Решение № 76 от 28.4.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 126/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на А. Н. М.-Е. против Решение № 1583/ 30.12.2024 г. по гр. д. № 2151/2024 г. на ОС - Пловдив, с което е осъдена да заплати на Д. Н. Д. сумата от 28 000 лв., представляваща предоставен заем през 2019 г., във връзка с който е сключено Споразумение от ••• г., ведно със законната лихва. – главница по договор за заем от ••• г., ведно с натрупана договорна лихва в размер на 43 683. 38 лв. за периода 01.01.2021 г. – 31.10.2022 г., както и законна лихва върху главницата за периода 15.03.2023 г. до окончателното й плащане. В жалбата се правят оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на решението поради нарушение на процесуалния закон. Излагат се съображения за нарушение на чл. 214 ГПК, тъй като с подадените уточняващи молби ищецът е извършил промяна на основанието и петитума на предявения иск. Поддържа се становище, че окръжният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, с оглед на което е достигнал до неправилни фактически изводи, като е отрекъл намерението на ищеца да дари предоставените в заем средства на ответницата. Предвид изложеното се иска да бъде отменено обжалваното решение, вместо което бъде постановено ново, с което да се отхвърли предявения иск. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемият Д. Н. Д., който чрез пълномощника си оспорва въззивната жалба. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима. Д. Н. Д. е предявил против А. Н. М.-Е. иск за сумата от 28 000 лв., представляваща предоставен заем, във връзка с който е сключено Споразумение на ••• г. за връщането й на вноски, която претендира на основание чл. 55 ЗЗД. В изпълнение на указанията на окръжния съд, дадени с Разпореждане № 3429/ 09.08.2024 г., да формулира петитум, съответстващ на изложените в исковата молба обстоятелства, с молба от 16.08.2024 г. ищецът е посочил, че правната квалификация на предявения иск е по чл. 240 ЗЗД. Оплакването във въвзивната жалба, че с депозираната уточняваща молба ищецът в нарушение на чл. 214 ГПК е изменил както основанието, така и петитума на предявения иск, е неоснователно. На първо място следва да се отбележи, че няма пречка в процедурата по отстраняване нередовностите на исковата молба ищецът да промени както обстоятелствата, на които основава своята претенция (основанието на иска), но едновременно с това да формулира нов петитум. По този начин не се нарушават правата на ответника, тъй като след привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК и получаване на препис от същата той има възможността да вземе становище по предявения иск, като релевира всичките си защитни възражения съгласно чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК. Следователно забраната за едновременно изменение на основанието на иска и петитума е относима само при изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК, т. е., когато съдът е сезиран с редовна искова молба, но тя е неприложима в процедурата по чл. 129 ГПК, чиято цел е да се отстранят нередовностите на същата. Наред с това следва да се отбележи, че в случая окръжният съд не е имал основание да остави исковата молба без движение за формулиране на съответстващ на обстоятелствената част петитум, тъй като съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на иска, нито на възникналите правоотношения. С оглед наведените в исковата молба твърдения за предоставени в заем суми в общ размер от 28 000 лв. и сключено споразумение с уговорка за връщането й на части, следва, че претенцията за връщане на посочената сума почива на договорно основание, като първоначалното схващане на ищеца, че претендираното вземане произтича от неоснователно обогатяване не е обвързващо за съда, доколкото правната квалификация на иска (материалната правна норма, която признава спорното право) се определя служебно от решаващия съд. По делото не е спорно, че ищецът Д. Н. Д. на няколко пъти е предоставял парични суми в заем на А. Н. М.-Е., както и че на ••• г. между тях е сключено споразумение, с което ответницата е удостоверила, че е получила сумата от 28 000 лв., като е поела задължението да я върне на части – по 200 евро месечно, считано от м. януари 2020 г. При така установените факти неправилен е изводът на окръжния съд, че претендираното вземане се основава на сключен между страните договор за заем. На първо място следва да се отбележи, че по правната си характеристика посоченото споразумение няма характера на договор за заем за потребление по смисъла на чл. 240 ЗЗД. Правната теория и съдебната практика приемат еднозначно, че договорът за заем по чл. 240 ЗЗД е реален договор, тъй като за сключването му освен постигане на съгласие е необходимо и реалното предаване на парите или заместимите вещи, а в настоящия случай е безспорно, че сключеното споразумение не е съпроводено с предаване на парични средства, а цели само да установи общия размер на предоставените в заем средства и срока на връщането им. Процесното споразумение има характера на спогодба по чл. 365 ЗЗД, което изключва приложимостта на правилата на заема за потребление по чл. 240 и чл. 241 ЗЗД. Спогодба, с която се разрешават разногласията между страните относно размера на едно задължение и се уговарят нови условия за неговото изпълнение, съставлява самостоятелно основание на това задължение. Съдържанието на това споразумение и произтичащите от него правни последици характеризират същия като договор с новативно действие (чл. 107 ЗЗД). В разглеждания случай процесното споразумение има за последица погасяване на предходните заемни правоотношения, като ги заменя с едно единно задължение, чийто правопораждащ юридически факт е именно споразумението от ••• г. Касае се за обективна новация поради промяна на основанието на задължението. Не съществува законова пречка новацията да обхваща и погасени по давност задължения, аргумент за което се извежда от разпоредбата на чл. 118 ЗЗД и чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Със сключване на спогодбата длъжникът признава задължението си, от който момент започва да тече нова давност. С процесното споразумение е уговорено изплащането на дълга от 28 000 лв. да става на части – по 400 евро месечно, считано от 20 – ти януари 2020 г. Касае се за срок в полза на длъжника (чл. 70, ал. ЗЗД), от което следва, че кредиторът не може да иска изпълнение преди настъпване на падежа. Същевременно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предвижда възможност при определени предпоставки - когато длъжникът е станал неплатежоспособен, намалил е дадените обезпечения или не е дал обещаните обезпечения - кредиторът да иска изпълнение и преди срока. С настъпването на тези обстоятелства интересът на кредитора е застрашен, тъй като се създава опасност длъжникът да изпадне в състояние, при което е в невъзможност да изпълни задължението си при настъпването на падежа и кредиторът да не може да получи реално изпълнение. В тези случаи законът защитава интереса на кредитора, като му предоставя възможност чрез едностранно изявление да внесе изменение в уговорките на договора, чрез което да трансформира задължението на длъжника от срочно в безсрочно, при което да може да иска незабавното му изпълнение. Това изявление не води до прекратяване на договора, като то ще настъпи с изпълнението на вземането от длъжника или с осъществяване на принудителното изпълнение. Макар неплатежоспособността по чл. 71 ЗЗД да се различава от неплатежоспособността по чл. 608 ТЗ по субектен обхват, доколкото разпоредбата на чл. 71 ЗЗД намира приложение само спрямо неплатежоспособни длъжници извън търговците, по съдържание двете понятие са идентични – касае се за състояние на длъжника, при което той не може да изпълни свое изискуемо парично задължение от гражданска сделка. Затова при преценка неплатежоспособността по чл. 71 ЗЗД във връзка с предявен иск за предсрочно изискуемо вземане по аналогия следва да се приложи разпоредбата на чл. 608, ал. 3 ТЗ, според която неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията. Ето защо с оглед безспорно установения факт, че ответницата не е изпълнявала задължението си да погасява на части дълга си по споразумението от ••• г. съобразно постигната уговорка за разсрочено изпълнение, следва да се приеме, доколкото не се установи противното, че е изпаднала в състояние на неплатежоспособност, което дава право на ищеца да иска изпълнение на цялото задължение и преди изтичане на уговорения срок. Исковата молба има характера на покана, с получаването на която за ответницата възниква задължение да върне незабавно сумата, предмет на процесното споразумение. Предвид изложеното предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 79, ал. 1 ЗЗД – иск за реално изпълнение на задължението по една съществуваща правна сделка. Първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, тъй като, както се отбеляза, вземането не произтича от договор за заем, но доколкото е разгледан съобразно и в рамките на заявените фактически твърдения, формиращи основанието на иска, не са налице основанията по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК за обезсилване на решението. Решението следва да се потвърди, като в диспозитива на въззивното решение се посочи правилната правна квалификация на иска по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 365 ЗЗД. Не следва да се сподели становището на ответницата, че след предаване на процесната сума в заем ищецът е изразил воля да я надари. Съгласно чл. 225, ал. 2 ЗЗД дарението на движими имущества следва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез тяхното предаване. При извършване на дарение чрез предаване на движими вещи фактическият състав на договора за дарение наред с постигната устна договорка включва и фактическото предаване на вещите. Когото една движима вещ е предадена на правно основание, различно от дарението, за да премине в собственост на лицето, в чието държане се намира, е необходимо постигането на изрично съгласие между страните за безвъзмездното й прехвърляне. Когато се касае за предоставена в заем парична сума, както е в настоящия случай, ефектът на дарението се постига чрез опрощаване на задължението за връщане. Съгласно чл. 108 ЗЗД задължението се опрощава, ако кредиторът се откаже от вземането си чрез договор с длъжника. Това означава, че кредиторът следва да отправи волеизявление до длъжника, че се отказва от вземането си, което последният да приеме. В разглеждания случай не се установи по категоричен и несъмнен начин ищецът да е изразил изрична воля, че се отказва от вземането си по процесното споразумение. Данни в тази насока не се съдържат и в показанията на св. Т.М. – дъщеря на ответницата -, която твърди, че не е чувала ищецът да иска от майка й да му върне парите, но не и че той се отказал да ги търси от нея. Изнесеното от посочената свидетелка, че с оглед близките отношения на ищеца с майка й той е бил воден от желание да й помага, за да заздравят връзката си, по никакъв начин не означава, че е действал с дарствено намерение, още повече, че задължението за връщане на предоставените в заем суми страните са обективирали изрично в споразумението от ••• г. По изложените съображения въззивната инстанция намира обжалваното решение, с което предявеният иск е уважен изцяло, за правилно като краен резултат, поради което следва да се потвърди с посоченото уточнение относно правната квалификация на иска. Предвид неоснователността на въззивната жалба жалбоподателката А. Н. М.-Е. следва да заплати на въззиваемия Д. Н. Д. направените във въззивното производство разноски за адвокат в размер на 2890 лв. Мотивиран от горното, съдът