Решение № 617 от 11.4.2025 г. на Административен съд - Търговище по дело № 41/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл.АПК във вр.с чл. 46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/. Образувано е по жалба на А. П., [ЕГН], с адрес: гр. Търговище, [улица], действаща чрез процесуалния си пълномощник адв. А. Р. от АК-Търговище, против Заповед №363з-2784/19.12.2024г. на ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, с която на жалбоподателката е наложена на основание чл.39а, ал.1, т.1 във връзка с чл.40, ал.1, т.5 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България”. В жалбата се излагат доводи, попадащи в отменителните основания по чл. 146 т.3, т.4 и т.5 АПК. Според оспорващата заповедта противоречи на изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, тъй като органът не е направил цялостна преценка на всички факти, описани в тази разпоредба. Намира за недостатъчна преценката за физическото ѝ присъствие в България като следвало да се съобразят и поддържаните от нея семейни, родствени и културни връзки в страната, които с оспореният акт щели да бъдат прекъснати в нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Ето защо заявява, че оспорва ЗППАМ на основание чл.11, § 1 буква „б“, т. ii от Регламент 987/2003г. Не било съобразено и демонстрираното от жалбоподателката и потвърдено от нейната наемодателка нейно намерение да установи фактическото си местоживеене в Р България. В жалбата се оспорва и приетата от административния орган като фактическо основание липса на регулярно заплащане на дължимите здравни осигурителни вноски, тъй като в закона нямало изискване за ежемесечното им заплащане. Изтъква, че има заплатени здравни осигуровки и непрекъснати здравноосигурителни права, което сочело на трайна връзка със съответната институция в страната ѝ по произход, а необсъждането на този факт противоречало на чл. 11, § 2 от Регламент №987/2009г. Предвид изложените доводи сочи, че заповедта и наложената с нея принудителна административна мярка е постановена в нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл.6, ал. 2 и ал. 5 от АПК. Ето защо моли за отмяна на оспорената заповед. В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, не се явява, но се представлява от процесуалния си пълномощник адв. А. Р. от АК-Търговище, която поддържа жалбата и моли за уважаването ѝ като визира направено от органа неправилно тълкуване на нормата на чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ, където не се съдържал критерий „трайност“ на пребиваване в страната и не бил предвиден минимален срок за такова. В депозирана писмена защита излага обстойни доводи за следното: 1/предвид липсата на предвидено в закона минимално като срок пребиваване в страната, то присъствието на жалбоподателката в Р България в рамките на общо 21 дни, разделени в 3 посочени времеви периода след издаване на решението за предоставяне на постоянно пребиваване, означавало пребиваване по смисъла на чл. 40. ал.1 т.5 ЗЧРБ; 2/ в оспорената ЗНПАМ органът не направил смислово разграничение на понятията „установяване“и „пребиваване“, и е тълкувал същите оглед на обичайното им житейско съдържание. Според оспорващата страна това тълкуване е в нарушение на чл. 46 ал.2 ЗНА, доколкото тези понятия е следвало да се тълкуват с оглед на смисъла им в други свързани и относими нормативни актове. В този аспект се излагат съображения, че жалбоподателката се е установила в РБългария, тъй като спрямо нея била изпълнена процедурата по чл.58 от ППЗЧРБ, по чл.105, ал.1 и чл.108, ал.2, т.8 от Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация, по чл.3, ал.2, т.2., буква „а“ ЗГР, по чл. 26, ал.3, т.1 от ЗГР и чл.79, ал.1, т.2 от Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация, в резултат на което личните й данни били въведени в ЕСГРАОН и същата имала издаден български личен документ - разрешение за пребиваване № 701214943 (валидно до 25.11.2025 г.). Съобразно тези факти се твърди, че оспорващата по този начин е изпълнила цялата законова процедура по установяването си в Р България. При тези съображения се заявява, че оспорващата се е установила и е пребивавала в България след полученото разрешение за пребиваване, но позволявайки си недопустимо допълване на закона като въвежда критерия „трайност“ на установяването, който не е заложен в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, органът е приложил неправилно нормата на чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. Ето защо оспорващата страна моли за отмяна на оспорената заповед и за присъждане на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата – ВПД директор на ОДМВР-Търговище С. П. С., редовно призован, не се явява, но се представлява в съдебно заседание от надлежно упълномощения главен юрисконсулт при ОДМВР – Търговище Д. М., която оспорва жалбата и моли за отхвърлянето ѝ. Развива доводи в подкрепа на позицията си в представена писмена защита. В последната е изложено, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган предвид нормата на чл. 44 ал.1 от ЗЧРБ и чл. 39 „а“ ал. 1, т.1 от ЗЧРБ, независимо от това кой е органът, издал разрешението за пребиваване на територията на Република България. Твърди липса на допуснати нарушения на изискванията за форма на акта и на административнопроизводствените правила. Сочи, че след направена пълна проверка на административното досие във връзка с депозирано заявление за предоставяне на административна услуга, са установени факти и обстоятелства за отнемане правото на пребиваване на жалбоподателката в Република България, регламентирани в чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Според ответната страна в рамките на едногодишния срок, предвиден в закона, жалбоподателката е имала кратковременни пребивавания в страната и само няколко пъти е посещавала посочения в България неин адрес, на който не се е установила трайно, поради осъществяваната от нея активна трудова дейност в Р. Турция. Изтъква, че в предоставения 7-дневен срок след започване на административното производство по оспорената ЗНПАМ оспорващата не е представила обяснения или доказателства за извънредно обстоятелство, препятствало трайното й установяване на територията на Р. България. Във връзка с тълкуването на чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ посочва, че пребиваването на чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната, като съобразно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ постоянното пребиваване е с разрешен неопределен срок. Според ответната страна под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително, и в този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Според тази страна, след като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически демонстрира липса желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, а това води до отнемане на разрешението на основание чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. Уточнява, че така направеното тълкуване на цитираните правни норми не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е установен в България. Посочва, че и при съобразяване на понятието „място на обичайно пребиваване“, регламентирано в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009г. на ЕП и на Съвета, не следва да се приеме, че жалбоподателката е пребивавала в България както в едногодишния срок след издаване на решението за пребиваване, когато е била в България общо 13 дни, така и след този срок. Ответната страна поддържа изложените в ЗНПАМ мотиви и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли като неоснователна жалбата срещу тази заповед. Конституираната на основание чл. 16 ал.1 т.3 АПК страна в настоящото съдебно производство Окръжна прокуратура – Търговище се представлява от заместник окръжния прокурор М. А., който счита жалбата за неоснователна и моли за отхвърлянето ѝ, тъй като е установено, че жалбоподателката не е изпълнила критериите на ЗЧРБ за трайно установяване в страната, като смисълът на това понятие бил вече запълнен от формираната съдебна практика. С Определение №269/17.02.2025г. по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения. Същата е подадена в законовия срок от надлежна страна – адресат на оспорената заповед, и срещу подлежащ на оспорване административен акт. След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа съвкупност: С Решение рег.№ 880952/ 08.03.2022 г. на директора на Дирекция „Миграция“при МВР на основание чл.25, ал.1, т.9 от Закона за чужденците в Република България е разгледано заявление №7/02.02.2022г. и е разрешено на П. А., родена на [дата]., гражданка на Р Турция, право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. На 11.11.2024г. в ОДМВР - Търговище е депозирано от турската гражданка А. П. заявление вх. №363000 - 36278/11.11.2024 г. за издаване на удостоверение относно датата, на която на същата е разрешено постоянно пребиваване в Република България. Във връзка със заявената административна услуга е извършена служебна справка относно влизанията и излизанията на заявителката в и от Р България и е направена адресна проверка. От справката за пътуване на лице – чужд гражданин/л.48 от делото/ следва, че в периода от 01.01.2020 г. до 11.11.2024 г. А. П. е посещавала и напускала България общо 12 пъти през ГКПП Лесово и ГКПП Кап.Андреево шосе, т.е. от РТурция за РБългария за следните времеви периоди: Влизане в Р България на: Излизане от Р България на: 02.02.2022г. в 07: 42ч. 04.02.2022г. в 16: 40ч. 11.04.2022г. в 09: 15ч. 11.04.2022г. в 17: 50ч. 12.04.2022г. в 11: 16ч. 13.04.2022г. в 17: 28ч. 28.06.2022г. в 10: 26ч. 30.06.2022г. в 13: 45ч. 24.09.2022г. в 10: 54ч. 25.09.2022г. в 14: 47ч. 25.02.2023г. в 11: 33ч. 25.02.2023г. в 16: 40ч. 30.07.2023г. в 07: 38ч. 03.08.2023Г. в 16: 10ч. 14.10.2023г. в 12: 24ч. 14.10.2023г. в 15: 57ч. 29.01.2024г. в 10: 56ч. 29.01.2024г. в 15: 01ч. 11.04.2024г. в 10: 55ч. 11.04.2024г. в 13: 46ч. 28.09.2024г. в 09: 50ч. 28.09.2024г. в 15: 34ч. 10.11.2024г. в 13: 55ч. 13.11.2024г. в 13: 13ч. Видно от наличната на л.49 от делото докладна записка рег.№363р-31993/22.11.2024г., изготвена от мл.ПИ гр.“Миграция“ към ОДМВР – Търговище при извършена с друг ПИ адресна проверка на чуждия гражданин А. П., постоянно пребиваващ в РБ чужденец, с посочен адрес на пребиваване в гр.Търговище, [улица], чуждият гражданин не е бил установен на адреса, на който не бил установен и домакина на жилището. Проверяващите осъществили разговор с дъщерята на домакина Ф. Г., която заявила, че А. П. е нейна първа братовчедка и идва няколко пъти в годината като отсяда на посочения адрес, за къщата на който разполагала с ключ. През по – голямата част от годината къщата била празна и при влизанията си в РБългария П. оставала на този адрес. Същата е заявила, че през 2025г. предстои пенсиониране на А. П. и тя имала намерение да посещава България по-често и да остава за по-дълго време на адреса. Установените при извършените проверки данни са послужили като основание на административния орган – ВПД директор на ОДМВР – Търговище, за започване на административно производство за налагане на принудителна административна мярка на основание чл.39а, ал.1, т.1 и чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България. В тази връзка от органа е изготвено до А. П. съобщение с УРИ № 363000 -38089/25.11.2024г., с което същата се уведомява на основание чл.26, ал.1 от АПК за започване на това административно производство и че заповедта за налагане на ПАМ ще бъде издадена на 23.12.2024 г. На основание чл.34, ал.1 и ал.3 от АПК П. е приканена в срок до 7 /седем/ дни от датата на връчване на уведомлението да се запознае с материалите по административната преписка, както и да представи обяснения и допълнителни документи, като същите в случай че са на чужд език, да бъдат преведени и легализирани по ред, определен с акт на Министерският съвет, като тези документи следва да обхващат целия период на отсъствието ѝ от страната и биха довели до спиране или прекратяване на административното производство. Досежно връчването на изготвеното съобщение по делото е приложена докладна записка УРИ №363р-32546/27.11.2024г. на инспектор в група „Миграция“ в ОДМВР – Търговище, в която е отразено, че на 27.11.2024г. това съобщение е връчено на основание чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ чрез поставянето му на входната врата на адреса на П.. Според наличния на л.54 от делото протокол за връчено съобщение по реда на чл.18а от АПК рег.№363000-38089/25.11.2024г., полицейският инспектор на 27.11.2024г. е залепил на входната врата на адрес: гр. Търговище, ул. „Стефан Куцаров“ №34 изготвеното съобщение. Наред с това, видно от Протокол рег.№363р-32595/28.11.2024г./л.56 от делото/ 3-членна комисия от служители на група „Миграция” при ОДМВР – Търговище на осн.чл. 26 ал.1 АПК е публикувала съобщението за започване на административно производство по налагане на ПАМ на Интернет страницата на ОДМВР - Търговище на 27.11.2024г. и е отразен срок за сваляне на същото на 04.12.2024г. От Протокол рег. №363р-33515/ 04.12.2024г. /л.57 от делото/ 3-членна комисия от служители на група “Миграция” при ОДМВР – Търговище на 04.12.2024г.е свалила от Интернет страницата на ОДМВР – Търговище поставеното съобщение след изтичане на 7-дневния срок. Във връзка със започналото производство е изискана информация от директора на ТД на НАП – Варна, офис Търговище относно осигуряването на П. по КСО и/или ЗЗО в Република България и при наличие на извършени плащания да се посочи дали същите са регулярни или плащането е еднократно. На 28.11.2024г. в ОДМВР – Търговище е получено писмо от директора на офис Търговище към ТД на НАП – Варна/л.55 от делото/, с което отговаря, че за периода от 08.03.2022г. до 26.11.2024г. за лицето А. П. няма данни за осигуряване по КСО и по чл. 40, ал. 5 от ЗЗО, както и няма извършени плащания за периода от 08.03.2022г. до 26.11.2024г. След приключване на проверката За началник на Група „Миграция“ при ОДМВР – Търговище е изготвил докладна записка УРИ №363р-34893/18.12.2024г. и предложение УРИ №363р-34895/18.12.2024г, с които е предложил спрямо чужденката П. А. /P. A. - родена на [дата]. в Република България, гражданство - Република Турция, [ЛНЧ], [ЕГН], постоянен и настоящ адрес в гр.Търговище, общ.Търговище, ул. "С.К." №34 да бъде издадена заповед, с която да ѝ бъде наложена принудителна административна мярка на основание чл.39а, ал.1, т.1 и чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, а именно: „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“, която се налага, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16“, тъй като било установено, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната и не изпълнява разпоредбите на чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В мотивите на предложението е обсъдено, че: 1/ общо установеният период на пребиваване на чужденката на територията на Република България за периода от 08.03.2022 г. (когато на същата е разрешено право на постоянно пребиваване) до 11.11.2024 г. (когато е извършена справката в АИС МВР) е общо 21 дни, от които в рамките на едногодишния срок от 08.03.2022 г. до 08.04.2023 г е общо 13 дни.; 2/ същата не се е установила трайно на територията на страната в частност на заявения постоянен и настоящ за пребиваване в Р България като през време на престоя си в страната е пребивавала единствено с цел гостуване или еднодневно влизане и пребиваване без да има данни да е пребивавала на други адреси, различни от заявения; 3/ не са получени конкретни данни за установени лица - български или чужди граждани, които да се явяват членове на семейството на чужденката и които да са установени на територията на Република България; 4/ не са установени извънредни обстоятелства, които да сочат наличие на особени причини, респ. не се сочи извънредно обстоятелство по смисъла на чл.9, §2 от Директива 2003/109/EO, което обективно да е възпрепятствало изпълнението на изискването А. П. да се установи трайно и трайно да пребивава в Р България през целия период; 4/ не са налице предпоставките, визирани в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ; 5/ налагането на посочената ПАМ няма да засегне правото на семеен живот на П. по смисъла на чл.8 от ЕКЗПЧОС предвид факта, че същата няма членове на своето семейство, които трайно да са установени на територията на страната. В тази връзка се счита, че налагането на посочената принудителна административна мярка е съобразена с принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК. Предложението е утвърдено от ВПД директора на ОДМВР – Търговище на 19.12.2024г., след което последният е издал и оспорения административен акт - Заповед за налагане на принудителна административна мярка №363з-2784/19.12.2024г., с която на основание чл.39а, ал.1, т.1 във връзка с чл.40 ал.1 т.5 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ е заповядано да се наложи принудителна административна мярка „отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България” на чужденката П. А./ P. A., родена на [дата]. в Република България, гражданка на Република Турция [ЛНЧ], [ЕГН], като на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен срок за доброволно напускане на страната от 14 дни. Отразено е, че на основание чл.34 АПК на лицето е дадена възможност да се запознае с преписката и да даде своите обяснения. Указана е възможността за обжалване на заповедта по административен и по съдебен ред като е разпоредено препис от същата да се връчи на лицето. В мотивите на ЗНПАМ органът е приел следните фактически положения: 1/чужденката П. А./P. A. е родена в Република България, понастоящем с турско гражданство, с постоянен и настоящ адрес в гр.Търговище, общ.Търговище, ул. „Стефан Куцаров“ №34 е с предоставено право на постоянно пребиваване считано от 08.03.2022 г. на основание Решение рег.№ 880952/08.03.2022 г. на дирекция „Миграция“ гр.София на основание чл.25, ал.1, т.9 ЗЧРБ.; 2/ за периода от 08.03.2022 г. до 08.04.2023 г. П. има краткосрочни пребивавания на територията на страната общо 13 дни, като част от престоя е бил за формални процедури по приключване на производството във връзка с предоставеното й право на пребиваване: заплащане на такса, вписване в регистъра на населението, генериране на ЕГН и издаване на български личен документ „разрешение за пребиваване“. През втората година след предоставеното ѝ право на постоянно пребиваване (08.03.2023г. - 08.03.2024 г.) е установено, че чужденката е влизала и пребивавала два пъти в рамките на по 1 ден за общо установен срок от 2 дни. Пребиваванията на П. А. през останалия изследван период от 08.03.2024 г. до 11.11.2024 г. са отново краткосрочни за общо установен срок от общо 6 дни. Общо установеният период на пребиваване на чужденката на територията на Република България за периода от 08.03.2022 г. (когато на същата е разрешено право на постоянно пребиваване) до 11.11.2024 г. (когато е извършена справката в АИС МВР) е 21 дни.; 3/ по данни от наемодателя на имота на регистрирания адрес на П. в гр.Търговище, ул.“Стефан Куцаров“ №34 чужденката няколко пъти е посещавала адреса, притежава ключ от имота, но предвид факта, че същата осъществява активна трудова дейност в Република Турция, не се установила трайно на адреса, като имала намерение едва след пенсионирането си да посещава България по - често и да остава за по - дълго време на адреса.; 4/ от датата на разрешеното ѝ постоянно пребиваване в Република България до момента П. А. не е извършвала плащания по данъчно - осигурителна сметка, т.е. същата не се е осигурявала регулярно каквото е императивното изискване на чл.33, ал.1 т.3 от Закона за здравното осигуряване. Въз основа на фактическите установявания органът е направил извода, че чужденката П. А. никога трайно не се е установявала на заявения постоянен и настоящ адрес на пребиваване в Република България, а през време на престоя си в страната е пребивавала единствено с цел гостуване или еднодневно влизане и пребиваване, като същата само формално е поддържала разрешеното ѝ постоянно пребиваване с цел получаване на българско гражданство. С оглед изследване на обстоятелствата по чл. 44 ал.2 ЗЧРБ органът е обсъдил, че П. А. не се е установила и трайно не пребивава на територията на Република България, а на територията на Република Турция, където е центърът на жизнените ѝ интереси и в която държава са културните, социалните и семейните връзки на чужденката. В мотивите на заповедта е прието, че понятията „установяване“ и „пребиваване“ следва да се тълкуват с оглед обичайното им житейско съдържание и под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл е посочено, че инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Органът е приел, че освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, нормата предвижда да е налице и желание от страна на чужденката за трайно установяване на територията на страната, което желание, ако не бъде реализирано в рамките на разумен срок, определен в случая в размер на една година, следва извода за липса на такова желание, респ.на липса на предпоставките по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Органът е направил препратка за смисъла на понятието „пребиваване“ към дефиницията по чл. 1 §3, б. "й" от Регламент (ЕО)№ 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г.(основния регламент) и чл. 11. § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането). Прието е, че в случая не са установени извънредни обстоятелства, които да сочат наличие на характер на особени причини, респ. не се сочи и не е налице извънредно обстоятелство по смисъла на чл.9 §2 от Директива 2003/109/ЕО. Констатирано е, че след като чужденката няма членове на своето семейство по смисъла на чл.2, ал.3 от ЗЧРБ, които трайно да живеят на територията на страната, издаването на ЗНПАМ по ЗЧРБ не засяга правото ѝ на семеен живот по смисъла на чл.8 от КЗПЧОС. Обсъдено е, че не са установени данни чужденката П. А. да попада в категорията „уязвими лица“ съгласно разпоредбите на § 1, т.4б от ДР на ЗЧРБ, като такива данни не са налични за членове на нейното семейство, които да са установени на територията на Република България. Посочено е, че и при налагане на ПАМ чужденката може да реализира кратките си посещения с краткосрочни визи в Република България или да получи право на постоянно пребиваване на същото правно основание, с което би бил спазен принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК. С цел уведомяване на жалбоподателката за издадената ЗНПАМ е изготвено до същата съобщение УРИ № 363000-41800/30.12.2024г./л.58 от делото/, в което освен номера, датата и разпореждането на издадената ЗППАМ, е посочено, че адресатът ѝ следва да се яви незабавно в група „Миграция“ при ОДМВР - Търговище, бул. „Спиридон Грамадов“ №36 за връчване на екземпляр от горепосочената заповед и в срок от 14 дни да напусне територията на Република България, считано от датата на връчване на заповедта. В същото са посочени реда и срока за обжалване на издадената заповед. Видно от изготвената докладна записка УРИ №363р-218/03.01.2025г./л.59 от делото/ младши полицейски инспектор е посетил адреса в гр.Търговище, ул. „Стефан Куцаров“ №34 с цел връчване на горепосоченото съобщение на адресата П. А., и същото е било връчено на домакина Ф. Е. Г.. По преписката е приложен/л.60 от делото/ и изготвения на 03.01.2025г. от мл.ПИ М.А. протокол за връчено съобщение по реда на чл.18а АПК, от който е видно, че той е връчил на 03.01.2025г. съобщението за издадената ЗНПАМ срещу подпис на лицето Ф. Е. Г., което го е приело със задължение да уведоми чуждия гражданин. Наред с приложения способ за връчване чрез друго лице, ОДМВР – Търговище са предприели и друг начин на уведомяване на П. А. за издадената срещу нея ЗНПАМ по ЗЧРБ като са публикували съобщението на интернет страницата на ОДМВР – Търговище. Видно от изготвения протокол рег.№363р-855/09.01.2025г.за поставяне на това съобщение, подписан от тричленна комисия, съобщението е било публикувано на 07.01.2025г. за срок от 14 дни и с отразен срок на сваляне на 21.01.2025г. В хода на съдебното дирене са представени от оспорващата и приети като писмени доказателства 2 бр. удостоверения, с които: 1/ на 09.01.2025г. НАП удостоверява, че А. П. е с непрекъснати здравноосигурителни права към 09.01.2025г. и 2/ ОДМВР – Търговище удостоверява на 15.11.2024г., че чужденката А. П., родена на [дата]. в Република България, гражданка на Република Турция [ЛНЧ], [ЕГН], е с предоставено право на постоянно пребиваване считано от 08.03.2022 г. въз основа на издадено от дирекция „Миграция“ гр.София решение за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец №880952/08.03.2022г. Въз основа на установените факти и след съвкупната преценка на събраните доказателства съобразно правомощията си по чл. 168 АПК и на основанията по чл. 146 АПК съдът прави следните правни изводи: Съгласно чл. 44 ал.1 ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. Цитираната разпоредба не поставя условие за идентичност на органа, налагащ ПАМ по ЗЧРБ, и органа, издал решението за разрешаване на пребиваване. При това положение, независимо от факта, че решението, с което е предоставено правото на постоянно пребиваване на жалбоподателката в РБългария, е издадено от директора на Дирекция „Миграция“ към МВР, директорът на ОДМВР като един от законово оправомощените органи по чл. 44 ал.1 ЗЧРБ е материално компетентен да издаде заповед за налагане на ПАМ. Още повече, че регистрираните постоянен и настоящ адреси на жалбоподателката са били именно в района на ОДМВР – Търговище, което определя и териториалната компетентност на този орган предвид възможността подчинените му служители с проверки да установят наличието на условието по чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. По делото са представени заповед №8121к-7451/15.08.2023г. на министъра на вътрешните работи и акт за встъпване в длъжност от 15.08.2023г., както и заповед №8121к-11748/09.08.2024г. на министъра на вътрешните работи и акт за встъпване в длъжност от 15.08.2024г от които следва, че ст.комисар С. П. С. е преназначен временно на длъжността „Директор на ОДМВР – Търговище“ за срок от една година, считано от 15.08.2023г., удължен със срок от една година, считано от 15.08.2024г. Изложените данни показват, че към датата на издаване на оспорената заповед издалият същата орган е имал правомощията за това. Ето защо съдът намира, че липсва отменителното основание по чл. 146 т.1 АПК. Оспорената заповед отговаря на всички императивни изисквания за форма. Предвид съдържанието на нормата на чл. 44 ал.1 ЗЧРБ, която съответства на принципното изискване на чл. 59 ал. 2 от АПК за писмена форма на индивидуалния административен акт, оспорената заповед е издадена в предписаната от закона писмена форма като е индивидуализирана с регистрационен номер №363з-2784 и е посочена датата на издаването ѝ: 19.12.2024г. В обжалваната заповед обстойно са изложени всички установени по време на проверката фактически обстоятелства, обосновали извода на органа за наличие на правното основание по чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. В същата са обсъдени и събраните при тази проверка доказателства, от които са изведени установените фактически обстоятелства. Въз основа на приетата фактическа съвкупност органът е формирал обстойни правни съображения, които е субсумирал под посоченото от него в заповедта правно основание за издаването ѝ. Оспорената заповед съдържа всички реквизити, предвидени в общата разпоредба на ч. 59 ал.2 АПК, поради което напълно отговаря на изискванията за форма и съответно не е налице отменителното основание по чл. 146 т.2 АПК. По отношение на визираното от оспорващата страна наличие на отменително основание по чл. 146 т.3 АПК - съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които според жалбоподателката се изразяват в липса на направена от органа цялостна преценка на всички обстоятелства, визирани в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, съдът прецени следното: Фактическите обстоятелства, обосноваващи прилагане на оспорената ПАМ, възникват post factum, след издаденото вече разрешение за постоянно пребиваване, и именно те са проверени и обсъдени от органа в обжалваната заповед. При тази проверка задължително се преценяват и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, което органът е сторил в мотивите на заповедта. В съответствие с общото правило на чл. 26 ал.1 АПК органът е изготвил и изпратил до жалбоподателката съобщение за започване на административното производство, в което е посочил и датата, до която ще бъде издадена заповедта. Съобразно изискването на чл. 26 ал.2 АПК органът е предприел връчване по реда на чл. 18а АПК. В рамките на процедурата по връчване на съобщението е била установена невъзможност за лично връчване на А. П., тъй като същата не е намерена на регистрирания ѝ постоянен и настоящ адрес – опитът за връчване на адреса е направен на 27.11.2024г., а видно от справката за пътуванията същата е напуснала страната в посока РТурция на 13.11.2024г. Предвид наличните по делото данни, че преобладаващо на адреса не живее никой, органът не е намерил и друго лице, което да е съгласно да получи и предаде съобщението на П.. Ето защо е приложен способа на уведомяване по чл. 18а ал.9 АПК чрез залепяне на уведомление на адреса. Паралелно с това връчване е приложен и способа по чл. 18а ал.10 АПК чрез публикуване на съобщението на интернет страницата на ОДМВР – Търговище. След изтичане на 7-дневния срок и по двата начина жалбоподателката е счетена за уведомена за започналото административно производство на 04.12.2024г. В хода на същото са направени необходимите справки и проверки, които са обсъдени от органа в процесната заповед и въз основа на същите са изведени съответните правни изводи. Оспорената заповед е връчена надлежно чрез предвиден в чл. 18а АПК способ и жалбоподателката е имала възможността да упражни правото си на жалба в законния срок, поради което и в този аспект не е нарушено правото ѝ на участие в административното производство. Предвид изложените съображения съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, поради което не е налице и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК. При преценка на всички събрани по делото доказателства и на относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен при спазване на материалния закон и в съответствие с целта му, поради следните съображения: Съгласно посочената като правно основание за издаване на оспорената заповед норма на чл. 40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. В настоящия случай правото на постоянно пребиваване на жалбоподателката в Република България е било предоставено на основание чл. 25 ал.1 т.9 ЗЧРБ, съгласно който разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Приложеното основание за издаване на разрешение за постоянно пребиваване не е предвидено сред изключенията в нормата на чл. 40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ, а и по настоящото дело не са изложени твърдения и представени доказателства за наличие на тези изключващи обстоятелства по отношение на жалбоподателката. Още в основанието за разрешаване на право за постоянно пребиваване е заложено, освен изискването за обективните предпоставки относно произхода, месторождението на лице и изгубването на българското гражданство, и изискването за субективния елемент: желанието на заявителя трайно да се установи в Р България. След получаване на разрешение за постоянно пребиваване това желание следва да се демонстрира чрез явно обективирани действия на лицето по установяване и пребиваване на адреса му в Р България. В ЗЧРБ липсва легална дефиниция на понятието „трайно“ по смисъла на този закон, но общоприетият смисъл на този израз при обичайната му употреба означава продължително и дълготрайно състояние. Именно с това значение кореспондира и възприетия в чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ критерий за проверка на реализирането на заявеното желание за трайно установяване, а именно: едногодишен срок от разрешението, в който чужденецът да се е установил и да пребивава на територията на страната. Събраните в хода на административното производство и при съдебното дирене по настоящото дело доказателства, обсъдени по – горе, не доказват трайно установяване и пребиваване на жалбоподателката в България. Според писмената справка от МВР /л.48 от делото/ в едногодишния срок след датата на решението за предоставяне на право за постоянно пребиваване /08.03.2022г.- 08.03.2023г./ жалбоподателката има регистрирани само 5 влизания в Р България, всяко от които е с продължителност от 1, 2 или 3 дни, а всички са с обща продължителност от 9 дни. След този едногодишен период и към момента на образуване на административното производство по случая същата е посетила България общо 6 пъти като почти всички посещения са били еднодневни, а общата продължителност на тези посещения е била от 13 дни. Пътуванията са осъществявани винаги през ГКПП Лесово и ГКПП Капитан Андреево, което показва, че жалбоподателката е пътувала от Турция за България и обратно. Тези кратки посещения в страната в рамките на едногодишния срок след решението за постоянно пребиваване са посочени от органа като свързани с извършване на действия по приключване на процедурата във връзка с предоставеното й право на постоянно пребиваване: заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ. Липсват доказателства жалбоподателката да се установила и живяла за периоди от поне месец в жилището, на което се е регистрирала в РБългария, да е разположила свои вещи и багаж там, да е създала приятелски или съседски отношения с живущи там лица, да е учила или работила в България. При тези обстоятелства се явява правилна направената от органа преценка по критериите, предвидени в чл. 44 ал.2 ЗЧРБ: изключително кратката и спорадична продължителност на посещенията на жалбоподателката в България, които не попадат дори в понятието за краткосрочно пребиваване по смисъла на чл. 23 ал.1 т.1 ЗЧРБ /до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната/; същата не се явява уязвимо лице; липсата на данни за съществуването на семейни, културни и социални връзки на жалбоподателката в РБългария, като трудова заетост, кръг от съседи, колеги и приятели за ежедневно общуване, участие в местни инициативи и т.н. Ето защо е обоснован извода на органа, че съвкупността на установените обстоятелства дава основание да се счита, че чужденката не се е установила и не пребивава в страната, а продължава трайно да пребивава на територията на Република Турция, където е и трудово заета. В този смисъл правилен е и другият направен в оспорения акт извод, че налагането на принудителната административна мярка „отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“ няма да засегне правото на жалбоподателката на семеен живот по смисъла на чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, предвид факта, че чужденката няма членове на своето семейство, които трайно да живеят на територията на страната. В оспорената заповед е обсъдена и липсата на извънредни обстоятелства по смисъла на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО, които обективно да са възпрепятствали изпълнението на изискването А. П. да се установи и пребивава трайно в Р България. В този аспект следва да се посочи, че правото на постоянно пребиваване не е уредено в цитираната Директива 2003/109/ЕО от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, която има за предмет само предоставяне и отменяне на статут на дългосрочно пребиваващ, който съответства на предоставяния на основание чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ статут на дългосрочно пребиваване. Разпоредбата на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО предвижда, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива като тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава ІІІ. Предоставеното право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1 от ЗЧРБ представлява именно такова нормативно предвидено в българското законодателство по-благоприятно условие по смисъла на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като дава възможност на чужденец за постоянно пребиваване, а не за пребиваване до определен срок на територията на страната, и придобиването на това право не е обвързано с условие за предходно пребиваване в страната за определен период, а с други обективни и субективни обстоятелства. Предвид дадената в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО възможност, България като държава-членка на ЕС е въвела в законодателството си възможността за предоставяне и предпоставките за отнемане на статута на постоянно пребиваващ. Ето защо в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ при отнемане право на постоянно пребиваване не подлежи на обсъждане изключението по чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО. При направения анализ на установените фактически обстоятелства през призмата на относимите правни норми се явява правилен и законосъобразен и извода на органа, че наложената в случая принудителна административна мярка е съобразена с принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК, и не нарушава същия. Наложената с оспорената заповед ПАМ не засяга правото на личен и семеен живот на жалбоподателката и нейните законни интереси в по - голяма степен от най – необходимото за целта, за която се издава тази заповед. С оглед на гореизложените мотиви съдът не възприема доводите на оспорващата страна, вкл. и тези относно тълкуването на понятията „установяване“ и „пребиваване“. Визираната в жалбата норма на чл. 46 ал.2 ЗНА предвижда тълкуването по аналогия в случаите, когато прилаганият нормативен акт е непълен и не урежда всички случаи от съответната регулирана област. Случаят с нормата на чл. 40 ал.1 т.5 от ЗНА не е такъв. Въпреки липсата на легални дефиниции на двете понятия в допълнителните разпоредби на ЗЧРБ, то е ясно, че предвиденото като субективна предпоставка в чл. 25 ал.1 т.9 ЗЧРБ желание за трайно установяване на територията на Р България, е доразвито като изискване за фактическо положение в нормата на чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ чрез фиксиране на минимален срок, в който с конкретни свои действия и признаци в поведението си лицето следва да докаже установяването си и пребиваването си в България. Изискването на законодателя е за кумулативна даденост на двете състояния – установяване и пребиваване. Изпълнението от страна на получилата разрешение за постоянно пребиваване жалбоподателка на процедурите по ППЗЧРБ и по Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация, не може да се дефинира като достатъчно за реализиране на установяването ѝ в България. На практика установяването изисква извършване на действия в битов и социален аспект по намиране на жилище, настаняване в същото, създаване на социални контакти, за да може това установяване да доведе до пребиваване в рамките на по – дълъг период от поне една година. В случая жалбоподателката дори не е заплащала своите социални и здравни осигуровки в едногодишния период след получаване на разрешението за пребиваване, което показва, че същата не е създала връзка и с българската социална и здравна системи, от които явно не е имала намерение да се ползва. Удостовереното към 09.01.2025г. обстоятелство, че А. П. е с непрекъснати здравноосигурителни права в България, води до извода, че едва след започване на административното производство по оспорената заповед са платени съответните натрупани здравноосигурителни вноски. Относно направената от оспорващата страна препратка към смисъла на понятието „постоянно пребиваване“ по смисъла на Регламент №№987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., следва се посочи, че целта на този регламент се отнася до системата на социално осигуряване, докато ЗЧРБ урежда условията и реда за пребиваване на чужденци в Р България, а тълкуването по аналогия по чл. 46 ал.2 ЗНА е допустимо, когато се касае за подобни случаи и това отговаря на целта на акта. Въпреки това различие в целите на актовете и невъзможността за тълкуване и прилагане по аналогия следва да се посочи, че и нормата на чл. 11, § 2 от Регламент №987/2009, наименувана „Елементи за определяне на пребиваването“, предвижда, че центърът на интересите на съответното лице се определя въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително: естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. По нито един от тези критерии не може да се направи извода, че жалбоподателката се е установила и пребивава в България. Но независимо от това какви критерии за тълкуване на понятията биха се ползвали, фактът на престой в България от общо 9 непоследователни дни в рамките на една година по никакъв начин не може да се определи като трайно установяване и пребиваване в страната. В този смисъл е и актуалната константна съдебна практика на ВАС - Решение № 3081 от 25.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7399/2024 г., III о., Решение № 3077 от 25.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7635/2024 г., III о., Решение № 2021 от 27.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11210/2024 г., III о., Решение № 11517 от 29.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6114/2024 г., III о., Решение № 1244 от 12.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6963/2024 г., III о. и др. Настоящият състав държи да отбележи, че съдебната практика, на която се позовава оспорващата страна – Решение № 946/08.07.2024 г. по адм. дело №106/2024 г. на Административен съд – Търговище, е отменено с Решение №13193/05.12.2024 г.по адм.д. № 7688/2024 г.на ВАС – Трето отделение. С оглед на обсъденото, освен съобразяването с относимите материалноправни разпоредби, оспорената заповед съответства и на целта, преследвана от закона/ЗЧРБ/ да регламентира равноправни и съобразени с обществения интерес условия и режим на пребиваване на чужденците в Р България, и да гарантира тяхното спазване. Предвид изложеното съдът счита, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона, поради което не са налице основания за отмяната му по смисъла на чл. 146 АПК и подадената срещу същия жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Относно отговорността за разноски – относно тази отговорност се прилагат правилата на чл. 143 АПК. Предвид изхода на делото – отхвърляне на жалбата, приложима в случая е разпоредбата на чл. 143 ал.3 АПК, съгласно която при отхвърляне на оспорването, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая от ответната страна липсва направена претенция за присъждане на съдебни разноски по делото, поради което и след като не е сезиран с такава съдът няма правомощие за служебно произнасяне и присъждане на разноски. По изложените съображения и на основание чл. 172 ал.2 предл.посл. АПК във вр.с чл. 46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България съдът