, а съпругът останал в семейното жилище. Отношенията помежду им били обтегнати, поради финансов недоимък, нежеланието му да участва в издръжката на семейството, както и от ежедневната му злоупотребата с алкохол. През 2019 г., съпругът на ищцата прехвърлил чрез дарение на втория ответник-брат му И. Д. Д., семейното ни жилище, заедно със 1/2 от дворното място съставляващо ПИ •••, с площ от 441кв.м., заедно с 1/3 от гаража с идентификатор •••.2, на застроена площ от 46кв.м., като си е запазил за себе си правото да ги ползва. Извършеното разпореждане станало без нейното съгласие, в нарушение на чл. 26 от СК, като не й било известно да е дадено заместващо съгласие от районен съд за извършване на сделката между двамата ответници. След оставяне на исковата молба без движение ищцата уточни: 1.че на посоченото основание сделката е относително недействителна спрямо нея, поради което и съдът прие, че е сезиран с иск за обявяване на относителна недействителност, който петитум съответства на разпоредбата на чл.26 СК, от която ищцата от самото начало твърди, че черпи съдебно предявеното право срещу ответниците право и 2. че гаражът, по отношение на който също иска да се обяви сделката за относително недействителна спрямо нея се ползва от семейството за задоволяване на ежедневни битови нужди /прибиране в велосипеди, които ползвали за придвижване и след това - за автомобила, който закупили на сина им, малко преди да навърши пълнолетие/.За това той бил част от съвкупността, принадлежаща към семейното жилище. Искането за обявявяване на относителна недействителен е по отношение на договор за дарение, сключен с Нотариален акт вх.рег.№ 294 от 25.02.2019г., акт 197, т.1, дело 132 на СВ при PC Велинград, между двамата ответници, с който съпругът на ищцата С. Д. Д. се е разпоредил в полза на И. Д. Д. с: жилищна сграда - еднофамилна с идентификатор ••• по КККР одобрени със Заповед № РД 18- 1214 06.06.2018г., със застроена площ на сградата 85кв.м., брой етажи - три, 1/2 ид.част от дворното място, в което е построена сградата съставляващо ПИ •••, с площ от 441кв.м., заедно с 1/3 от гаража с идентификатор •••.2, на застроена площ от 46кв.м., които имоти са с административен адрес: град В., ул. •••. Препис от исковата молба е връчен на всеки от ответниците, от които в законния срок е постъпил общ писмен отговор, чрез упълномощения от тях адвокат Е. Б.. Ответниците признават, че между тях е сключена сделка, с която е извършено разпореждане с описания в исковата молба имот, като не правят възражения срещу твърденията за характера му на семейно жилище за ищцата и първия от тях, нито твърдят, че е било дадено съгласие на съпругата- несобственик за това.

В отговора се правят следните възражения: 1.За изтекла 5-годишна давност за предявяване на иска по чл.26 от СК, което се основава на общата разпоредба на чл.110 ЗЗД във вр. с чл.114 ЗЗД за началото на давностния срок, който в случаят бил от момента на сключване на сделката, като ответникът твърди, че специалната норма на чл.115, б."в" е неприложима в случая.Позовава се на съдебна практика. 2.За неприложение на нормата на чл.26 СК при настъпила фактическа раздяла между съпрузите, като твърди, че такава е била налице в случая от 2016 г., поради което съпругът-собственик е могъл да извърши разпореждане с имота, представляващ семейно жилище в полза на трето лице, без да и изисква съгласие от ищцата за това. Твърди, че практиката на ВКС е "еднозначна" по този въпрос, без да посочва конкретни актове, в които е разрешен по твърдяния начин. За изясняване на обстоятелствата, на които се основа това второ възражение на ищцата, съдът постави въпроси към ищцата, а именно: от кога с ответника С. Д. не живеят като съпрузи и кога са прекъснали помежду си духовни и икономически връзки, в частност - престанали са да живеят в общо домакинство, за чиято издръжка да се грижат двамата и не са осъществявали един за друг грижа и подкрепа. В първото съдебно заседание пълномощника на ищцата уточни, че същинската фактическа раздяла между съпрузите е от 2019 г., когато доверителката й заминала в чужбина. До тогава двамата съпрузи и синът им 2018 г. живяли в къщата, която имала два етажа, но само една баня с тоалетна - на първия етаж. Ищцата плащала всички "консумативи", а едва през 2021 г., когато се върнала от чужбина заживяла в жилище на сина си. Оспорва възражението за погасителна давност на потестативното право по чл.26 СК, като твърди, че разпоредбите на ЗЗД относно давността не са приложили за него именно поради преобразуващия му характер. В писмените бележки се позовава на ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС относно това, че упражняването му не ограничено със срок, както и на чл.115, б."в" от ЗЗД, според който между съпрузите не теме давност. Твърди, че определението на ВКС, на което се позовава пълномощника на ответниците в отговора на исковата молба не съставлявало задължителна съдебна практика.

След преценка на събраните доказателства и като обсъди доводите и възраженията на страните, съдът достигна до следните фактически и правни изводи. Ищцата и ответникът С. Д. Д. са съпрузи от 1999 г. и до настоящия момент бракът им не е прекратен. Според показанията на разпитаните свидетели, а признанията на страните семейно жилище за тях до 2015 г. е бил първия етаж от описаната в исковата молба жилищна сграда, а вторият етаж е бил недовършен и необитаем. През 2015 г. в отношенията между съпрузите настъпват сериозни проблеми, които техния син - св. Д. С. Д. определя като "тормоз", а св. Д. И. Д. - син на ответника И. Д. и племенник на другите участници в процеса - като "дразги". От приложените преписи от книжа по гр. д. № 575/2016 г. на Велинградския районен съд се установява, че през юни 2016 г. ищцата е подала молба за защита от домашно насилие срещу ищеца С. Д., която е уважена от съда, но двамата и непълнолетния им тогава син за продължили да обитават къщата. Свидетелските показания установят факта, който и самата ищца не отрича, че от 2015 г. до юни 2019 г. съпругата и момчето обитават втория етажа от жилищната сграда, а съпругът - първия. В жилището обаче има годни за употреба баня и тоалетна само на първия етаж. От показанията на свидетелите, а и от данните от делото по ЗЗДН, че още от 2015-2016 г. отношенията между съпрузите и в семейството като цяло не са обичайните и не съответстват на разписаното в чл. 14-19 от СК. Въпреки очевидно разстроените брачни отношения, никой не подава молба за развод, а съпругата остава да живее с детето в същата къща, макар да обитават преимуществено втория етаж, на който тя дори извършва сериозен ремонт, установен от показанията на св. Д. С. Д.. Баня и тоалетна обаче ползват обща с ищеца С. Д., защото такава има само на първия етаж в къщата. Вероятно поради липса на друга възможност да задоволи своите и на сина им жилищни нужди, ищцата е предпочела да продължи такова едно съжителство, като вкл. е заплащала данъците за къщата и изцяло разходите за ток и вода. В тези разходи твърди, че се включвал и св. Д. С. Д., който макар и непълнолетен тогава, работел и имал свои доходи. Другият свидетел, макар да твърди, че само неговите родители се грижели за С. Д. и му купували, каквото е нужно, по никакъв начин не опроверга обстоятелствата, че данъци и разходи да консумирана ел. енергия и вода за заплащани от ищцата и непълнолетния му тогова братовчед. Тези фактически отношения продължили до края на м.юни 2019 г., когато св. Д. С. Д. завършил училище и двамата с майка му заминават да работят и живеят в чужбина. Съдът приема, че именно със заминаването на съпругата в чужбина настъпва окончателната и необратима фактическа раздяла между нея и ответника С. Д., а към датата на сключване на процесната сделка 25.02.2019 г. те все още са обитавали общо жилищната сграда, която безспорно е имала характер на семейно жилище. Като принадлежност към нея, следва да се определи отделната постройка в същия поземлен имот, проектирана и изградена като гараж, но използвана през повечето време като обор за домашни животни, склад за дърва и други вещи. Обслужващото предназначение и несамостоятелния характер на тази постройка не се поставя под съмнение, както и - че задоволявала нужди на семейството, обитаващо жилищната сграда. Ето защо, като принадлежност към нея, разпореждането с тази постройка, също се подчинява на правилата, предвидени в чл.26 СК относно семейното жилище. При така установените обстоятелства, съдът не може да приеме за основателно възражението на ответниците, че заради предхождаща сделката фактическа раздяла, не е било необходимо съгласието на съпругата-несобственик за разпореждане с жилищната сграда и гаража. Жилището безспорно не е било загубило характера на семейно, тъй като съпрузите са го ползвали съвместно за задоволяване на жилищните им нужди до юни 2019 г. Вярно е, че брачните им отношения са били от няколко години преди това дълбоко разстроени, но използвайки резултата от решението за защита от домашно насилие и прибягвайки до дистанцираност в ежедневните контакти, са продължили някак си да съжителстват, като съпругата- несобственик е извършила ремонт на втория етаж, плащала е данъци и разходите, които правят всички членове на семейството за ток и вода. Т. е. тя не само фактически е живяла, поради липса на друг имот, който да задоволи жилищните й нужди, но и е инвестирала в това жилище като в семейно такова и макар частично, според възможностите си, е подпомагала финансово съпруга /боне и без доходи според свидетелските показания/, като е заплащала всички споменати по-горе разходи. Той пък, въпреки влошените отношения, е оставил нея и синът им да живеят на втория етаж, докато момчето навърши пълнолетие и завърши училище, което може да се тълкува като изпълнение на задължението по чл.17 за грижа за семейството в този аспект, т. е. съобразно притежаваното от него имущество е продължил да осигурява жилищните нужди на съпругата и на роденото от брака дете. Дали е участвал с други грижи във възпитанието й отглеждането му, и ако не го е правил - какви са били причините, са въпроси извън предмета на настоящото дело. Същественото в случая е, че макар на фона на разстроени отношения между съпрузите, семейството е продължило да съществува под някаква форма. Не е изпълнявало съществена част от своите функции, но по прагматични съображения съпрузите и непълнолетния до 2018 г. син са продължили да използват жилищната сграда /ведно с гаража/, собственост на единия от тях, за задоволяване жилищни нужди на всички тях. А това отговаря на определението за семейно жилище. Ищцата не го е напускала, не е заживявала другаде дори за кратко, преди юни 2019 г., полагала е грижи за поддръжката и обновяването му и е заплащала разходи като за свой дом и не може да бъде лишена от това да предяви за упражняване правото по чл. 26 от СК, само защото осъщественото от съпруга й домашно насилие и друг "тормоз" или "дразги" помежду им са възпрепятствали от един момент нататък комуникация, която да е изградена на взаимно доверие, разбирателство, грижа и т. н.

Следователно възражението, че към момента на разпореждането с имота той не е имал характер на семейно жилище, поради настъпила по-рано фактическа раздяла е неоснователно и ищцата има право да атакува това разпореждане на основание недадено от нея съгласие по чл.26 СК.

Ответниците обаче правят възражение, че при предявяване на иска е била изтекла общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която е започнала да тече в момента на възникване на потестативното право, т. е. – от датата на извършване на разпореждането 25.02.2019 г., което се установява с приложения нотариален акт. Искът действително е предявен след повече от 5 години – на 25.07.2024 г. Следва да се обсъдят обаче и правните доводи за неприложимост да института на погасителната давност по отношение на потетстативните/преобразуващи права и в частност – на правото по чл.26 СК, които пълномощникът на ищеца прави с репликата си неоснователност на това перемпторно възражение.

Въпреки известни разногласия по този въпрос в правната теория, следва да се приеме, че в приложното поле на погасителната давност попадат не само притезателни, но и преобразуващи субективни права, които се защищават с конститутивни искове. В част от случаите това става по силата на изрична правна норма, която квалифицира срока като давностен – чл. 32, ал. 2 ЗЗД, чл. 87, ал. 5 ЗЗД. В други случаи давностният характер на срока се извлича по тълкувателен път – срокът на упражняване на правото наследникът да иска възстановяване на накърнената си запазена част по чл. 30 ЗН (вж. т. 3, б. „г” от ТП на Пленума на ВС №7/1973 г.). Макар в множество други случаи в българското законодателство да са предвидени преклузивни срокове за потестативните права, те са въведени с отделни специални норми за конкретното право, което се упражнява с конститутивен иск /чл.33, ал.2 ЗЗД, чл.227, ал.3 ЗЗД, чл.33 ЗС и т. н./, но няма принципна уредба, която да изключва погасяването по давност на онези права, за съдебното предявяване на които е пропуснато да се определи някакъв срок. Такова например е правото да се иска обявяването на един предварителен договор за окончателен, както и предявено в настоящия процес право по чл.26 СК, които без съмнение се погасяват с общата петгодишна давност. Освен цитираното в отговора на исковата молба Определение № 60487/2021 г. на ВКС по гр. д. 1619/21021 г. има постановени и много други актове, в които се прилага общата 5-годишна давност по отношение на преобразуващи права, за чието прекратяване не са предвидени преклузивни срокове в специални правни норми.

Аргумент за приложение на погасителната давност по отношение на тази група потестативни права, необвързани с преклузивен срок може да се намери в основните функции на този правен институт – дисциплинираща и запазване на правна стабилност и сигурност в гражданския оборот. Допускането такива права да се упражняван без ограничение във времето би застрашило правната стабилност, а в случая по чл.26 ЗЗД – ще поддържа фактически несигурно положението на третото за брачните отношения лице- приобретател на семейното жилище. Ето защо следва да се приеме, че правото по чл.26 СК се погасява с изтичане на 5 години от разпореждането със семейното жилище на осн. чл.110 ЗЗД.

Чл.115, ал.1, б.“в“ ЗЗД не намира приложение в случая, тъй като е специална правна норма, предвиждаща изключение и не може да се прилага разширително по отношение на сделка, която единия от съпрузите е сключил с трето лице. Тя има за цел да предотврати изтичането на давностни срокове в правни отношения между самите съпрузи, докато трае бракът им, за да запази от погасяване по давност техни облигационни права, които биха могли да упражнят един срещу друг след неговото прекратяване.

Тъй като пълномощникът на ищцата се позова на на ТР №5 от 29.12.2014 г. по ТД № 5/2103 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се отбележи, че с него е разрешен по задължителен начин въпроса: „Каква е сделката на разпореждане със семейното жилищелична собственост на единия съпруг, извършена от него без съгласие на другия съпруг и без разрешение на районния съд?“, като е отговорено в т. 2 от диспозитива му, че е относително недействителна спрямо съпруга несобственик, като може да бъде заздравена с даване на съгласие от него след сключването й. Дали правото да се иска обявяване на тази относителна недействителност се погасява по давност на осн. чл.110 от ЗЗД – този въпрос не бил предмет на тълкуване по същото, нито по друго тълкувателно дело до сега. А споменаването в мотивите по т.2-ра на цитираното от пълномощника на ищцата ТР, че упражняването на това право не е ограничено със срок, следва да се приеме по-скоро като констатация, че не е предвиден преклузивен срок в нормата на чл.26 СК, което е очевидна, не се нуждае от тълкуване и вече бе обсъдено по-горе от настоящия състав именно като аргумент да се приложи спрямо това право общата 5-годишва погасителна давност, след като е направено такова перемпторно възражение от ответника по разглеждания конститутивен иск за упражняване на потестативното право.

След като това възражение е доказано като основателно в случая, то искът за обявяване на сделката за относително недействителна по отношение на съпругата-несобственик следва да се отхвърли като неоснователен и ищцата да се осъди да заплати на ответниците сторените от тях разноски по делото в размер на 2 000 лв.

По изложените съображения съдът