Решение № 196 от 25.3.2025 г. на Районен съд - Силистра по дело № 2023/2024 г.

производство за по чл. 157 във вр. чл. 155 ЗЗ – ЧНД № 719 по описа на СРС за 2024 г., което приключило с прекратяването на делото поради липсата на основание за лекуване на ищцата по реда на този закон. Ищцата твърди, че при инициирането на горното производство РП – С. не сторила необходимото, за да се увери в съществуването на данни, че тя действително страда от някоя от болестите по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2 ЗЗ, поради което внесла напълно неоснователно искане, което поради тази причина не било уважено от съда. За участието си в съдебното производство ищцата ангажирала свой процесуален представител, на когото заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., поради което моли съда да осъди ответника да заплати обезщетение за имуществените вреди, претърпени от нея в резултат на неоснователно направено предложение за принудително лечение в размер на 500 лв., формирано на база сторените по – горе разноски, заедно със законната лихва върху тази сума от 16.10.2024 г. до окончателното плащане. Претендира и разноските, сторени в настоящото производство. Ответникът Прокуратура на РБ оспорва иска като неоснователен с възражението, че в производството по ЧНД № 719 по описа на СРС за 2024 г. не било поискано присъждане на разноски, такива не били присъдени с крайния акт по делото и възможността за търсенето им в последващо съдебно производство била преклудирана. Счита, че в поведението на прокурора от РП – С. липсвал елемент на противоправност, а той упражнил правомощията си въз основа на данни за поведение на ищцата, което застрашава нейното и на околните здраве, което означавало, че именно това поведение станало причина за отправяне на искането за принудително лечение. Твърди, че по силата на чл. 132 КРБ магистратите се ползват с функционален имунитет, поради което не били налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 49 ЗЗД, тъй като тази отговорност предполагала и отговорност и на прекия извършител. След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа и от правна страна следното: Предявените искове са с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. От представените по делото доказателства е видно, че на 10.09.2024 г. РП – С. отправила искане до РС – С. за постановяване на съдебен акт за задължително настаняване за провеждане на лечение на ищцата на основание чл. 157 и сл. от Закона за здравето, по което било образувано ЧНД № 719 по описа на РС – С. за 2024 г. По делото било проведено съдебно заседание на 24.09.2024 г. с участието на вещо лице – психиатър, в което били разпитани посочените от прокуратурата свидетели и била изслушана позицията на предложеното лице, като въз основа на събраните по делото доказателства вещото лице изразило становище, че не са налице данни за психично разстройство на лицето и липсва необходимост от назначаване на психиатрична експертиза. Въз основа на това заключение съдът прекратил съдебното производство по делото с протоколно определение от същата дата, влязло в сила поради необжалването му от оправомощените лица. В хода на производството ищцата била представлявана от ангажиран от нея защитник въз основа на договор за правна помощ от 16.09.2024 г., по силата на който тя заплатила на своя представител адвокатски хонорар в размер на 500 лв. Чл. 45, ал. 1 ЗЗД гласи, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, а като частен случай на тази обща норма се явява и отговорността за разноски, регламентирана в чл. 78 ГПК досежно гражданския процес и в съответните разпоредби на останалите процесуални закони досежно другите видове съдебни производства. Въпреки сходството си с деликтната отговорност, тази за разноски е обективна и невиновна, тъй като предпоставките за нейното ангажиране изискват наличието н а неоснователно предизвикан правен спор, постановяването на съдебен акт, който потвърждава правното твърдение на претендиращата страна, както и извършването на самите разноски (решение № 414 от 27.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1049/2008 г., IV г. о., решение № 45 от 18.05.2010 г. на ВКС по т. д. № 532/2009 г., I т. о). В този смисъл отговорността за разноските, сторени от ищцата във връзка с неоснователно образуваното срещу нея производство по чл. 157 и сл. от Закона за здравето, следва да се разграничи от тази за останалите претърпени от нея вреди във връзка с проведената съдебна процедура (ако има такива) и не следва да се извежда от евентуалната незаконосъобразност на искането за принудително лечение, т.е. неосноваването му на факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятното наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ към момента на внасянето му. Поради изложените аргументи съдът е на мнение, че сторените от ищцата разноски по ЧНД № 719 по описа на РС – С. за 2024 г. следва да се разпределят съобразно изхода от производството, т.е. следва да се възложат върху страната, която неоправдано го е инициирала, при положение че съдът на база събраните доказателства е приел, че тезата на тази страна е неоснователна, тъй като не са били констатирани проблеми с психичното здраве на предложеното лице. Настоящият състав е на мнение, че разноските, сторени в едно съдебно производство, могат да бъдат присъдени не само в рамките на същото, а да бъдат предмет на друго дело (макар да е налице и съдебна практика в обратния смисъл), но в конкретния случай този въпрос не е решаващ за основателността на иска, при положение че самото производство по чл. 157 и сл. ЗЗ не предвижда механизъм за компенсиране на разноските, сторени от предложеното лице за организиране на правната му защита. В действителност съществуват и други съдебни процедури, в които не е предвидена процесуална възможност за разпределяне на отговорността за разноски, както и квазисъдебни производства (пред разнообразни органи и комисии), по които решаващият орган не разполага с компетентност да възлага разноските по воденето на преписката в тежест на едната или другата страна. Същевременно подобни производства са свързани с извършването на разходи, включително и такива за ползване на правна помощ, поради което елементът на състезателност в тях и наличието на подлежащ на разрешаване правен спор от органа, функциониращ като арбитър, изискват същите да бъдат поети от страната, чиято теза е отхвърлена от решаващия орган като неоснователна. Поради тези причини съдът не споделя възражението на ответника, че правото на ищцата да претендира деловодните си разноски по ЧНД № 719 по описа на РС – С. за 2024 г. се е преклудирало поради неупражняването му в рамките на самото производство, тъй като липсата на процесуална възможност за разпределяне на разноските в това производство прави излишно претендирането на такива. Същевременно е очевидно, че при установяването на регламентираните в закона предпоставки, производството по чл. 157 и сл. ЗЗ би довело до съществено ограничаване на основни права на предложеното лице, поради което задължително се изисква провеждането му с участието на негов защитник (чл. 158, ал. 4 ЗЗ). При положение че именно охраната на обществения интерес е наложила инициирането на производството по чл. 157 и сл. ЗЗ по отношение на ищцата, най – малкото, което следва да се стори като компенсация за неоснователното ангажиране в него, е да бъдат възстановени разноските, с които е накърнено нейното имущество, вместо да бъде третирана като случайна, но необходима жертва в името на общественото спокойствие и сигурност.