Решение № 2073 от 2.7.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 371/2024 г.

Производството е по чл.268 от ДОПК. Образувано е по жалба на А. Ф. Е. от гр.Русе против решение № 90/27.03.2024 г. на директора на ТД на НАП Варна, с което е оставена без уважение като неоснователна подадената от нея по административен ред жалба с вх.№ 3868#1/13.03.2024 г. по регистъра на ТД на НАП Варна, офис Русе срещу разпореждане с изх.№ [рег. номер]-137-0001854/06.03.2024 г., издадено от публичен изпълнител в ТД на НАП Варна, офис Русе. В жалбата и в представената писмена защита се излагат подробни съображения за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Жалбоподателката твърди, че изпълнителното дело срещу нея било образувано още през 2011 г. във връзка с непогасени към него момент публични задължения, представляващи наложено наказание „глоба“ по наказателно постановление с публичен взискател Община Русе. Твърди, че след образуването на изпълнителното дело публичният изпълнител бездействал в продължение на период, надхвърлящ 5-годишния давностен срок по чл.171, ал.1 от ДОПК, което обстоятелство, след позоваването от нейна страна на изтеклата давност с възражение с вх.№ С-240018-000-088949/20.02.2024 г., довело до перемирането (прекратяването) на изпълнителното дело по силата на закона. Счита, че след настъпилото ex lege прекратяване на изпълнителното производство е недопустимо по същото да бъдат присъединявани нови публични взискатели с нови публични вземания, както е сторил публичният изпълнител с приложените по преписката разпореждания за присъединяване. Заявява, че присъединяването на нови публични взискатели не представлява същинско действие по принудителното изпълнение на публичните вземания, поради което и по арг. от чл.172, ал.2 от ДОПК то не прекъсва давността. Поддържа, че давността не е била спряна и на посоченото в обжалваното решение основание – чл.171, ал.1, т.5 от ДОПК, с налагането на обезпечителни мерки по силата на постановление № [рег. номер]-022-0067552/06.08.2019 г., тъй като то не й е било връчено по надлежния ред и поради това тя била лишена от възможността да го обжалва. Сочи, че всички действия на публичния изпълнител, извършени след погасяването по давност на първоначалното вземане, се явяват нищожни, респ. незаконосъобразни и поради това не прекъсват и не спират давността по отношение на по-късно присъединените вземания. Моли съда да отмени обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане като върне преписката на публичния изпълнител със задължителни указания за прекратяване на изпълнителното производство поради изтеклата давност. Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмена защита, в която излага подробни съображения за неоснователност на жалбата. Сочи, че разпоредбите на ГПК и АПК са приложими само субсидиарно, в случай, че в ДОПК не са уредени съответните обществени отношения, а за принудителното изпълнение на публичните вземания в ДОПК се съдържала изчерпателна уредба, поради което институтът на перемпцията по ГПК се явявал неприложим. Поддържа, че липсват пречки по изпълнителното дело да бъдат присъединявани публични взискатели с нови публични вземания, за всяко от които давността тече поотделно. Възразява, че изпълнителното дело може да бъде прекратено поради изтекла давност само при пълното погасяване на всички задължения по него, което условие, с оглед присъединяването и на други публични вземания, за които давностният срок не бил изтекъл, не било удовлетворено. Твърди, че невръчването на постановлението за налагане на обезпечителни мерки с изх.№ [рег. номер]-022-0067552/06.08.2019 г. на длъжника не се отразява на валидността на предприетите по силата на същото обезпечителни мерки и действия по принудително изпълнение (запор върху суми по банковите й сметки и тяхното превеждане по сметка на публичния изпълнител), тъй като самото постановление подлежи на предварително изпълнение по силата на закона, а обезпечителните мерки били наложени преди жалбоподателката да се е позовала на давността. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Видно от представеното с преписката (на л.4) удостоверение за извършено връчване по електронен път, обжалваното решение на директора на ТД на НАП - Варна е връчено на жалбоподателката по реда на чл.29, ал.4 вр. ал.2 от ДОПК - по електронен път при използване на квалифициран електронен подпис от връчителя Б. Т. – служител на НАП с посочен сериен номер на КЕП. Връчването се смята извършено, съгласно чл.30, ал.6 от ДОПК, на 27.03.2024 г. чрез активиране на изпратената електронна препратка от електронния адрес на жалбоподателката afk_34@abv.bg от посочения в удостоверението IP адрес. Жалбоподателката не оспорва обстоятелството, че това е електронният адрес, който е посочила пред органите по приходите за получаване на съобщения, т.е. това е електронният й адрес по чл.28, ал.2 от ДОПК. Нещо повече, след извършена служебна справка в публичния съгласно чл.149, ал.1 от ЗА регистър на вписаните в АК – Русе адвокати съдът констатира, че посоченият електронен адрес е посочен от жалбоподателката и в качеството на регистриран адвокат, с личен № 1900041270. Следва да се приеме, че жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него (длъжник в изпълнителното производство), в преклузивния срок, след изчерпване на възможността за обжалването му по административен ред и при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Оспореното решение е издадено от оправомощен за това орган – от директора на ТД на НАП - Варна, в пределите на неговата териториална и материална компетентност съгласно чл.8, ал.1, т.1 и чл.267, ал.2, т.5 от ДОПК, в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което отговаря на изискванията за излагане на фактическите и правни основания за издаване на акта и при спазване на административнопроизводствените правила. При неговото издаване материалният и процесуалният закон са приложени правилно. От доказателствата по преписката е видно, че изпълнително дело № 18110004304/2011 г. по описа на ТД на НАП Варна, дирекция „Събиране“, било образувано срещу жалбоподателката през 2011 г. за събиране на публично вземане в размер на 40 лева, представляващо наложено административно наказание „глоба“ по наказателно постановление № П5949/10.02.2010 г. на Община Русе, СЗ „КООРС“. На жалбоподателката, длъжник в изпълнителното производство, било изпратено съобщение за доброволно изпълнение с изх.№ 4304-000001/29.09.2011 г., изпратено с препоръчана пратка и връчено й лично срещу подпис на 12.10.2011 г. (известие за доставяне на л.56 от преписката). Нито образуването на изпълнителното дело, нито изпращането на съобщение за доброволно изпълнение по чл.221 от ДОПК обаче представляват действия по принудително изпълнение по смисъла на чл.172, ал.2 от ДОПК, поради което те не прекъсват давността (в този смисъл Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. на ВАС по т. д. № 8/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия). Тъй като основанията за спиране на давността са изчерпателно посочени в чл.172, ал.1, т.1 – т.6 от ДОПК, а образуването на изпълнителното дело и изпращането на съобщение за доброволно изпълнение не са сред тях, тези действия не представляват и основания за спиране на давността. По преписката липсват данни едновременно със съобщението да е било издавано постановление за налагане на запор от публичния изпълнител, съответно за вписване на възбрана по реда на чл.221, ал.4 вр. ал.5 от ДОПК, които действия биха били насочени към принудителното изпълнение на публичното задължение и поради това биха прекъснали давността съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК. В обобщение следва да се посочи, че, сами по себе си, образуването на изпълнителното дело и изпращането на съобщение за доброволно изпълнение по никакъв начин не се отразяват на давността, която тече по отношение на първоначалното публично вземане, предмет на изпълнителното дело. Тъй като то представлява наложено административно наказание „глоба“, за него е приложима 2-годишната изпълнителска давност по чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН (така и Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. на ВАС по т. д. № 3/2016 г., ОСС, I и II колегия), която е започнала да тече, съгласно чл.82, ал.2 от ЗАНН, от датата на влизане в сила на наказателно постановление № П5949/10.02.2010 г. на Община Русе. От преписката е видно, че двугодишната давност е изтекла преди публичният изпълнител да е предприел каквото и да било действие по принудителното изпълнение на това задължение, т.е. по изпълнение на наложеното наказание „глоба“ по смисъла на чл.82, ал.2 вр. чл.79, ал.1 от ЗАНН, което да е от естество да прекъсне давността. В същото време обаче изпълнителното дело е образувано през 2011 г., т.е. в двугодишния срок от влизане в сила на наказателното постановление, поради което абсолютната изпълнителска давност по чл.82, ал.3 от ЗАНН, която се прилага служебно, в случая се явява неприложима по силата на ал.4 на същата разпоредба. Това означава, че за да бъде приложена изтеклата 2-годишна обикновена изпълнителска давност по чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН за първоначалното вземане, предмет на изпълнителното дело – глоба в размер на 40 лева, е необходимо изричното волеизявление на длъжника, адресирано до публичния изпълнител. Това е така, защото давността (с изключение на абсолютната давност), не се прилага служебно нито в частното – чл.120 от ЗЗД, нито в публичното право – чл.285, ал.2 от АПК и арг. от чл.173, ал.2 от ДОПК. Няма спор, че в случая жалбоподателката се е позовала на изтеклата в нейна полза обикновена изпълнителска/погасителна давност по чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН, респ. чл.171, ал.1 от ДОПК, с депозираната от нея молба/възражение вх.№ [рег. номер]-000-0088949/20.02.2024 г., в която направила искане за погасяване по давност на публичните вземания, предмет на изпълнителното дело. Спорът между страните се концентрира по въпроса дали позоваването на изтеклата обикновена изпълнителска/погасителна давност има обратно действие, при което правните й последици следва да се зачитат от датата на изтичане на съответния давностен срок (двугодишен или петгодишен) или позоваването на давността има действие занапред, считано от датата на получаване от публичния изпълнител на изявлението за това. Жалбоподателката, макар и непрецизно, по същество поддържа първото становище, което обосновава с процесуалното задължение на публичния изпълнител по чл.225, ал.1, т.1 от ДОПК да прекрати изпълнителното дело при погасяването на публичните вземания, негов предмет. Според цитираната разпоредба производството по принудително изпълнение на публичните вземания се прекратява с разпореждане на публичния изпълнител, когато задължението и направените до датата на провеждане на търг с явно наддаване, съответно до изтичане на срока за подаване на предложенията при търг с тайно наддаване, разноски бъдат погасени изцяло. Разпоредбата не конкретизира основанието, на което следва да е погасено задължението. Същевременно чл.168, т.3 от ДОПК изрично предвижда, че публичното вземане се погасява и по давност. Така публично вземане за глоба в размер на 40 лева, с публичен взискател Община Русе, първоначално е било единственото вземане, предмет на изпълнителното дело, преди с първото по време разпореждане от 05.10.2016 г. за присъединяване на публични взискатели по него да са били присъединени и други публични вземания за данъци и задължителни осигурителни вноски. Същевременно в съдебно заседание от 25.06.2024 г. самата жалбоподателка признава, че по изпълнителното дело не се е позовавала на изтеклата обикновена 2-годишна изпълнителска давност след изтичането й, но преди присъединяване на описаните в решението други публични вземания като такова позоваване има едва в молбата/възражението от 20.02.2024 г. Съдът намира, че позоваването на изтеклата давност по чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН няма обратно действие, поради което не може да обуслови задължение за публичния изпълнител да прекрати изпълнителното дело на основание чл.225, ал.1, т.1 от ДОПК, считано от датата на нейното изтичане щом, както се каза, след този момент, но преди присъединяването по делото на други публични взискатели с техните вземания, липсва позоваване на изтеклата давност. След присъединяването на публичните взискатели, дори и част от техните вземания да са погасени по давност, няма да е удовлетворено условието по чл.225, ал.1, т.1 от ДОПК за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като за това е необходимо публичните задължения, предмет на същото, да „бъдат погасени изцяло“. На следващо място, основателно се явява възражението на ответника по жалбата, че препращането в § 2 от ДР на ДОПК към правилата на ГПК и АПК е само „ за неуредените с този кодекс случаи “. Съдът намира, че разпоредбата на чл.225 от ДОПК съдържа изчерпателна уредба на основанията за прекратяване на изпълнителното производство, включително чрез препращане към други основания за това, регламентирани в същия кодекс – чл.225, ал.1, т.7 от ДОПК. Следователно неприложимо в случая се явява прекратителното основание, поддържано от жалбоподателката, а именно това по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, която разпоредба съставлява нормативното основание за т.нар. перемпция. Тя предвижда, че изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Поради неприложимостта на този текст неприложими се явяват и задължителните разяснения по него, дадени с т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, според които когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Неприложимостта на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК в производството по принудително изпълнение по ДОПК следва от различната философия на изпълнителното производство по двата кодекса. В изпълнителното производство по ДОПК публичният изпълнител провежда служебно принудителното изпълнение за удовлетворяване на публичните вземания. Според чл.220, ал.1 от ДОПК, в приложимата редакция на текста към ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г., когато публичното вземане не бъде платено в срок, изпълнително производство се образува въз основа на заявление по електронен път до публичния изпълнител от публичния взискател. ДОПК не изисква от публичния взискател в това заявление да сочи изпълнителните способи, които иска да бъдат приложени за събиране на публичното вземане. Те се определят и извършват служебно от публичния изпълнител. В същото време чл.426, ал.2 от ГПК, в приложимата редакция на текста към ДВ, бр. 86 от 2017 г., гласи, че в молбата си взискателят посочва начина на изпълнението като може да посочи едновременно няколко начина, само ако това е нужно за удовлетворяване на вземането му. В течение на производството той може да посочва и други начини на изпълнение. Ал.3 на същата разпоредба предвижда, че редовността на молбата се проверява по чл.129. В мотивите към т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК беше прието, че е нередовна молба за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, то с нея няма да е прекъсната и давността, също както с върнатата искова молба тя не се прекъсва. Горното означава, че действията на публичния взискател в изпълнителното производство по ДОПК са ирелевантни за давността, тъй като, както беше посочено, публичният изпълнител определя служебно изпълнителните способи и извършва служебно изпълнителните действия. Поради същата причина и „бездействието“ на публичния взискател, при липса на законово уредено задължение за предприемане на подобни действия от негова страна, не се санкционира от законодателя с перемиране на изпълнителното дело, тъй като в чл.225 от ДОПК не е предвидено основание за неговото прекратяване, подобно на това по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С описаните в решението разпореждания, при условията на чл.217 от ДОПК, в изпълнителното производство, като публичен взискател, е присъединена НАП за задължения на жалбоподателката за данък по ЗДДФЛ и за задължителни осигурителни вноски за здравно осигуряване и допълнително задължително пенсионно осигуряване в универсален пенсионен фонд (УПФ). Изпълнителните основания, с които са установени тези публични вземания, са такива по чл.209, ал.2, т.2 от ДОПК, т.е. подадените от самата жалбоподателка данъчни декларации по ЗДДФЛ и декларации образец 6. Следва да се отбележи, че присъединяването на публични взискатели не представлява същинско изпълнително действие, поради което не прекъсва давността. Както обаче беше посочено, самото присъединяване е станало с разпореждания на публичния изпълнител преди жалбоподателката да се е позовала на изтекла давност, поради което то е законосъобразно извършено. Тук следва да се даде отговор и на въпроса за началния срок, от който започва да тече давността по отношение на всяко от така присъединените публичните вземания като се започне с най-старото от тях. Видно от разпореждане за присъединяване с изх.№ [рег. номер]-105-0089566/05.10.2016 г., това е задължението по данъчна декларация № 1843913003514/23.04.2023 г., подадена за данъчен период от 01.01.2012 г. до 31.12.2012 г. в размер на 246 лева – главница и 85, 84 лева – лихва (ред 3 от разпореждането). Следва да се отбележи обаче, че това вземане не е сред изрично посочените такива в обжалваното разпореждане с изх.№ [рег. номер]-137-0001854/06.03.2024 г. на публичния изпълнител, спрямо които да е отказано прекратяване на принудителното им събиране поради изтекла погасителна давност. Според чл.171, ал.1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Същевременно чл.53, ал.1 от ЗДДФЛ предвижда, че крайният срок за подаване на годишната данъчна декларация е 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода, а според чл.67, ал.5 (предишна ал.4) от същия закон дължимият данък по чл.48, ал.1 се внася в същия срок - до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода. Следователно щом данъка по ЗДДФЛ за 2012 г. е следвало да бъде платен през 2013 г., то погасителната давност за това най-старо присъединено по изпълнителното дело публично вземане – за данъка върху дохода, придобит през 2012 г., започва да тече от 1 януари на следващата година, през която е следвало да се плати то, т.е. от 01.01.2014 г. и изтича на 01.01.2019 г., поради което то се явява погасено по давност. Както обаче беше отбелязано, това вземане не е сред тези, спрямо които е отказано прекратяване на принудителното им събиране поради изтекла погасителна давност, т.е. следва да се приеме, че с разпореждането си публичният изпълнител е уважил възражението за давност по отношение на това вземане макар да не е посочил изрично това чрез включването му в таблицата с публичните вземания, чието принудително събиране е прекратено поради изтеклата погасителна давност. Следващите по време публични задължения, видно от посоченото по-горе разпореждане за присъединяване, се отнасят за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г. и включват задължение по ЗДДФЛ по данъчна декларация № 70010047/24.04.2014 г. в размер на 248 лева – главница и 61, 34 лева – лихва (в обжалваното по административен ред разпореждане изчислена до по-късна дата в размер на 255, 42 лева). По вече изложените съображения погасителната давност за вземането по главницата започва да тече от 01.01.2015 г. и изтича на 01.01.2020 г., както правилно е посочено в оспореното решение. По отношение на годината, през която жалбоподателката, като самоосигуряващо се лице, упражняващо свободна професия (адвокат) – вж. т.29, § 1 от ДР на ЗДДФЛ, е следвало да внесе окончателна осигурителна вноска за здравно осигуряване и за допълнително задължително пенсионно осигуряване в УПФ, следва да се имат предвид разпоредбите на чл.40, ал.1, т.2 от ЗЗО, чл.6, ал.9 от КСО и чл.3, ал.3, т.2 от Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица (отм.), но действаща към съответните периоди. Според тези разпоредби окончателната осигурителна вноска се определя от самоосигуряващите се лица с декларация обр.6 и се внася най-късно в срока за подаване на данъчната декларация, който, както беше посочено, е 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода. Следователно и по отношение на окончателните осигурителни вноски давностният срок по чл.171, ал.1 от ДОПК се изчислява по същия начин – той тече от 1 януари на годината, следваща тази, през която е следвало да бъде внесена вноската. Преди изтичането на погасителната давност на 01.01.2020 г. обаче давността е била прекъсната на основание чл.172, ал.2 от ДОПК и спряна на основание чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК. С постановление за налагане на обезпечителни мерки № [рег. номер]-022-0067552/06.08.2019 г. публичният изпълнител наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в „Централна кооперативна банка“ АД до общия размер на дълга от 9063, 71 лева. Постановлението е изпратено до жалбоподателката с препоръчана пратка, която, видно от известието за доставяне, не била потърсена от същата въпреки оставените два броя стикери – на 09.08 и на 12.08.2019 г. Ответникът по жалбата признава, че постановлението не е било връчено на жалбоподателката, включително чрез прилагането му към досието по реда на чл.32 от ДОПК. Независимо от това, тъй като постановлението за налагане на обезпечителни мерки подлежи на предварително изпълнение по силата на закона – чл.197, ал.6 от ДОПК, публичният изпълнител пристъпил към неговото изпълнение като издал запорно съобщение № [рег. номер]-003-0066451/06.08.2019 г. за наложения запор. Същият орган издал и разпореждане за изпълнение на запорно съобщение № С190018-029-0037699/06.08.2019 г., с което, на основание чл.228, ал.1 от ДОПК, наредил на посочената банка - „Централна кооперативна банка“ АД, незабавно след получаване на разпореждането да прехвърли наличните към датата и часа на налагане на запора суми, както и последващите постъпващи по сметката на длъжника суми, по посочената в разпореждането сметка на ТД на НАП Варна, офис Русе. От поясненията на жалбоподателката в проведеното съдебно заседание става ясно, че запорът бил реално наложен, за което жалбоподателката узнала при справка в обслужващата я банка. Както беше посочено по-горе, постановлението за налагане на обезпечителни мерки подлежи на предварително изпълнение – чл.197, ал.6 от ДОПК, поради което с факта на неговото издаване давността била спряна, считано от 06.08.2019 г., на основание чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК. За да бъде спряна тя е достатъчно обезпечителните мерки, в конкретния случай запор, да са били наложени, което става именно с издаването на постановлението за обезпечение – чл.200 от ДОПК. Нещо повече, освен спряна, давността била и прекъсната, считано от посочената дата – 06.08.2019 г., на основание чл.172, ал.2 от ДОПК - с предприемането на действия по принудително изпълнение. Това е така, защото публичният изпълнител не само наложил запор, но на същата дата издал и разпореждане по чл.228, ал.1 от ДОПК, с което наредил на банката да прехвърли дължимата от длъжника сума по сметката на публичния изпълнител. Систематичното място на разпоредбата на чл.228, ал.1 от ДОПК се намира в глава двадесет и пета „Принудително изпълнение“, а не в глава двадесет и четвърта „Обезпечения“, т.е. касае се до действие, пряко насочено към принудителното изпълнение на публичните задължения, а не само към тяхното обезпечаване. Горните изводи не се разколебават предвид обстоятелството, че постановлението за налагане на обезпечителни мерки не е било редовно връчено на жалбоподателката. Обстоятелството, че то не й е било връчено, както изисква чл.196, ал.2 от ДОПК, не означава, че обезпечителните мерки, разпоредени с него, не са били наложени. Както беше посочено, постановлението подлежи на предварително изпълнение и с факта на издаването му посочените в него обезпечителни мерки се считат наложени независимо дали то е било връчено на длъжника или не. Разбира се, ако жалба срещу постановлението бъде подадена и тя бъде уважена като то бъде отменено от директора на компетентната териториална дирекция или от съда по реда на чл.197 от ДОПК, то неговото действие по отношение на давността ще отпадне с обратна сила като тя няма да се счита спряна. В случая обаче няма данни, след като е узнала за наложения запор при справка в банката, жалбоподателката да е обжалвала постановлението за налагане на обезпечителни мерки № С190018-022-0067552/06.08.2019 г. и то да е било отменяно от директора на ТД на НАП Варна или от съда. Щом на 06.08.2019 г. давността е била спряна с издаването на същата дата на постановление за налагане на обезпечителни мерки, а още същия ден – и прекъсната по силата на разпореждането за изпълнение на наложения запор, което води до слагане началото на нова петгодишна давност съгласно чл.172, ал.3 от ДОПК, то очевидно е, че давностният срок по чл.171, ал.1 от ДОПК не е изтекъл както за данъчните и осигурителни задължения на жалбоподателката, възникнали през най-ранния период, посочен в разпореждане с изх.№ С240018-137-0001854/06.03.2024 г. - от 01.01.2013 г. до 31.12.2013 г., така и за нейните задължения за данъци по ЗДДФЛ и задължителни осигурителни вноски през следващите години. По изложените съображения, като е приел, че подадената по административен ред жалба срещу разпореждане с изх.№ С240018-137-0001854/06.03.2024 г., издадено от публичен изпълнител в ТД на НАП Варна, офис Русе, е неоснователна, ответникът по жалбата е постановил едно правилно решение, жалбата срещу което следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК и чл.24, изр.второ от Наредбата за заплащане на правната помощ, ответникът по жалбата има право на юрисконсултско възнаграждение, което, предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя в минималния размер от 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение №3 от 13.05.2010 г. по тълк.д. №5/2009г. на ВАС, възнаграждението се присъжда в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на Националната агенция за приходите, съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП. Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, съдът