Решение № 11 от 4.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 605/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК. С решение № 263376 от 25.11.2022г., постановено по гр. д. № 2559/2021г. Софийски градски съд, I ГО, 22 състав е прогласил по иска на Д. Т. Т. - Б. против С. И. К. нищожността на саморъчно завещание от 24.06.2014г., съставено на 24.06.2014г. от А. П. Б. в полза на С. И. К., обявено с протокол от 29.10.2014 г. на нотариус И. Д. с район на действие СРС, в частта за завещателно разпореждане, според което завещателят завещава на С. И. К. “собственият ми първи етаж и 50% от всички общи части без таван”. С решението съдът е осъдил С. И. К. да заплати на Д. Т. Т. – Б. сумата от 675.64 лв. – разноски по делото. Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство - С. И. К., чрез процесуалния й представител с възражения за неправилност и необоснованост. В жалбата се поддържа твърдение, че в процесния случай се касае до универсално завещание, а не до завет, както неправилно бил приел решаващият съд. Сочи се, че липсват доказателства за наличието на други имуществени права на завещателя, различни от посочените в завещанието. Излага се становище, че завещанието следва да се тълкува цялостно с оглед на употребените в него изрази. Допълва се, че от неговия текст е видно, че е посочен адреса на завещателя, който изцяло съвпада с този по нотариалния акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане в полза на ответницата. Твърди се, че видно от нотариалния акт прехвърлителят си е запазил правото на ползване върху същия обект, който е завещал. Посочва се, че е налице идентичност на субекти, обекти и воля както в завещанието, така и в нотариалния акт за прехвърлянето на недвижимия имот. Твърди се, че имотът е завещан не на трето лице, а на същото лице, на което приживе наследодателят го е прехвърлил, като си е запазил правото на ползване върху него. Поддържа се становище, че в конкретния случай отчуждената вече вещ в полза на приобретателя е посочена повторно в завещанието, тъй като според волята на завещателя същият е желаел, въпреки прехвърлянето, да се подсигури с друго правно средство и да изрази повторно своята благодарност, както и удовлетвореност от изпълнението на задълженията по поетия договор. Релевира се възражение срещу приетата от първостепенния съд правна квалификация. Изразява се становище, че не е налице основанието, сочено от ищцата, а именно липса на индивидуализация на предмета на завещателното разпореждане. Поддържа се твърдение, че законът за наследството не съдържа изискване да се опише точно имота предмет на завещанието, като се сочи, че завещанието не е нотариален акт и не се пише от юристи, като то е предназначено за обикновените граждани. Релевира се довод, че с оглед изложените твърдения и данните по делото, както и поради това, че в производството не е доказано в патримониума на завещателя да се е включвало и друго имущество, би следвало да се приеме за установено, че наследството се изчерпва с посоченото в завещанието, каквото е било твърдението на ответницата в отговора на исковата молба. В тази връзка се прави оплакване за извършено от първостепенния съд процесуално нарушение при разпределяне тежестта на доказване. На следващо място се поддържа твърдение, че чл.19, ал.1 ЗН е неприложим в настоящата хипотеза, тъй като той се прилага само и единствено по отношение на заветите, но не и по отношение на универсалните завещания, каквото е завещанието, предмет на настоящото дело. Прави се искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК ищцата в първоинстанционното производство – Д. Т. Т. – Б., чрез процесуалния си представител, е депозирала отговор. В отговора се изразява становище за неоснователност на жалбата, като се излагат съображения в подкрепа на това. Прави се искане въззивният съд да потвърди решението. Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното: Въззивната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По правната квалификация на иска настоящият съдебен състав приема, че е сезиран с един иск с правно основание чл. 42, б.“в“, предл. първо от ЗН, вр. с чл. 19, ал.1 от ЗН. В исковата молба ищцата не е поддържала основание за недействителност на завещанието „невъзможен предмет“ в смисъл на фактическа невъзможност на вещта. Твърдяла е, че е налице частно завещателно разпореждане и към момента на съставянето му и на откриване на наследството завещателят не е бил собственик на тази вещ, поради което същото е нищожно. Не са изложени твърдения, които да бъдат квалифицирани като самостоятелен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. С обжалваното решение СГС е приел, че в случая става въпрос за саморъчно завещание, с предмет един недвижим имот, движими вещи и пари, поради което е направил заключение, че се касае за завет, в полза на едно лице с множество завещателни разпореждания. Приел е, че имотът не е индивидуализиран надлежно, тъй като от текста не ставало ясно в кой град се намира, улица, квартал, вид на имота и т.н. Посочил е, че дори да се приеме, че предмет на завещанието е недвижим имот с адрес: гр. •••, ул. “•••“ № ••, ет. •, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.108.162.1.1, видно от писмените доказателства по делото този имот не е бил в патримониума на завещателя към момента на съставяне на завещанието, тъй като А. П. Б. още на 08.04.2013 г. е прехвърлил на С. И. К. собствеността върху него срещу задължението за издръжка и гледане, видно от нот. акт № 18, том I, дело № 13/2013 г. на нотариус К. С., с район на действие СРС. Поради което е приел, че заветът е недействителен, тъй като завещателят не е бил собственик на тази вещ при откриване на наследството. Въззивният съд, с оглед правомощията си, счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо, което обуславя възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. От доказателствата по делото, съдът приема за установена следната фактическа обстановка: Съгласно представеното по делото саморъчно завещание с дата 24.06.2014 г., обявено с протокол от 29.10.2014 г. на нотариус И. Д. с район на действие СРС, А. П. Б. е завещал на ответницата С. И. К. следното имущество: “Собственият ми първи етаж и 50% от всички общи части без таван; Всичките ми движими имущества; Всичките ми финанси, независимо в коя банка се намират“. Видно от приетите писмени доказателства - копие на удостоверения за наследници от 24.10.2014 г. и от 20.03.2018 г., издадени от СО, Н. А. Б. е единствен наследник по закон на завещателя А. П. Б.. Видно от приложеното удостоверение за наследници, той е негов чичо (брат на баща му), т.е. наследник от четвърти ред, а ищцата е единствен наследник /съпруга/ на починалия Н. Б.. Установява се, че на 08.04.2013 г. А. П. Б. е прехвърлил на С. И. К. собствения си недвижим имот с адрес: гр. •••, ул. “•••“ № ••, ет. •, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.108.162.1.1 срещу задължението за издръжка и гледане, видно от нот. акт № 18, том I, дело № 13/2013 г. на нотариус К. С., с район на действие СРС. По делото не се спори, че приживе А. П. Б. е живеел в гр. ••• на ул. “•••“ № ••, ет. •. С оглед релевираното в отговора на исковата молба възражение от ответницата, че завещаното от А. П. Б. имущество изчерпва имуществото му останало след неговата смърт, както и че наследодателят не е притежавал други имуществени права освен изброените такива, пред въззивната инстанция, на основание чл. 266, ал.3ГПК, са приети и неоспорени писмени доказателства от Агенция по вписванията - справка по данни за физическо/юридическо лице. От съдържанието на тези документи е видно, че приживе лицето А. П. Б. е притежавал един недвижим имот, находящ се в гр. ••• на ул. “•••“ № ••, ет. •. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното във връзка с релевираните оплаквания: Основният спорен по делото въпрос се свежда до характера и съдържанието на завещателното разпореждане - дали се отнася до цялото имущество на завещателя или завещателното разпореждане се отнася до определено имущество. Основателно е релевираното в жалбата оплакване, че неправилно първостепенният съд е приел, че завещателното разпореждане е частно /завет/ по смисъла на чл. 16, ал.2 от ЗН, а не универсално. Трайна и безпротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, че ако е завещано конкретно имущество, но то изчерпва имуществото, останало след смъртта на наследодателя, завещанието следва да се приеме за общо по смисъла на член 16, ал. 1 ЗН, докато заветът представлява разпореждане с отделен предмет от цялото имущество. Приема се, че законът не предпоставя изискването при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочи, че се разпорежда с цялото си имущество, като наличието на изброяване на конкретно имущество в самото завещание не е достатъчно да се приеме, че същото представлява завет. Приема се, че при наличие на спор относно характера на завещателното разпореждане както в случаите, когато същото съдържа изброяване на конкретни имущества, така и когато е посочено само едно имущество, при тълкуване волята на завещателя следва да се има предвид и дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието. В настоящия случай, видно от съдържанието на саморъчното завещание, завещателят, изявявайки воля за разпореждане със своя имот, го е индивидуализирал с посочването на общи белези относно вида му като недвижим имот - „първи етаж и 50 % от всички общи части без таван“. Следва обаче да се посочи, че законът не изисква да бъдат посочени точното местонахождение на недвижимия имот, нито съседи, площ и др. Имотът трябва да бъде описан по такъв начин, че да бъде определяем с оглед конкретните обстоятелства. Именно, съобразявайки конкретните обстоятелства, че завещателят не притежава друг първи етаж на адреса, където живее и върху който недвижим имот, видно от нотариалния акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, има запазено право на ползване, настоящият състав приема, че волята му може да бъде установена. Тълкувайки волята на завещателя, при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки и разпоредбата на чл. 44 ЗЗД, съдът съобрази употребените в завещанието изрази „завещавам“ „собствен“, „всички“, тъй като отделните абзаци в завещанието не могат да бъдат разглеждани изолирано един от друг. Взе предвид, че в титулната част на завещанието завещателят е посочил своя адрес: гр. София, ул. Светослав Тертер“ № 14, посочил е, че завещава „собственият си първи етаж и 50% от всички общи части без таван“. Съобрази, че този адрес изцяло съвпада с този по нотариалния акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, а именно: гр. София, етаж 1 /първи/, ул. “Светослав Тертер“ №14, ведно с 50 % от всички общи части. Взе предвид, че завещателят, видно от нотариалния акт, си е запазил правото на ползване върху същия обект. Налице е идентичност на субекти, обекти и воля както в завещанието, така и в нотариалния акт за прехвърлянето на недвижимия имот. При съвкупната преценка на всички доказателства настоящият въззивен състав приема, че в случая завещателят е завещал на ответницата именно този свой собствен недвижим имот, находящ се в град •••, етаж • /•••/, ул. “•••“ №••, ведно с 50 % от всички общи части. На следващо място, въззивният състав приема, че този имот е единственото недвижимо имущество на завещателя, както и че към момента на смъртта на наследодателя в патримониума му не са включени други права извън правото на собственост върху процесния имот. Съобрази, че нито в исковата молба, нито в хода на производството пред СГС и САС ищцата не е твърдяла, че е налице и друго имущество, освен правото на собственост върху процесния апартамент. Тези данни по делото предпоставят безспорно, че завещателят се е разпоредил с единственото недвижимо имущество, за което има данни, че е притежавал. Следователно, волята на завещателя, изразена в направеното саморъчно завещание в полза на ответницата, се отнася до цялото му имущество, което притежава към момента на смъртта му и същото с оглед установеното по делото се изчерпва само със собствеността му спрямо процесния апартамент, предмет на това саморъчно завещание. Ето защо, завещателното разпореждане, направено от наследодателя в полза на ответницата, по своя характер се явява общо/универсално/ такова и придава на лицето, в полза на което е направено качеството на наследник-член 16, ал. 1 от ЗН. В заключение: Въззивният състав приема, че по естеството си съставеното от А. П. Б. завещателно разпореждане е универсално по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН, тъй като завещателят е извършил ясно и недвусмислено волеизявление за разпореждане след своята смърт с цялото си имущество в полза на ответницата. С оглед приетото, без всякакво значение за валидността на завещанието е преценката, дали при откриване на наследството завещателят е бил собственик на процесния имот или на каквото и да е друго определено имущество. Тъй като чл. 19, ал.1 ЗН не намира приложение при универсалното завещание. Следователно последното не е недействително на соченото от ищцата основание. Поради това предявеният иск се явява неоснователен и както такъв подлежи на отхвърляне. Налице е несъвпадение между изводите на въззивната и първата инстанция. Поради което обжалваното решение следва да бъде изцяло отменено и въззивният съд да постанови решение, с което да отхвърли предявения от Д. Т. Т. – Б. против С. И. К. иск. С настоящото решение ищцата следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, да заплати на ответницата направените пред двете инстанции разноски. Пред СГС разноските възлизат на сумата от 2300лв. – адвокатско възнаграждение, а пред САС 3 397.82лв., включващи държавна такса и адвокатско възнаграждение. Или въззиваемата следва да бъде осъдена да заплати на въззивницата разноски в общ размер от 5 697.82 лв. Мотивиран от горното, съдът