Решение № 4101 от 15.12.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 643/2025 г.

Производството е по реда на чл. 118, ал. 3 от Кодекс за социалното осигуряване КСО във вр. С чл. 145 и сл. От Административно- процесуалния кодекс АПК. Образувано е по жалба на С. Л. С. чрез адв- Л. П. против Разпореждане № 2112-04-664#6/22.1.2019г потвърдено с Решение № 2153-04-42/10.7.2025г. на Директор на ТП на НОИ гр. В. Търново, с което е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване при условията на чл. 74, ал.1, т. 4 от КСО, тъй като не притежава необходимия осигурителен стаж в размер на 5 години до датата на инвалидизирането. В жалбата се посочва, че административният орган е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като АПК посочва, че основен принцип се явява служебното начало, поради което той е можел сам да се снабди с исканото Удостоверение от Военния архив по чл. 20 от Наредбата за реда за използване на документи от Националния архив. Освен това смята, че този осигурителен стаж се доказва от редовната военно-отчетна книжка, надлежно заверен препис или удостоверение за отбита редовна военна служба. Следователно АО е постановил своя ИАА в нарушение на чл. 35 от АПК, тъй като го е издал преди да изясни фактическата обстановка по спора. На следващо място нарушен се явява и материалния закон. Не е ясно какви са аргументите на АО да посочи, че нормата на чл. 36, ал.1, пр.1 от КСО е неприложима. Смята, че има пет години осигурителен стаж преди подаване на заявлението за отпускане на пенсия по инвалидност, поради което Разпореждането е и материално- незаконосъобразно. От съда се иска да отмени обжалвания административен акт и върне преписката на АО за постановяване на законосъобразен акт в указан от съда срок. В о.з. се представлява от...П., който поддържа така подадената жалба с наведените в нея оплаквания. Същият представя издаденото от Военен архив Удостоверение, както и доказателства, че същото не е могло да му бъде връчено от Български пощи ЕАД. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Ответникът по оспорването- Директор на ТП на НОИ В. Търново чрез процесуалния си представител юк М. оспорва така подадената жалба, като неоснователна и недоказана. Подробни съображения развива в депозирана по делото писмена защита. Претендира заплащане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение като се позовава на §1а, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, в която се съдържа легалното определение за правна и фактическа сложност. Моли жалбата да бъде отхвърлена, като развива доводи, че оспореният административен акт е законосъобразен и следва да бъде потвърден. Освен това счита, че делото е било заведено единствено, за да бъде присъдени претендираното адвокатско възнаграждение. Смята, че ответник жалба не е дал повод за завеждане на делото, тъй като в месечния срок за неговото произнасяне жалбоподателят не е представил исканото Удостоверение за отбита редовна военна служба, поради което е бил произнесен негативен за него административен акт. Настоящият състав на Административен съд – Велико Търново, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните, събраните по делото доказателства и приложимата нормативна уредба, извършвайки служебна проверка на обжалвания административен акт по реда на чл. 168, ал.1 от АПК от фактическа страна намира за установено следното: По делото няма спор за факти. С. З. вх. № 2112-04-664/28.9.2018г. жалбоподателят е поискал да му бъде отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване, към което е приложил Експертно Решение № 2611 от 141 заседание от 13.09.2018г. на ТЕЛК към МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“, с което му е определена 100% т.н.р. без чужда помощ с дата на инвалидизиране 13.09.2018г. От него е попълнена и декларация, че не получава пенсия, не работи и не се осигурява. С писмо изх. № 2137-07-626/3.10.2018г. от жалбоподателя е поискано да представи осигурителна книжка, заверена от контролните органи при ТП на НОИ за времето от 22.05.2000г. до 1.8.2000г. На стр. 15 от делото е представена служебна бележка за осигурителен стаж/ доход от 22.05.2000г. до 31.7.2000г. – 2м, 7 р. дни. На стр. 17 от делото е представена служебна бележка за осигурителен стаж / доход за периода 1.1.2012г.-31.12.212г, от 1.1.2013г. до 31.12.2013г., от 1.1.2014г. до 30.9.2014г. и от 1.1.2015г. до 31.3.2015г., като за първия период е 1година осигурителен стаж, за втория -1 година осигурителен стаж, за третия период 9 месеца осигурителен стаж, и за последния 3 месеца осигурителен стаж. По делото е приложен Констативен протокол № КВ -5-04-00468461/9.10.2018г., от който е видно, че е извършена проверка за внесените осигурителни вноски за посочените периоди при което: . 1.Данните по чл. 5, ал.4, т.1 от КСО за периода 1.1.2012г. до 30.4.2015г, 15.07.2017г.-2.8.2017г. са коректно подадени 2.При проверка на внесените осигурителни вноски за следните периоди такива не са внесени: 1.10.2014г.-31.12.2014г, от 1.04.2015г. до 30.4.2015г, 15.07.2017г. до 2.08.2017г. 3.Съгласно чл. 9, ал.1, т. 4 от КСО за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени задължителните осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО от самоосигуряващите се лица и от лицата по чл. 4а, ал.1 от КСО, поради което АО е приел, че няма основание за зачитане на осигурителен стаж и доход на самоосигуряващо се лице за периода 1.10.2014г.-31.12.2014г, от 1.04.2015г. до 30.4.2015г, 15.07.2017г. до 2.08.2017г. 4.С Разпореждане № 7004281486 от 8.10.2018г. е отпусната социална пенсия за инвалидност по чл. 90а, ал.1 от КСО считано от 13.09.2018г. С Разпореждане № 2112-04-664#6/22.1.2019г на Ръководител ПО към ТП на НОИ гр. В. Търново е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателя. Мотивите на постановения изричен отказ, че съгласно чл. 74, ал.1, т. 4 и чл. 74, ал. 2 от КСО осигурените придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, който за лица над [възраст] възраст е пет години, от които една трета действителен стаж. Към датата на инвалидизиране съгласно Решение на ТЕЛК 13.09.2018г., жалбоподателят има навършена възраст от 48 години, 4 месеца и 15 дни, и зачетен осигурителен стаж по представените документи от 4 години 6 месеца и 18 дни. Това Разпореждане е връчено на 4.06.2025г. и в срок е обжалвано по административен ред пред Директор на ТП на НОИ В. Търново. С молба вх. № 1012-04-81#/12.6.2025г. жалбата е била оттеглена и с Решение № 2153-04-30/16.6.2025г. на Директор на ТП на НОИ е оставена без разглеждане и производството прекратено. Производството по административно обжалване се е развило по жалба вх. № 1012-04-81/10.6.2025г., по което Директор на ТП на НОИ се е произнесъл с Решение № 2153-04-42/10.7.2025г. и я е оставил без уважение Установени са горните факти, възпроизведени и в оспорваното Разпореждане. В жалбата се прави доказателствено искане за изискване от трети орган – този на Военно окръжие гр. В. Търново на информация относно факта, че жалбоподателят е отбил редовната си военна служба в съответен период. Ответникът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 36, ал.1 от КСО, при които може служебно да се съберат доказателства за посочения факт, тъй като зачитането на редовната военна служба за трудов и осигурителен стаж при пенсиониране е въз основа на представени от лицето надлежно заверена военно – отчетна книжка или удостоверение за отбита редовна военна служба. При липса на посочените документи, лицето следва де се обърне към Д. Д. военноисторически архив гр. В. Търново, Държавна агенция Архиви за издаване на удостоверение за отбита наборна военна служба. Посочено е в Решението, че съгласно чл. 20 от Наредбата за реда за използване на документи от Националния архивен фонд, удостоверението се издава въз основа на подадено заявление от физическото лице, за което се изисква информацията, доколкото същото следва да подаде определени в него предварително данни. След като в производството е останал недоказан фактът за периода на отбита военна служба, която се признава за осигурителен стаж, ответникът е приел, че жалбоподателят макар да отговаря на останалите условия, към момента на инвалидизацията няма 5 години осигурителен стаж, поради което оспорваното Разпореждане се явява законосъобразно. Решението е получено на 11.7.2025г, а жалбата против него е подадена на 21.7.2025г. в законоустановения преклузивен срок. В хода на съдебното дирене от...П. е представено Удостоверение стр. 71 стр 72 от делото, от което е видно, че същото е издадено на 26.06.2025г, т..е преди издаване на Решението на ответника и от същото се установява, че жалбоподателят е бил на наборна военна служба в частите на Българската армия за периода от 22.09.1989г до 21.3.1991г. При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.1 от КСО, решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му, пред административния съд. Подадената жалба е от лице, адресат на индивидуален административен акт, за когото същият е негативен, поражда правен интерес от оспорване, в законоустановения преклузивен срок, поради което се явява процесуално допустима. По същество се явява основателна. Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, тъй като съгласно разпоредбата на чл.117, ал.1, т.2 б“а“ от КСО, пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ се подават жалби срещу разпореждания за отказ или за неправилно определяне или изменение и спиране на пенсиите, като в същия смисъл, съобразно изричната разпоредба на чл.117, ал.3 от КСО, ръководителят на ТП на НОИ се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, като с решението ръководителят на ТП на НОИ решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Съдът установява, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия и в рамките на неговата териториална компетентност. Административният акт е издаден при спазване изискванията за писмена форма и съдържа всички реквизити, съгласно нормата на чл. 59, ал.2, т. 4 от АПК приложима по силата на чл.117, ал. 5 от КСО. Административният орган правилно е установил фактите по спора, посочил е изчерпателно формираните правни изводи, като съответствието им със закона, съдът ще стори при преценка материалната законосъобразност на акта. Настоящата инстанция след служебно извършена проверка намира, че не са налице процесуални пороци, които съществено да засягат правото на защита на жалбоподателя и да се явяват самостоятелно основание за отмяна на административния акт. Административното производство е започнало по инициатива на жалбоподателя, органът е изяснил фактическата обстановка като е събрал необходимите за това доказателства и по този начин е спазил нормата на чл. 35 от АПК. Освен това същият се е произнесъл в указания от закона едномесечен срок. Съдът не споделя становището на жалбоподателя, че АО е следвало служебно да събере информацията, която се съхранява в Държавен военноисторически архив, гр. В. Търново, ДА“Архиви“. Правилно е посочено, че в тази хипотеза, доколкото следва да се подаде заявление, в което да се декларират лично от жалбоподателя определени факти, то е приложим чл. 20 от Наредбата за реда за използване на документите от Националния архивен фонд. Самият жалбоподател е подал надлежно Заявление до ДА Архиви, тъй като е същият не е притежавал надлежно заверена военно- отчетна книжка или удостоверение за отбита военна служба. Т. му е било издадено на 26.06.2025г., като съдът намира, че с оглед факта, че жалбоподателят се намира в К. В., от негово име и за негова сметка е действал...П., който не е могъл да получи в съответния срок исканото Удостоверение, то непредставянето му пред АО не може да влече след себе си неблагоприятни за него последици. По прилагане на материалния закон съдът намира следното: В чл. 74, ал.1 от КСО е посочено, че осигурените лица придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането, какъвто е настоящият случай. За лицата над [възраст] възраст необходимият осигурителен стаж е 5 години, като в чл. 74, ал.2 от КСО е предвидено, че една трета от този осигурителен стаж трябва да е действителен.Съгласно легалното определение по §1, т.12 от ДР на КСО" Действителен стаж" е действително изслуженото календарно време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл. 7 от Закона за политическа и гражданска реабилитация, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски. В този смисъл, за да възникне правото на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване следва да са налице следните кумулативно предвидени предпоставки: 1.Лицето да е загубило своята работоспособност, което се установява със съответно влязло в сила Решение на ТЕЛК, като в конкретния случай това е Експертно Решение № 2611 от 141 заседание от 13.09.2018г. на ТЕЛК към МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“, с което му е определена 100% т.н.р. без чужда помощ с дата на инвалидизиране 13.09.2018г 2. Да е навършил 30 години, при което към датата на заявлението АО правилно е посочил, че жалбоподателят има навършени 48 години, 4 месеца и 15 дни 3.Да има признат от АО осигурителен стаж минимум от 5 години, от които поне 1/3 следва да е действителен такъв. Съгласно представеният по делото Констативен протокол № КВ -5-04-00468461/9.10.2018г. е видно, че е извършена проверка за внесените осигурителни вноски за посочените периоди при което е установено, че за периодите от 1.10.2014г.-31.12.2014г, от 1.04.2015г. до 30.4.2015г, 15.07.2017г. до 2.08.2017г. осигурителните вноски не са внесени, поради което този стаж не е зачетен. Правилно АО се е позовал на нормата на чл. 9, ал.1, т. 4 от КСО, която изрично посочва, че за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени задължителните осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО от самоосигуряващите се лица и от лицата по чл. 4а, ал.1 от КСО, поради което АО е приел, че няма основание за зачитане на осигурителен стаж и доход на самоосигуряващо се лице за периода 1.10.2014г.-31.12.2014г, от 1.04.2015г. до 30.4.2015г, 15.07.2017г. до 2.08.2017г. или общо правилно е признат от страна на АО въз основа на приобщените в преписката писмени доказателства осигурителен стаж към датата на инвалидизирането от 4 години 6 месеца и 18 дни. С оглед на така изложеното, настоящата инстанция намира, че към датата на издаване на процесното Разпореждане на Ръководител ПО и потвърждаващото го Решение на Директор на ТП на НОИ се явяват законосъобразни, тъй като не е доказана третата предпоставка за възникване на правото на пенсия за инвалидност поради общо заболяване при тази възраст 5 години осигурителен стаж. Нормата обаче на чл. 168 от АПК изисква съдът да извърши служебна проверка на законосъобразността на акта на всички предвидени в чл. 146 от АПК основания, а не само на посочените от жалбоподателя. Освен това, същият следва да вземе предвид фактите, които са настъпили след издаване на акта или които не са били известни на АО към момента на издаване на акта, доколкото нормата на чл. 142, ал.2 от АПК изисква, че при преценката на законосъобразността на последния, същите следва да се имат предвид. С други думи макар да е съществувало посоченото по- горе удостоверение, от което е видно, че жалбоподателят е отбил редовната си военна служба за периода от 22.09.1989г. до 21.3.1991г. година и шест месеца, които съгласно горепосочената норма на §1, т.12 от ДР на КСО се явява действителен осигурителен стаж, за това обстоятелство АО не е бил надлежно уведомен. Горепосочената норма задължава съдебната инстанция да зачете материалната доказателствена сила на това удостоверение, което представлява официален документ към момента на постановяване на решението си. Следователно на основание чл. 142, ал.2 от АПК във вр. с чл. 74, ал.1, т. 4 от КСО, жалбоподателят е придобил право на лична пенсия по инвалидност за общо заболяване, поради осъществяване на трите кумулативно изискуеми предпоставки. Съдът намира за неоснователни доводите на ответник жалба, че същият не е станал причина за завеждане на делото, както и че постановяването на този акт е в резултат на виновно поведение на жалбоподателя, който не се е снабдил с исканото писмено доказателство. Законът изисква при преценка на законосъобразността на акта към момента на постановяване на съдебното решение да вземе предвид фактите и доказателствата, които са били установени или издадени преди самия ИАА, но са му неизвестни. В този случай не се обследва въпросът за наличие на виновно поведение от страна на жалбоподателя, доколкото се касае единствено за обективно осъществени и доказани факти. Освен това нормата на чл. 142, ал.2 от АПК не изисква ответник жалба да е имал добросъвестно поведение. С оглед на така изложеното, посоченото Решение и Разпореждане следва да бъдат отменени и преписката върната на АО за постановяване на нов законосъобразен акт съобразно мотивите на настоящото решение. При този изход на делото съгласно чл. 143, ал.1 от АПК на жалбоподателя се дължат разноски: заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 700- осемстотин – лева. Нормата на чл. 143, ал.1, за разлика от тази по чл. 143, ал. 3 от АПК не изисква за възникване отговорността за разноски ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл неоснователно е възражението, че единствена цел на това производство е получаване на адвокатско възнаграждение. Напротив завеждането на делото има за цел да се запази датата на подаване на заявлението като начална дата за изплащане на дължимото осигурително плащане. Съдът намира за неоснователно направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 8, ал.3 от Наредба за възнагражденията за адвокатска работа нам. Ново на Наредба № 1/2004г. на ВАС, в този случай минималното възнаграждение е 1000 лева, след като претендираното такова от 700 лева е по- малко от минималното такова, то съдът намира, че същото не е прекомерно и съответства на правната и фактическа слежност на делото. Освен това правилни са доводите на процесуалния представител на жалбоподателя, че в този случай, тъй като възнаграждението вече е заплатено, санкциониран остава самият жалбоподател, при условие, че органът е станал причина за завеждане на делото. Съгласно Тълкувателно решение № 6/2012г от 6.11.2013г по т. д. 6/2012г. съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая заплащането е в брой, при което е налице и нотариално заверено потвърждение от страна на жалбоподателя, което доказва изпълнението на горната хипотеза от ТР. Доколкото ответник жалба е подал сигнал до ВТРП относно посочените доказателства, същият не може да бъде взет предвид досежно присъждането на разноските, но в случай, че се установи неистинността на горепосочените писмени доказателства, установяващи размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, то ответникът може да поиска отмяна на съдебното решение в частта за разноските на основание чл. 229, ал. 3 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК осми състав на Административен съд Велико Търново