Решение № 1878 от 28.4.2023 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 8339/2021 г.

Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в Заповед № •••••• за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № ••••• г. по описа на PC П. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя да предяви установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в срок. Искът е предявен в законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост. От представените писмени доказателства по делото, се установява, че на •••••г. между „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК: 202531869 и С. Й. И. е сключен Договор за паричен заем № ••••• към искане № ••••••, с което между страните възниква облигационно отношение, по което „СИТИ КЕШ" ООД е да предоставил паричната сума в размер на 600, 00 лева на ответника, който е по силата на договора за паричен заем е следвало да върне сумата в общ размер на 651, 89 лева на 10 броя двуседмични погасителни вноски, ведно с договорна възнаградителна лихва, начислена съгласно лихвен процент определен в чл. 3, ал. 7 от Договора за паричен заем. С Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от •••••• г., сключен между „СИТИ КЕШ“ ООД и „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача вземането по процесния договор за заем. По делото е приложено уведомление от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД до ответника, в което се съдържа изявление на цесионера с което уведомява длъжника, от името на цедента, за прехвърляне на вземането по договора за кредит. От представените по делото доказателства се установява, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) „СИТИ КЕШ“ ООД е прехвърлил в полза на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД вземането си по Договор за паричен заем № ••••• към искане № •••••• от •••••••г. Договорът за продажба и прехвърляне на вземания, обективира прехвърляне на процесните вземания, тъй като прехвърленото вземане е надлежно индивидуализирано чрез посочване на неговия носител – три имена и единен граждански номер, правното основание, от което произтича вземането на цедента – договора за кредит и неговият размер – към датата на сключване на приложението към договора. По делото е представено пълномощно, по силата на което цесионерът е упълномощен от цедента да уведоми длъжника за прехвърляне на вземането, както и уведомление. По делото не са налице данни, че посоченото уведомление е изпратено и получено от длъжника. Въпреки това съдът намира, че прехвърлянето на вземането е произвело правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС. По делото е представено пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Следва да се приеме, че приложеното към исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о. Този извод на съда оставане непроменен и като се съобрази обстоятелството, че в производството по делото ответникът е представляван от особен представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният представител на ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство, като до назначаването му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 ГПК. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени. В случая препис от исковата молба и приложенията към нея се считат за редовно връчени на ответната страна на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност изявлението от заемодателя - цедент, обективирано в уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да е получено от ответника, а не от назначения му особен представител. По тези съображения настоящата съдебна инстанция приема, че уведомлението, представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Договорът за цесия е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното следва да се приеме, че цесионерът – ищец е материалноправно легитимиран в исковото производство пред настоящата съдебна инстанция, образувано по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД. Вземането, предмет на договора за цесия, е породено от сключен между първоначалния кредитор „СИТИ КЕШ“ ООД и длъжника – ответник, договор за потребителски кредит. По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, в редакцията му действаща към момента на сключване на договора за кредит – ред., ДВ, бр. 30 от 26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г., доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска. По така изложените съображения съдът намира, че договорът за потребителски кредит отговаря на формално установените изисквания по Закона за потребителски кредит за минимално необходимо съдържание. Доколкото предмет на производството по делото е единствено задължението на заемополучателя за връщане на главницата в размер на непогасения остатък от заемната сума и част от възнаградителната лихва, съдът не следва да осъществява служебна проверка, каквато съгласно константната практика на Върховния касационен съд дължи, за недействителност на клаузите на договора, с които е установен годишен лихвен процент и годишен процент на разходите, поради установяването им в противоречие с добрите нрави. Съдът намира, че кредитът следва да се счита усвоен от потребителя – заемополучател, доколкото в този смисъл е и удостоверителното изявление на длъжника, обективирано в Общите условия към договора за заем с полагане на подпис от негова страна. Това изявление на длъжника представлява признание на неизгоден факт. Доколкото подписът, положен в договора за потребителски заем, както и в Общите условия към него в полето „заемател“ не е оспорен, досежно неговата автентичност, в законоустановения за това срок от страна на ответника, следва да се приеме, че последният изхожда от него и удостоверява, че изявленията в договора са направени от лицето, посочено като техен автор – арг. чл. 180 ГПК. Поради което за ищецът се е породило насрещното му задължение за връщане на заемната сума, заплатена за финансиране закупуването на стоки, ведно с възнаграждението за кредитора. Обстоятелството, че възникналото от процесния договор за потребителски заем парично задължение е изпълнено, подлежи на пълно и главно доказване от ответника по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в който смисъл съдът е разпоределил надлежно доказателствената тежест с доклада по делото. Този правен извод се извежда от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение. В производството по делото ответникът не установи този правнорелевантен факт. По така изложените съображения предявения иск за установяване на вземането на ищеца – цесионер за главница, следва да бъде уважен в пълния му предявен размер. С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца, съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени сторените, както в настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното производство – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 75 лв., които следва да се присъдят. В исковото производство ищецът е доказал заплащането на държавна такса в размер от 25 лв., депозит за назначаване на особен представител на ответника – 350 лв. и депозит за вещо лице в размер на 150 лв. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК претендира юрисконсутско възнаграждение от 150 лв. Съдът при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ следва да бъде определен за сумата от 100 лв., в който смисъл не следва да се присъжда пълния размер на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение. Не следва да се увеличава допълнително и възнаграждението за особен представител. Следователно в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от общо 700 лв. Така мотивиран, Пловдивският районен съд