Решение № 3 от 3.1.2025 г. на Районен съд - Плевен по дело № 2560/2024 г.

Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Х. П. М., ЕГН••••••••••, ••• против „•••” ЕООД, с ЕИК: ••••••••••, със седалище и адрес на управление: •••, представлявано от П.Б.Д., в която се твърди, че на 12.07.2022 г. Х. М. е сключил договор за паричен заем № ••• с „•••" АД. Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 400 лева, видът на вноската е седмична, а размерът па месечния лихвен процент не е посочен. Твърди, че в чл. 4 от цродесния договор е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант- две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза па институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следва да отговарят па следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер па трудовото възнаграждение да е в размер па минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. Твърди, че на датата на сключване на договора, между „•••" АД, ищецът и ответното дружество са сключили договор за предоставяме па гаранция № •••, по силата на който „•••" ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „•••" АД задълженията на ищеца. Твърди, че обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, Х. М. се е задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 155 лева, която е разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Твърди, че съгласно договора за поръчителство, Х. М. е следвало да предоставя дължимите парични думи на „•••" АД, което пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „•••" ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя „•••" ЕООД, като „•••" АД единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Предвид това, именно „••• ЕООД е материално легитимирано да отговаря по процесната претенция. Твърди, че Х. М. е погасил изцяло процесния кредит. Твърди, че между „•••" АД като заемодател и ищецът като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето па паричен заем в размер от 400 лева. Твърди, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла ма чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване па договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата па потребител по смисъла па чл. 9, ал. 3 от ЗПК и па кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Изхождайки от това, счита, че с характеристики на потребителски договор е и Договорът за предоставяне на поръчителство № •••, сключен между ищецът и ответника „•••" ЕООД. Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне па потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл.4 и поради тази причина счита, че следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „•••" АД е едноличен собственик па капитала на „•••" ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, кое то е видно от Търговски регистър към АВ. Излага съображения, че съгласно чл, 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията па чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателяг дължи връщане единствено па чистата стойност на кредита, по не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК). Твърди, че клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието па посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване па кредитно финансиране и па прак тика не предоставя избор за потребителя, какт о дали да предостави обезпечение, т ака и какво да бъде то. Изискванията, коиго посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (400 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го „насочи" към единствената форма па обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „•••" АД дружество. Това дружество е именно ответникът в настоящия процес - „•••" ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид това, разходът за потребителя по договора за поръчителство с „•••" ЕООД е сигурен и изначално известен за кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) са па практика невъзможни за осъществяване от1 длъжника. Също така договорът за кредит и поръчителство са подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и гарантиращото дружество. Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към 1TIP, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата па чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиопи, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч, тези, дължими на посредниците за сключваме на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Излага съображения, че съобразно § 1, т. 1 от ДР иа ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване па кредита, или в случаите, когато предоставянето па кредита е в резултат па прилагането па търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а пе същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено ITIP, но от съдържанието па договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и но какъв начин е формиран ГПР. Счита, предвид предпоставките, при коиго възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането па ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането па допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалпото му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. На следващо място счита, че самият Договор за предоставяне на поръчителство № ••• е изначално лишен от основание, тъй като по силата па посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза иа кредитора „•••" АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че поръчителя „•••" ЕООД изпълни и погаси вземането па длъжника, то има право на регрес срещу него за пьлната стойност па платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Следователно, срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не е получил каквато и да било услуга, просто задължението му от едното дружество ще бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества са свързани. Следващ довод за нищожност на договора е следния: Правната уредба на договора за поръчителство се съдържа в разпоредбите на чд. 138 - чл. 148 ЗЗД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора па друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Съгласно Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение „Поръчителството, па основание чл. 138 от ЗЗД се учредява по силата ла договор, сключен между кредитора и поръчителя", тъй като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а пе между поръчителя и главния длъжник, както е в случая. Както е посочено по-горе, собственик на капитала на поръчителя „•••" ЕООД е заемодателят по договора за заем - „•••" АД. Основен предмет иа дейност на ответника „•••" ЕООД са гаранционни сделки, каквато е и процесната. Твърди, че печалбата на „•••" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределя в полза на едноличния собственик на капитала „•••" АД. В случая търговецът - кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което се дължи от момента па сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, счита, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне па поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че на практика със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата иа чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба па „•••" АД. Твърди, че с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаваме на договора за заем, сключен с „•••" АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „•••" АД, кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Твърди, че със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията па чл. 19, ал. 4 от 3ПК. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на близо 50% от сумата по отпуснатия заем. Твърди, че така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите нрави. Твърди, че в случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Моли да бъде признато за установено в отношенията между страните по делото, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № ••• е нищожен. Моли на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ответникът да бъде осъден, след допуснатото изменение в размера на предявения иск, да плати на ищеца сума в размер на 93, 32 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство № •••, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането. Претендира направените деловодни разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който взема становище, че исковата молба е нередовна, тъй като са изложени твърдения в обстоятелствената част за нищожност на договора за кредит, но искът не е предявен срещу кредитора •••“ АД. Счита, че е налице разминаване между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и поради факта, че към исковата молба не са представени доказателства за имущественото разместване. Развива правни съображения по характеристиките на иска с правно основание чл.55 ЗЗД. Счита, че съединяването на установителен и осъдителен иск е недопустимо поради липса на правен интерес. Оспорва като неоснователни всички възражения за нищожност на процесните договори за кредит и поръчителство. Развива съображения за това. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски. Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното: Установява се от Договор за предоставяне на гаранция № •••/12.07.2022г., че същия е сключен между Х. П. М. в качеството си потребител и ••• ЕООД в качеството си на гарант. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на ••• АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем № •••, в това число главница, възнаградителна лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора потребителят дължи на гаранта възнаграждение в размер на 202, 12 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка по 50, 53 лв., дължими на падежа на плащане на вноските по Договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция Изи асет менджмънт АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора. В случай, че платената сума е недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на потребителя към Изи асет менджмънт АД и на задължението на потребителя към гаранта по договора за предоставяне на гаранция, с внесената сума се погасяват с приоритет задълженията към гаранта. Видно от справка за плащане по Договор за поръчителство/гаранция № •••/08.07.2022г. от ••• ЕООД, платена от ищеца сума по договора за гаранция е в размер на 93, 32 лева. Съдът възприема заключението на съдебно-счетоводната експертиза като обективно, обосновано, безпристрастно и компетентно. От него се установява, че съгласно предоставена справка по договор за предоставяне на поръчителство от 08.07.2022 г., сключен между Х. П. М. с номер ••• и ••• ЕООД, се установява следният погасителен план: 1. 50, 53 лв. падеж 10.08.2022г., 2. 50, 53 лв.-падеж 09.09.2022г, 3. 50, 53 лв.-падеж 09.10.2022г. и 4. 50, 53 лв.-падеж 08.11.2022г., ОБЩО: 202, 12 лв. От дължимата сума 202, 12 лв., погасени към ••• ЕООД са 93, 32 лв. При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна страна: По отношение на предявения иск за прогласяване на недействителен на договор за предоставяне на поръчителство от същата дата против „•••“ ЕООД, то съдът счита същият за основателен и доказан. При извършена служебна справка в Търговския регистър по партидата на ответника се установява, че едноличен собственик на капитала на „•••“ ЕООД е „•••“ АД. Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е процесната. Следва да се посочи, че печалбата на „•••“ ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик „•••“ АД, който е кредитор на ищеца. В случая със сключване на договора за кредит се цели заобикаляне на закона чрез предвиждане на допълнително възнаграждение, което формално не следва да се включва в ГПР, съгласно цитираните законови разпоредби, но всъщност представлява разход по договора, който следва да се плати на юридическо лице – поръчител, чийто собственик на капитала е юридическото лице – заемодател. Налице е нарушение на добрите нрави и неравноправност. Предвид изложеното искът за прогласяване на нищожността на договора за поръчителство се явява основателен и следва да се уважи. По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от ответника. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност на договора за предоставяне на гаранция, недължима се явява заплатената сума по него, за която се установи от неоспорената справка, както и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, че е в размер на 93, 32 лв. Видно е, че сумата е получена от ответника ••• ЕООД без основание, поради което предявения иск с за връщане на сумата от 93, 32 лв. като недължимо платена се явява основателен и доказан в предявения си размер, която е по-малък от установената сума, поради което следва да бъде уважен изцяло. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на 250 лв. /100 лв. държавна такса и 150 лв. депозит за ВЛ/. В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по Наредба №1/2004, а именно 480лв., при съобразяване, че адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на предявените искове и броя на ответниците. Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./ По изложените съображения съдът