Решение № 31 от 17.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 446/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 260 087 от 14.02.203 г. по т.д. № 128/ 2021 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 7 състав Държавата, представлявана от министъра на туризма - гр. София, е осъдена да заплати на „Даймънт ивент“ ЕООД - гр. София на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД сумата 10 025.48 лева, подлежаща на връщане като платена на отпаднало основание след прекратяването на договор № РД-29-129/ 5.07.2016 г. със споразумение от 1.11.2017 г. наемна цена за периода 1.11.2017 г - 4.07.2018 г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до окончателното й изплащане; отхвърлени са като неоснователни предявените от „Даймънт ивент“ ЕООД срещу Държавата, представлявана от министъра на туризма, искове, както следва: 1) за прогласяване на нищожността на договор № РД-29-129/ 5.07.2016 г за отдаване под наем на обект изключителна държавна собственост, представляващ „морски плаж“ село Лозенец, разположен на територията на община Царево, област Бургас, както следва: а) на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД - поради сключването му в противоречие с чл. 16, ал. 1 и ал. 2 на Закона за държавната собственост - да се отдава под наем имот публична държавна собственост за използването му не по предназначението му като „нарушена територия“, начин на трайно ползване „скали“, а като „морски плаж“; б) на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД - поради сключването му от ненадлежен орган в нарушение на реда за отдаването му под наем съгласно чл. 16, ал. 2, вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗДС; в) на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД - поради фактическа невъзможност на предмета на договора, изразяваща се в обстоятелството, че 1/2 част от имота не може да бъде използвана с предназначение на, нито представлява „морски плаж“, както посредством въздействието на природните закони, така и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента; г) на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД - поради правна невъзможност на предмета на договора, изразяваща се в обстоятелството, че предназначението на наетия имот не е и няма как да представлява „морски плаж“, поради което не може да бъде използван от ищеца като наемател без последния да наруши забраната по чл. 19, изр. 1 от ППЗДС, както и иска с правно основание чл. 34 от ЗЗД за връщане на сумата 29 751.39 лева, представляваща платена наемна цена за 2016 г. и 2017 г.; 2) с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за сумата 16 301.59 лева - наемна цена, платена на отпаднало основание поради развалянето на договора по право, считано от получаването от наемателя на заповед №РД-01-336/ 26.05.2017 г. до 4.07.2018 г. Срещу решението в частта, с която исковите претенции са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от „Даймънт ивент“ ЕООД - гр. София, в която се твърди, че е неправилно, в подкрепа на което са изложени следните съображения.

За да отхвърли иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради нарушаване на забраните в чл. 16, ал. 1 и 2 от ЗДС забрани съдът неправилно приел, че предмет на наемния договор е морски плаж, „който е реална част от поземлен имот с идентификатор 44094.501.294“, а не морски плаж, обхващащ целия поземлен имот, каквато била действителната воля на страните.

Неправилен бил и извода, че имотът - обект на наемния договор, е с предназначение „морски плаж“, тъй като към датата на сключването на договора съгласно действащата кадастралната карта целият поземлен имот с идентификатор 44094.501.294 е бил с предназначение „нарушена територия“, според обшия устройствен план на община Царево - „скали“.

Неправилно съдът се позовал на разпоредбата на чл. 16. ал. 8 от ЗДС, която предвижда прекратяване на наемния договор в случай, че наемателят не ползва имота по предназначение, тъй като разглежданият случай не попадал под нейната хипотеза. Тя щяла да бъде приложима ако имота е бил отдаден под наем с предназначение „морски плаж“, а наемателят го ползвал извън това предназначение, например като „скали“, „скалист бряг“.

• 3 - Неправилно бил отхвърлен иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие със закона, изразяващо се в предоставянето на имота под наем от ненадлежен орган - предмет на договора бил имот, представляващ „скали“, „скалист бряг“, затова управляващ имота съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗДС бил областният управител на област Бургас, а не министъра на туризма.

Неправилен бил извода, че наемния договор не е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД - поради невъзможен предмет, обоснован с това, че в случая било налице единствено неточно изпълнение от страна на наемодателя на задължението да предостави морски плаж, обхващащ поземлен имот 44094.501.294 с площ от 10 619 кв. м. В споразумението от 1.11.2017 г. страните констатирали обективната невъзможност да бъдат реализирани права и задължения по договора, затова не би могло да се приеме, че договорът би бил сключен поначало.

По отношение на евентуалния иск за сумата 16 301.59 лева, платена на отпаднало основание поради развалянето по право на договора на основание чл. 89 от ЗЗД, съдът неправилно приел, че останалите 47.60 % от площта на поземления имот не са били предмет на договора и непредоставянето им за ползване като морски плаж не водело до последваща обективна невъзможност за изпълнение. С получаването от наемателя на заповедта на кмета на Община Царево от 26.05.2017 г. било преустановено поставянето на преместваемите обекти на плажа, като с оглед инициираната процедура по изясняване отреждането на имота, за наемателя било невъзможно да продължи ползването на наетия обект.

Молбата е решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго решение, с което главната искова претенция, респ. предявените в условията на евентуалност искове, да бъдат уважени.

Ответникът по въззивната жалба Държавата, представлявана от министъра на туризма - гр. София, не е представил писмен отговор.

Срещу решението в частта, с която исковата претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е уважена, е подадена въззивна жалба от Държавата, представлявана от министъра на туризма - гр. София, в която се твърди, че е неправилно, в подкрепа на което са изложени следните съображения.

Решаващият извод на съда, че остатъкът от наемната цена за периода след 1.11.2017 г. до 4.07.2018 г. представлява неоснователно обогатяване, бил необоснован. На основание чл.20а от ЗЗД договорът има силата на закон между страните, а в случая в допълнителното споразумение за прекратяване на договора по взаимно съгласие от 1.11.2017 г. не било изрично уговорено връщане на платената вече наемна цена за посочения период, като такава нямало и в договора за наем.

Молбата е решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго решение, с което исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

Ответникът по въззивната жалба „Даймънт ивент“ ЕООД - гр. София в писмения отговор я оспорва като неоснователна.

В споразумението за прекратяване на договора от 1.11.2017 г.било изрично посочено, че влиза в сила от датата на неговото подписване и следователно за оставащия период от втората година след прекратяването на договора - до 4.07.2018 г., или общо 246 дни, наемателят не е бил длъжен да заплати наемната цена. поради което вече платената авансово цена била платена на отпаднало основание, както правилно приел съда. Молбата е решението да бъде потвърдено в обжалваната част.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.

В исковата молба „Даймънт ивент“ ЕООД - гр. София твърдяло, че по силата на договор за наем № РД-29-129/ 5.07.2016 г. Държавата, представлявана от министъра на туризма - гр. София му предоставила за временно и възмездно ползване имот изключителна държавна собственост-„морски плаж село Лозенец" на територията на община Царево, обхващащ Поземлен имот с идентификатор 44094.501.294.

На 4.07.2016 г. наемателят заплатил на наемодателя сумата 11 826.01 лева, която заедно с авансово платената сума от 3 049.19 лева представлявала пълната цена на наема за първата година от действието на договора. Поради забраната за извършване на строителни работи в землището на с. Лозенец за периода от 15.06.2016 г. до 15.09.2016 г., установена със заповед от 12.02.2016 г. на Общинския съвет - гр. Царево, наемателят бил възпрепятстван да изпълни предвидените в договора задължения по техническо оборудване на плажа, без които ползването на имота през първата година от договора било невъзможно.

На 16.02.2017 г. ищецът платил наемната цена за втората година от действието на договора в размер на 14 875.20 лева. След одобряването от министъра на туризма на предложената от ищеца схема да поставяне на преместваеми обекти и съоръжения и съгласуването й с главния архитект на Община Царево, на 23.05.2015 г. били издадени четири разрешения за поставяне на преместваемите обекти. След предприемането на действия по поставянето на обект № 7, предназначен за бързо хранене, били организирани протести на местни жители против поставянето му и то било спряно със заповед на кмета на община Царево на 1.06.2017 г. След издаването на тази заповед, поради възможността да бъде ангажирана - 5 - административната или договорната му отговорност, ищецът преустановил действията по поставяне на преместваеми съоръжения, вследствие на което не ползвал имота и през втората година от действието на договора. На 1.11.2017 г. страните сключили споразумение, с което действието на договора било прекратено по взаимно съгласие поради невъзможност обекта да бъде използван съгласно уговореното, за която наемателят не носел отговорност.

При така изложените твърдения ищецът сезирал съда със следните искания: 1) да прогласи нищожността на договора, както следва: а) на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД - поради сключването му в противоречие с чл. 16, ал. 1 и 2 на ЗДС, установяващ забрана за отдаване под наем на имот публична държавна собственост за използването му не по предназначението му като „нарушена територия“, начин на трайно ползване „скали“, а като „морски плаж“; б) евентуално, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД - поради сключването му от ненадлежен орган в нарушение на реда за отдаването му под наем, съгласно чл. 16, ал. 2, вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗДС; в) евентуално, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД - поради фактическа невъзможност на предмета на договора, предвид обстоятелството, че 1/2 част от имота не можело да бъде използвана с предназначение на, нито представлявала „морски плаж“, както посредством въздействието на природните закони, така и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента; г) евентуално, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД - поради правна невъзможност на предмета на договора, предвид обстоятелството, че предназначението на имота не представлявало „морски плаж“, поради което не можело да бъде използван от наемателя без да бъде нарушена забраната по чл. 19, изр. 1 от ППЗДС. Като последица от уважаването на който и да било от исковете ответника да бъде осъден на основание чл. 34 от ЗЗД да му заплати сумата 29 751.39 лева, представляваща наемната цена за 2016 г. и 2017 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба (20.01.2021 г.) до окончателното й изплащане; 2) евентуално, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД ответникът да бъде осъден ответника да му заплати сумата 16 301.59 лева, платената на отпаднало основание наемна цена, с оглед развалянето по право на договора, считано от получаване от наемателя на заповед №РД-01-336/ 26.05.2017 г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до окончателното й изплащане; 3) евентуално, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД ответникът да бъде осъден да му заплати сумата 10 025.48 лева, платена на отпаднало основание наемна цена за периода от прекратяването на договора - 1.11.2017 г. до 4.07.2018 г., ведно със законната лихва от 20.01.2021 г. до окончателното й изплащане.

В писмения отговор ответника - Държавата, представлявана от министъра на туризма - гр. София, оспорил исковете като неоснователни.

Изтъкнал, че твърдяните в молба факти са невярно и неточно представени и интерпретирани. Забраната за извършване на строителни работи в с. Лозенец не била установена със заповедта на общинския съвет, а била въведена преди сключването на наемния договор и била известна на ищеца. Освен това забраната за поставяне на преместваем обект № 7 не препятствала извършването от наемателя на всички останали стопански дейности, от които можел да реализира приходи.

Относно индивидуализацията на наетия обект посочил, че с договора бил предоставен под наем морски плаж с активна площ от 5 864 кв.м., като скалите не били предмет на договора.

Освен това ищецът могъл да обжалва на същите основания за нищожност заповедта на министъра на туризма от 3.06.2016 г., но не само не го сторил, а и подписал декларация за оглед на имота. Фактическото предназначение на имота - рекреационна дейност, било известно на ищеца още преди подписването на договора, към която дата прилагането на Общия устройствен план на Община Царево било спряно. Ищецът извършвал търговска дейност на морския плаж, за което свидетелствал договора за наем с „Маракеш 77“ ЕООД, сключен за срок от 4 години. Споразумението за прекратяване на договора било сключено след изтичането на летния сезон, което означавало, че наемателят е могъл да ползва имота преди това.

Молбата към съда била да отхвърли исковите претенции като неоснователни.

Установената от доказателствата фактическа обстановка на спора е следната.

С договор № Т-РД-29-129/ 5.07.2016 г. Държавата, представлявана от министъра на туризма, отдала на „Даймънт ивент“ ЕООД за временно и възмездно ползване обект - изключителна държавна собственост, , морски плаж „с. Лозенец“, находящ се в община Царево, област Бургас, обхващащ поземлен имот с идентификатор 44094.501.294, с активна площ в размер на 5 864 кв.м. с функционално значение за рекреационна дейност, за срок от 5 години, считано от датата на подписване на договора, с наемна цена за първата година 1 875 лева, с включен ДДС, която за всяка следваща година се индексира съгласно Методиката за определяне на минималния размер на наемната цена на морските плажове по реда на чл. 8, ал. 2 и 3 от ЗУЧК, приета с ПМС № 9 от 19.01.2015 г. В изпълнение на задълженията си по чл. 4 от договора наемателят платил по сметката на Министерството на туризма с платежни - 7 - нареждания следните суми: на 17.06.2016 г. - 3 049.19 лева депозит за участие в търг; на 4.07.2016 г. 11 827 лева наем на плаж и на 16.02.2017 г. 14 875.20 лева наем морски плаж.

В споразумение от 1.1.2017 г. страните се съгласили договора да бъде прекратен на основание чл. 7.1.3 по взаимно съгласие, считано от същата дата поради невъзможност наемния обект да бъде използван съгласно уговореното в договора, за която наемателят не носи отговорност.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция преценява въззивните жалби като процесуално допустими - подадени са в установения в закона срок от страни по делото, които имат интерес и право на обжалване на самостоятелни части от валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.

След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните приема, че те са неоснователни по следните съображения.

Предмет на правния спор е валидността на наемния договор от 5.07.2016 г., която е оспорена от ищеца на две основания.

Първото от тях е за нищожност на договора в хипотезата на чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД - поради сключването му в противоречие с чл. 16, ал. 1 и 2 на ЗДС, като твърденията са, че целият поземлен имот, който бил с предназначение „нарушена територия“ - „скали“, бил отдаден за използване не по предназначение - като „морски плаж“.

Цитираната разпоредба установява забрана за използването не по предназначение на имоти - публична държавна собственост, освен чрез отдаването им под наем по реда на чл. 19, ал. 1 за срок до 10 години, при условие че се използват съобразно предназначението им и не се възпрепятства осъществяването на дейностите, за които са предоставени за управление.

Предвид вида и характеристиката на отдадения под наем имот, по отношение на предметния договор са приложими разпоредбите на специалния Закон за устройството на Черноморското крайбрежие (обн., ДВ, бр. 48 от 15.06.2007 г., в сила от 1.01.2008 г.), в редакцията му след изменението в ДВ, бр. 20 от 15.03.2016 г. В титулната част изрично е посочено, че същият е сключен на основание чл. 7, ал. 5 от с.з., съгласно който морските плажове или части от тях, които не са предоставени на концесия, се управляват от министъра на туризма чрез отдаването им под наем по реда на Правилника за прилагане на Закона за държавната собственост за срок до 5 години срещу задължение на наемателя да заплаща наемна цена и да извършва задължителните дейности.

Според дефиницията в чл. 6, ал. 2 от ЗУЧК морският плаж е територия, представляваща обособена част от крайбрежната плажна ивица, покрита с пясък, чакъл и други седиментни или скални образувания в резултат на естествени или изкуствено предизвикани в резултат на човешка дейност процеси на взаимодействие на морето със сушата. Към територията на морския плаж се включват и пясъчните дюни, разположени непосредствено зад плажната ивица или попадащи върху морския плаж.

Като обособена част от крайбрежната плажна ивица той попада в регулацията на установения в чл. 10 от ЗУЧК по отношение на охранителна зона „А“ режим на особена териториалноустройствена защита, като съгласно ал. 4 на територията на морските плажове се разрешава извършването на опредени видове дейности, между които: поставянето на плажни принадлежности, като се осигурява не по-малко от 50 на сто от активната плажна площ за свободно разполагане на плажни принадлежности от страна на посетителите; поставянето на преместваеми обекти и съоръжения за осъществяване на задължителните дейности на морския плаж, както и спортно-развлекателна дейност и заведения за бързо обслужване.

За нуждите на специалния закон понятието „активна плажна площ“ е дефинирано в § 1, т. 5 от ДРЗУЧК като „площта от морския плаж, която се ползва: за осъществяване на задължителните дейности; за поставяне на преместваеми обекти; от посетителите на плажа - за разполагане на платени и неплатени (лични) плажни принадлежности, свободно пешеходно придвижване върху територията на плажа, включително върху преместваеми пешеходни пътеки, удобно използване на преместваемите обекти и улесняване придвижването и ползването на плажните услуги от хората с увреждания.

Според описания в чл. 1 от договора негов предмет, активната площ на морския плаж в размер на 5 864 кв.м. е „с функционално значение за рекреационна дейност, като промяната на предназначението й е недопустима“. Терминът рекреационна дейност следва да се разбира като дейност, която е свързана с възстановяване силите на човека, изразходени в трудовия процес, респ. укрепване на здравето и духа чрез почивка и наслаждение, каквото е значението му според тълковния речник.

Следователно, с оглед изложените до тук терминологични уточнения, може да се направи извод, че изразеното от страните общо съгласие при сключването на договора е било наемателят да осъществява на предоставената му под наем активна плажна площ дейности, които са свързани с осигуряването на посетителите на плажа на добри и привлекателни условия за физически отдих, при който е предоставено - 9 - предимство на субективните им усещания, изградени на принципа на удоволствието - свързани с извършването на определени действия, които са повече приятни, отколкото изтощителни.

В подкрепа на този извод са и поетите от наемателя конкретни права и задължения във връзка с изпълнението на договора - в чл. 6.1.10 е регламентирано задължението да осигури на морския плаж изброените в § 1, т. 1 от ДРЗУЧК „задължителни дейности на морския плаж“ - по осигуряване на водното спасяване, по обезопасяване на прилежащата акватория, здравното и медицинско обслужване и санитарно-хигиенното поддържане на морския плаж; в чл. 6.1.11 е установено правото му да предоставя възмездно на посетителите сам или чрез подизпълнители на плажни принадлежности, както и бързо обслужване, спортно- развлекателни, водноатракционни, медицински и рехабилитационни услуги, като в чл. 6.1.12 му е признато правото свободно да определя цените на услугите.

В обобщение на казаното до тук може категорично да се посочи, че на ответника е бил предоставен под наем обект - морски плаж, който на основание чл. 6, ал.4, т. 1 от ЗЕЧК е „публична държавна собственост, която не може да бъде обявена за частна“. Този обект представлява обособена част от крайбрежната плажна ивица, която обособена част съставлява („обхваща“) поземлен имот с идентификатор 44094.501.294 в с. Лозенец“, община Царево, област Бургас. Предназначението, за което е трябвало да се използва имота е извършването на задължителни дейности на морския плаж, по смисъла на § 1, т.1 от ДРЗУЧК, както и осъществяването на разнообразен кръг от дейности, свързани с осигуряване на посетителите на нормални и привлекателни условия за физически отдих и възстановяване.

Следователно към деня на сключването на договора индивидуализирането на наемния обект и посочването на предназначението, за което той ще се ползва, са съобразени стриктно с разпоредбата на чл. 16 от ЗДС, както и с императивните норми на приложимия специален закон, поради което исковата претенция, заявена на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, е неоснователна.

Второто основание за нищожност на договора, релевирано в исковата молба, е в хипотезата на чл. 26, ал.2, предл. 1 от ЗЗД - фактическа, евентуално правна невъзможност на предмета на договора.

Съобразно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК терминът невъзможен предмет има две разновидности. Първата е фактическата (начална) невъзможност на предмета - когато той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Втората е правната невъзможност на предмета, при която за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка, която може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта.

При възникнал спор за валидност на договора поради невъзможен предмет на доказване подлежи опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като самостоятелен обект на право на собственост. В тежест на страната, която претендира нищожността, е да докаже осъществяването на опорочаващия факт - че към момента на постигнатото съгласие съществува непреодолима правна пречка предметът да възникне - да бъде осъществено обособяването по какъвто и да било начин.

В случая „изначалната невъзможност“ на предмета на атакувания договор е обоснована с това, че 1/2 част от имота не можело да бъде използвана с предназначение „морски плаж“, тъй като не представлявала морски плаж, а правната невъзможност произтичала от обстоятелството, че предназначението на имота не представлявало „морски плаж“, поради което не можело да бъде използван от наемателя без да бъде нарушена забраната по чл. 19, изр. 1 от ППЗДС.

В изложението по - горе подробно бе коментиран предмета на договора, както той е формулиран в неговия член първи. Там ясно и недвусмислено е обявено, че наемателят ще упражнява правата и задълженията си по договора върху активната площ на морския плаж в размер на 5 864 кв.м. „включително при определяне на общата площ на преместваемите обекти и съоръжения, съгласно чл. 10, ал. 7 от ЗУЧК и допълнителната търговска площ на морския плаж, съгласно чл. 10, ал. 8 от ЗУЧК“, като към морския плаж принадлежи и прилежащата от него акватория с широчина 200 м., измерена от бреговата линия.

Очевидно е, че тезата на ищеца е основана на превратното и затова напълно погрешно възприемане на целия поземлен имот с идентификатор 44094.501.294, който е посочен на кадастралната карта с площ от 10 619 кв.м., като предмет на договора Правният статут на този имот е „крайбрежна плажна ивица“, дефинирана в чл. 6, ал. 1 от ЗУЧК като „обособена територия, съставена от отделни морски плажове, представляваща част от морския бряг към прилежащата му акватория“. Морският плаж е обособена част от тази крайбрежна плажна ивица, а - 11 - съгласно чл.1.3 от договора наемателят следва да упражнява правата и изпълнява задълженията си върху „активната плажна площ“ в размер на 5 864 кв.м., по смисъла на § 1, т. 5 от ДРЗУЧК.

Безспорно е, че така индивидуализирания обект на наемния договор е съществувал в реалната действителност при сключването на сделката, както и че е могъл да бъде използван от наемателя с предназначението, за което е бил отдаден под наем - осъществяването на дейност, свързана с осигуряване на посетителите на нормални и привлекателни условия за физически отдих и възстановяване, като по този начин не е била нарушена забраната по чл. 19, изр. 1 от ППЗДС.

По изложените съображения исковата претенция, заявена на основание чл. 26, ал.2, предл. 1 от ЗЗД, е неоснователна.

Отхвърлянето на исковете по чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД и по чл. 26, ал.2, предл. 1 от ЗЗД обуславя неоснователност на претенцията, заявена на основание чл. 34 от ЗЗД. Наемодателят не дължи на това основание връщането на сумите, платени като наемна цена за първите две години от действието на договора, поради липсата на задължителната предпоставка, установена в правната норма - признаването на договора за нищожен.

По иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД съдът съобрази следното.

Договорът е бил сключен за срок от пет години, считано от деня на подписването му, което означава, че е следвало да обвързва страните от 5.07.2016 г. до 5.07.2021 г. Заплащането на годишната наемна цена съгласно чл. 4.4 от договора е трябвало да става в срок до 15 февруари на съответната година по банковата сметка на наемодателя. Не се спори за това, че наемодателят е изпълнил задължението си за първите две години от действието на договора. Не се спори и относно факта на прекратяването на договора, считано от 1.11.2017 г. С прекъсването на договорната връзка е отпаднало основанието, на което наемателят е дължал плащане, и следователно за периода от 1.11.2017 г. до 4.07.2018 г. той не е бил задължен към наемодателя. При това положение цената на наема за посочения период е била платена на отпаднало основание, поради което следва да му бъде възстановена от ответника.

При годишна наемна цена (за 365 дни) 14 875.20 лева, цената на наема за един ден е 40.75 лева, което означава, че за 246 - те дни, през които договора не е действал, наемателят е платил без основание сумата 10 025.48 лева. За този размер претенцията по чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД е основателна и следва да бъде уважена.

В заключение, поради неоснователността на развитите в двете въззивни жалби оплаквания и съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав