Решение № 5542 от 31.10.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 4586/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 13907/02.12.2022 г., постановено по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, Софийският районен съд е осъден да заплати на М. О. Л. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 225, ал. 1 ЗСВ сумата от 6657, 21 лв., представляваща мораторна лихва върху дължимо гратификационно обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на сумата от 63408, 64 лв. за периода от 01.11.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 09.04.2020 г. до 10.04.2022 г., като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 15866, 55 лв. и за периода от 18.09.2019 г. до 31.10.2019 г. и от 13.03.2020 г. до 08.04.2020 г. С решението е отхвърлен и предявения от М. О. Л. срещу Софийския районен съд иск за заплащане на сумата от 65059, 90 лв., представляваща гратификационно обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за освобождаване от длъжността „съдия“, със стаж от 16 години, 5 месеца и 7 дни с решение на ВСС, обективирано по т. 22 от протокола от заседание на 17.09.2019 г. С решението Софийският районен съд е осъден да заплати на адв. И. Я. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 36, ал. 1 ЗАдв. сумата от 2802, 63 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство; М. О. Л. е осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 26, 24 лв., представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, а Софийският районен съд е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по собствената си сметка чрез Висшия съдебен съвет сумата от 2802, 63 лв., представляваща дължима държавна такса и деловодни разноски за първоинстанционното производство. С влязло в сила определение № 9521/13.03.2023 г., постановено по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, е допълнено решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, като М. О. Л. е осъден да заплати на Висшия съдебен съвет на основание чл. 78, ал. 4 вр. с ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 23 НЗПП сумата от 100, 00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото. Подадена е въззивна жалба от М. О. Л. срещу решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ за сумата от 1651, 26 лв., представляваща обезщетение за освобождаване от длъжността „съдия“ за стажа от 5 месеца над обезщетението за стаж от 16 години, както и в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението в тази му част. Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че съдът е достигнал до неправилен извод, че при определяне на дължимото обезщетение прослужените месеци в рамките на незавършена година стаж са ирелевантни. Счита, че гратификационният характер на обезщетението не само, че не изключва пропорционалното обезщетяване, но напротив – именно той налага обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ да обхване и периода, през който магистратът е работил над 10 – те години стаж, макар този период да не обхваща „цяла“ прослужена година, тъй като противното би довело до това магистратът да получи благодарствено обезщетение за цяла прослужена година, но не и такова за период от 11 месеца и 30 дни над 10 – годишния стаж. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, и вместо това да постанови друго решение, с което да уважи исковете с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в обжалвания размер. Претендира разноски. Въззиваемата страна – Софийски районен съд е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че правилно съдът е приел, че изчисляването на евентуално дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ следва да се извършва на базата на броя на прослужените години, която база в случая е 16 години, а не – прослужените от ищеца 16 години, 5 месеца и 7 дни. Счита, че с оглед неоснователността на главния иск, съдът правилно е отхвърлил и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски. Въззиваемата страна – Висш съдебен съвет е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди, че правилно съдът е приел, че базата за определяне на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е броят прослужени години в съдебната система, както и че е пропорционалността на обезщетението за месеците, които не са цяла завършена година, е изключена. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендира разноски. Подадена е и въззивна жалба от Софийски районен съд срещу решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав /в откритото съдебно заседание на 26.09.2023 г. процесуалният представител на СРС уточнява, че обжалва изцяло решението/. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че е налице съдебно признание на факти от страна на ответника СРС. Твърди, че СРС е извършил плащанията на 27.04.2022 г. в изпълнение на указания от Комисията по правни въпроси и от Комисията „Бюджет и финанси“ към Пленума на ВСС, както и че извършените плащания нямат характер на извънсъдебно /съдебно/ признание. Посочва, че с оглед твърденията на СРС и представените от него доказателства по делото в случая е приложима хипотезата на чл. 225, ал. 2 ЗСВ, и че не намира правна опора извода на първоинстанционния съд за неприложимост на хипотезата на чл. 225, ал. 2 ЗСВ. Твърди, че първоинстанционният съд е направил ограничително тълкуване на разпоредбите на ЗСВ за това кой има право да предлага налагане на дисциплинарно наказание, в т. ч. и дисциплинарно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 6 ЗСВ, а именно - само дисциплинарният състав по чл. 319, ал. 1 ЗСВ, като са игнорирани разпоредбите на чл. 312, ал. 1 и чл. 314, ал. 2 ЗСВ. Поддържа, че към 01.08.2019 г., когато М. О. Л. е подал оставка, е налице дисциплинарно производство срещу него, образувано въз основа на предложение от 11.07.2017 г. от Стефан Милев – и. ф. председател на СРС, с предложено наказание „дисциплинарно освобождаване от длъжност“, т. е. налице са предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 225, ал. 2 ЗСВ. Твърди, че немотивирано и в противоречие с материалния и процесуалния закон съдът е игнорирал възражението за приложимост на разпоредбата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ. Посочва, че към 17.09.2019 г. срещу ищеца е налице образувано дисциплинарно производство, което не е приключило до 18.12.2020 г. – датата на постановяване на влязлото в сила като необжалваемо решение № 15739/18.12.2020 г. по адм. дело № 7834/20 г. на ВАС, 5 – членен състав, II колегия, с което са отменени наложените на М. Л. дисциплинарни наказания. В тази връзка поддържа, че в периода от 18.09.2019 г. до 18.12.2020 г. е налице правно основание за неплащане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, респ. счита, че неправилно съдът е приел, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се дължи от 01.11.2019 г. и че началната дата на забавата на СРС е 01.11.2019 г. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски. Въззиваемата страна – М. О. Л. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че от представените като доказателства по делото и неоспорени от ответника Софийски районен съд платежни нареждания правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът Софийски районен съд е заплатил посочените суми, като същият е посочил и съответните основания за извършените преводи. Ето защо, като е приел, че плащането е извършено след образуване на делото, съдът е отхвърлил претенцията за заплатена главница. Поддържа, че обосновано е прието от първоинстанционния съд, че ответникът Софийски районен съд е изпаднал в забава, считано от 01.11.2019 г., и че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ. Твърди, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая не е налице нито една от посочените хипотези в чл. 225, ал. 2 и 3 ЗСВ, и че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Претендира разноски. Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Софийския районен съд, а при условията на евентуалност – срещу Висшия съдебен съвет. Ищецът М. О. Л. твърди, че е заемал различни длъжности в съдебната система в периода от 10.04.2003 г. до 17.09.2019 г., съответно „младши съдия“ в Софийски градски съд и „съдия“ в Софийския районен съд, като общият му стаж на длъжността „съдия“ е бил 16 години, 5 месеца и 7 дни. Посочва, че на 01.08.2019 г. е подал заявление за освобождаване от длъжност /оставка/ на основание чл. 165, ал. 1, т. 2 ЗСВ, като на заседание на ВСС от 17.09.2019 г. е било взето решение по т. 22 от Протокола от заседанието, с което е освободен от заеманата длъжност „съдия“, с ранг „съдия в Апелативен съд“, считано от същата дата. Твърди, че с оглед правилото на чл. 225, ал. 1 ЗСВ при освобождаване от длъжността съдия с 10 или повече години стаж има право на парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има, но не повече от 20 брутни месечни възнаграждения. Посочва, че с покана от 08.11.2019 г. е поканил ответника Софийски районен съд да му заплати дължимото обезщетение, но получил отговор, че не се дължи обезщетение на съдия, който при подадена оставка, срещу него има образувано дисциплинарно производство. Поддържа, че действително са били образувани срещу него две дисциплинарни производства през 2017 г., които са били обединени в едно, но по тях не е бил постановен акт, а оставката е била подадена близо две години след това. Посочва, че с решенията по т. 1.1. и т. 1.2. от Протокола на ВСС от 17.09.2019 г. са били наложени две дисциплинарни наказания „забележка“, които са били отменени с Решение № 5445/11.05.2020 г. по адм. дело № 12505/19 г. на ВАС, потвърдено с Решение № 15738/18.12.2020 г. по адм. дело № 7834/20 г. Посочва, че след отмяната на дисциплинарните наказания е поканил отново СРС да заплати дължимите суми, но не е получил нито отговор, нито плащане. Посочва, че общият размер на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е в размер на 65 059, 90 лв., като с оглед изпадането на ответниците в забава се дължи и обезщетение за забава в размера на 15 866, 55 лв. за периода от 18.09.2019 г. до 10.04.2022 г. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди първия ответник Софийски районен съд да заплати на ищеца сумата от 65 059, 90 лв., представляваща дължимо обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 11.04.2022 г. до окончателното плащане, както и обезщетение за забава в размер на 15 866, 55 лв. за периода от 18.09.2019 г. до 10.04.2022 г., а при условията на евентуалност – да осъди втория ответник Висш съдебен съвет да заплати претендираните суми. Претендира разноски. Ответникът Софийски районен съд оспорва исковете като неоснователни. Посочва, че срещу ищеца са били образувани дисциплинарни производства, като са били наложени и дисциплинарни наказания, но същите са били отменени. Поддържа, че във връзка с покана от ищеца за плащане с вх. № 29000600/26.01.2022 г. председателят на СРЕ е сезирал Комисията по правни въпроси към Пленума на ВСС за изразяване на становище по казуса, като с решение по протокол № 05/28.02.2022 г., т. 8 е изразено становище за основателност на претенциите на ищеца, както и че е допустимо плащане. Посочва, че с писмо с изх. № 9000729/16.03.2022 г. и писмо с изх. № 9001053/18.04.2022 г. е отправено искане до Комисия „Бюджет и финанси“ към Пленума на ВСС за предоставяне на бюджетни средства за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ на ищеца. Твърди, че в изпълнение на решение по т. 40 от протокол № 16/20.04.2022 г. на Комисия „Бюджет и финанси“ с платежно нареждане от 27.04.2022 г. по посочената от ищеца банкова сметка е изплатено обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 63 408, 64 лв., съответстващо на стажа му от 16 г., 5 м. и 7 д., и на размера на брутното му трудово възнаграждение за последен пълен отработен месец /м. 08.2019 г./ - 3963, 04 лв. Освен това на същата дата е била изплатена на ищеца по банков път и лихва за забава в размер на 8737, 00 лв. за периода от 18.12.2020 г. до 27.04.2022 г., начислена върху главницата от 63 408, 64 лв. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Евентуалният ответник Висш съдебен съвет твърди, че предявените срещу него искове са недопустими поради липса на пасивна процесуална легитимация, тъй като не е работодател на ищеца в качеството му на съдия в Софийския районен съд, поради което производството по делото по отношение на него следва да бъде прекратено като недопустимо. По същество твърди, че исковете са неоснователни. Поддържа, че в случая е налице хипотезата на чл. 225, ал. 2 ЗСВ и обезщетение не се дължи, тъй като ищецът е подал оставка при образувано срещу него дисциплинарно производство, поради което към момента на прекратяване на правоотношението субективното му право не е било възникнало. Посочва, че с оглед правилото на чл. 225, ал. 3 ЗСВ обезщетение не се изплаща до момента на приключване на дисциплинарното производство, като в случай, че такова обезщетение се дължи, то правото възниквало след приключване на дисциплинарното производство. Поддържа, че лихвата за забава не е правилно изчислена, както и че моментът, от който се дължи, не е правилно определен. Моли за прекратяване на производство по отношение на него като недопустимо, а при условията на евентуалност – за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Не се спори между страните, а и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с доклада по делото първоинстанционният съд е отделил като безспорни следните обстоятелства по делото: че ищецът е заемал различни длъжности в съдебната система в периода от 10.04.2003 г. до 17.09.2019 г., съответно „младши съдия“ в Софийски градски съд и „съдия“ в Софийския районен съд, като общият му стаж на длъжността „съдия“ е бил 16 години, 5 месеца и 7 дни; че на основание чл. 165, ал. 1, т. 2 ЗСВ ищецът е подал оставка, като на заседание на СК на ВСС от 17.09.2019 г. с решение, обективирано в т. 22 от Протокола от заседанието, е бил освободен от заеманата длъжност „съдия“, с ранг „съдия в Апелативен съд“, считано от същата дата; че с решенията по т. 1.1. и т. 1.2. от Протокола на СК на ВСС от 17.09.2019 г. са били наложени на ищеца две дисциплинарни наказания „забележка“, както и че дисциплинарните наказания са били отменени с Решение № 5445/11.05.2020 г. по адм. дело № 12505/19 г. на ВАС, потвърдено с Решение № 15738/18.12.2020 г. по адм. дело № 7834/20 г. на ВАС, 5 - членен състав. С протоколно определение от 29.09.2022 г. първоинстанционният съд е обявил за безспорно обстоятелство по делото, че дисциплинарният състав към СК на ВСС не е искал налагане на дисциплинарно наказание „освобождаване от длъжност“ по отношение на М. О. Л.. Видно от представената като доказателство по делото покана за плащане от М. О. Л. до СРС с вх. № 29000600/26.01.2022 г. и до СК на ВСС с вх. № ВСС – 741/26.01.2022 г. същите са поканени в 6 – дневен срок от получаване на поканата да му бъде изплатено дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, както следва: 65 059, 90 лв. – 16 брутни месечни възнаграждения в размер на 63 408, 64 лв. и съответно на 5 месеца над тези 16 заплати брутно възнаграждение в размер на 1651, 26 лв., както и сумата в размер на 14 662, 43 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 18.09.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 14.05.2020 г. до 01.02.2022 г. /в поканата е посочено, че при изчисляване на законната лихва не е взет предвид периода от 13.03.2020 г. до 14.05.2020 г. съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение с Народното събраните от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците/. От платежно нареждане с реф. № С1808727 от 27.04.2022 г. се установява, че Софийският районен съд е заплатил на М. О. Л. сумата от 63 408, 64 лв., като основание за плащането е посочено „обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ“. От платежно нареждане с реф. № С1808729 от 27.04.2022 г. се установява, че Софийският районен съд е заплатил на М. О. Л. сумата от 8737, 00 лв., като основание за плащането е посочено „лихва обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ“. Видно от приложената разпечатка „НАП изчисляване на лихви – резултат“ размерът на законната лихва за периода от 18.12.2020 г. до 27.04.2022 г., начислена върху главницата от 63408, 64 лв., е 8737, 00 лв. От неоспореното от страните заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за пълен отработен месец преди прекратяване на трудовото му правоотношение /м. август 2019 г./ е в размер на 3964, 59 лв., в т. ч.: основна заплата – 2714, 00 лв., ДТВ за ТСПО – 36, 00 % - 1049, 04 лв., ранг – 200, 00 лв., извънреден труд – 1, 55 лв., а брутното му трудово възнаграждение за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ към датата на прекратяване на трудовото правоотношение – 17.09.2019 г. е в размер на 3963, 04 лв., в т. ч.: основна заплата – 2714, 00 лв., ДТВ за ТСПО – 1049, 04 лв. и ранг – 200 лв. Установява се от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че размерът на брутното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за 16 години е 63 408, 64 лв., а за 16 години и 5 месеца – 65 059, 91 лв. Установява се, че размерът на законната лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години /63 408, 64 лв./ за периода от 18.09.2019 г. до 11.04.2022 г. е 15 394, 21 лв., а върху брутното обезщетение за 16 години и 5 месеца /65 059, 91 лв./ за периода от 18.09.2019 г. до 11.04.2022 г. е 15 795, 10 лв. Според заключението на съдебно – счетоводната експертиза размерът на законната лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години /63 408, 64 лв./ за периода от датата на първата покана – 08.11.2019 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 11.04.2022 г. е 14 495, 92 лв., а на законната лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години и 5 месеца /65 059, 91 лв./ за периода от датата на първата покана – 08.11.2019 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 11.04.2022 г. е 14 873, 42 лв. Заключението на съдебно – счетоводната експертиза дава варианти на изчисляване на размера на законната лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, считано от датата на отмяна на дисциплинарните наказания – 18.12.2020 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 11.04.2022 г., както следва: размерът на законната лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години /63 408, 64 лв./ е 8436, 87 лв., а на законната лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години и 5 месеца /65 059, 91 лв./ е 8656, 58 лв. Заключението на съдебно – счетоводната експертиза дава и два варианта на изчисляване на размера на законната лихва, след извършеното плащане на 27.04.2022 г., на сумата в размер на 8737, 00 лв. Според вариант № 1 размерът на дължимата законна лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години /в размер на 63 408, 64 лв./ за периода от 18.09.2019 г. до 11.04.2022 г., след извършеното плащане, е 6657, 21 лв. /15 394, 21 лв. – 8737, 00 лв./. Размерът на дължимата законна лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години /в размер на 63 408, 64 лв./ за периода от 08.11.2019 г. до 11.04.2022 г., след извършеното плащане, е 5758, 92 лв. /14 495, 92 лв. – 8737, 00 лв./. Размерът на дължимата законна лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години /в размер на 63 408, 64 лв./ за периода от 18.12.2020 г. до 11.04.2022 г., след извършеното плащане, е в размер на минус 300, 13 лв. /8436, 87 лв. – 8737, 00 лв./. Според вариант № 2 размерът на дължимата законна лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години и 5 месеца /в размер на 65 059, 91 лв./ за периода от 18.09.2019 г. до 11.04.2022 г., след извършеното плащане, е 7058, 10 лв. /15 795, 10 лв. – 8737, 00 лв./. Размерът на дължимата законна лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години и 5 месеца /в размер на 65 059, 91 лв./ за периода от 08.11.2019 г. до 11.04.2022 г., след извършеното плащане, е 6136, 42 лв. /14 873, 42 лв. – 8737, 00 лв./. Размерът на дължимата законна лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години и 5 месеца /в размер на 65 059, 91 лв./ за периода от 18.12.2020 г. до 11.04.2022 г., след извършеното плащане, е в размер на минус 80, 42 лв. /8656, 58 лв. – 8737, 00 лв./. При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част. По въззивната жалба от М. О. Л. срещу решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ за сумата от 1651, 26 лв., представляваща обезщетение за освобождаване от длъжността „съдия“ за стажа от 5 месеца над обезщетението за стаж от 16 години, както и в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението в тази му част: В първоинстанционното решение са изложени подробни съображения за това, че надлежен ответник по предявените искове с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е Софийският районен съд, който е бил работодател на ищеца, като съдия, назначен в този съд, които се споделят от настоящия съдебен състав, поради което въззивният съд препраща към тях, без да е необходимо да ги преповтаря. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба от М. О. Л., касаещи правилността на решението в обжалваната от него част, въззивният съд намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Следователно за да възникне правото на парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, следва да са налице следните предпоставки: прекратяване на съществуващото правоотношение на магистрата, независимо от правното основание за прекратяването, с изключение на случаите, визирани в чл. 225, ал. 2 ЗСВ, и към момента на прекратяване на правоотношението магистратът да е придобил повече от 10 години стаж на магистратска длъжност. По делото се установява наличието и на двете предпоставки за възникване на правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, а именно – че с решение на СК на ВСС от 17.09.2019 г. по т. 22 от Протокола на заседанието от 17.09.2019 г. ищецът е освободен от заеманата длъжност „съдия“, с ранг „съдия в Апелативен съд“, считано от 17.09.2019 г., на основание чл. 165, ал. 1, т. 2 ЗСВ /подаване на оставка/, както и че общият стаж на ищеца на длъжността „съдия“ е бил 16 години, 5 месеца и 7 дни /по – долу ще бъдат съображения защо не е налице изключението по чл. 225, ал. 2 ЗСВ във връзка с доводите във въззивната жалба на СРС/. Неоснователни са доводите на въззивника М. О. Л., касаещи начина на изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Трайната съдебна практика на ВКС /Решение № 167/24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/12 г. на ВКС, III г. о., Решение № 46/07.04.2021 г. по гр. д. № 2713/20 г. на ВКС, III г. о. и др./, която се споделя от настоящия съдебен състав, приема, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се определя според броя на прослужените години в съдебната система и се съизмерява със съответстващия им брой месечни брутни възнаграждения, но не повече от 20. В ЗСВ не е определен начинът, по който се формира брутното месечно възнаграждение при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, но по силата на препращането, регламентирано в нормата на чл. 229 от ЗСВ, за неуредените в закона случаи се прилага Кодекса на труда. При изчисляване размера на обезщетенията по КТ за база се взема брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено чл. 228 КТ. В брутното трудово възнаграждение се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер - предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е еднократно и има гратификационен /благодарствен характер/. От буквалното и систематично тълкуване на закона следва извода, че то се определя според броя на прослужените години в системата на съдебната власт и се съизмерява със съответстващия им брой брутни трудови възнаграждения, но не повече от 20, т. е. от значение са единствено прослужените години, но не и месеци на магистратска длъжност. В подкрепа на горния извод е и обстоятелството, че гратификационно плащане не се дължи срещу непосредствено престиран труд и затова не представлява трудово възнаграждение, нито представлява същинско обезщетение, тъй като не служи за компенсиране на претърпени от магистрата вреди, а изразява признателността на работодателя към напускащия системата на съдебната власт магистрат за неговата лоялност и дългогодишна работа на магистратска длъжност. Ето защо, месеците за незавършена година стаж са ирелевантни и обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ не се дължи пропорционално на прослуженото време. Други конкретни доводи относно начина на изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ не са изложени във въззивната жалба от М. О. Л., а въззивният съд е ограничен от посоченото в нея съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК. Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ, предявен срещу Софийския районен съд, в частта му за заплащане на сумата от 1651, 26 лв., представляваща обезщетение за освобождаване от длъжността „съдия“ за стажа от 5 месеца над обезщетението за стаж от 16 години, следва да се отхвърли като неоснователен. С оглед неоснователността на иска по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в тази му част следва да се отхвърли като неоснователен и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението в тази му част. Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, следва да бъде потвърдено като правилно в обжалваната от М. О. Л. част. По въззивната жалба от Софийския районен съд срещу решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав: В откритото съдебно заседание, проведено на 26.09.2023 г., процесуалният представител на СРС уточнява, че обжалва изцяло първоинстанционното решение /в този смисъл е и петитума на въззивната жалба на СРС/. Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба на Софийски районен съд срещу решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, в частта, в която предявените срещу него искове са отхвърлени, следва да се остави без разглеждане в тази част като недопустима поради липса на правен интерес СРС да обжалва тази част от решението. Това е така, тъй като решението в отхвърлителната му част е в полза на Софийския районен съд и той не може да иска да се уважат предявените срещу него искове в тази им част. В този смисъл е и Определение № 122/01.03.2016 г. по ч. т. д. № 2013/15 г. на ВКС, I I т. о. Допълнителен довод в подкрепа на горния извод са и разясненията, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според които страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат. Ето защо, въззивната жалба на Софийски районен съд срещу решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, в частта, в която предявените срещу него искове са отхвърлени, следва да се остави без разглеждане в тази част като недопустима. В останалата част въззивната жалба от Софийския районен съд е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Основните доводи във въззивната жалба от Софийския районен съд касаят приложимостта на разпоредбите на чл. 225, ал. 2 и 3 ЗСВ и определянето на началната дата на забавата за изплащане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 2, изр. последно ЗСВ обезщетение не се изплаща и когато съдия, прокурор или следовател подаде оставка при образувано срещу него дисциплинарно производство с предложение за наказание дисциплинарно освобождаване от длъжност. Следователно за да се приложи разпоредбата на чл. 225, ал. 2 ЗСВ, следва към момента на подаване на оставката да е налице образувано дисциплинарно производство срещу магистрата с предложение за наказание „дисциплинарно освобождаване от длъжност“. По делото се установява по безспорен начин, че срещу М. О. Л. са образувани от СК на ВСС две дисциплинарни производства, както следва: по предложение с рег. № ВСС – 6533/12.05.2017 г. на ИВСС с решение на СК на ВСС по т. 5 от протокол № 21 от заседание на 23.05.2017 г. е образувано дисциплинарно производство № 18/17 г. и е определен дисциплинарен състав, и по предложение с рег. № ВСС – 9633/11.07.2017 г. от и. ф. административен ръководител – председател на СРС с решение на СК на ВСС по т. 18 от протокол № 31/25.07.2017 г. е образувано дисциплинарно производство № 44/17 г., като с решение от 01.08.2017 г. на СК на ВСС двете дисциплинарни производства са съединени в общо дисциплинарно дело № 18/17 г. От буквалното и систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 225, ал. 2 ЗСВ и чл. 319, ал. 1 ЗСВ се налага извода, че наличието на предложение за образуване на дисциплинарно производство от административния ръководител на съответния съд с искане за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно освобождаване от длъжност“ не е основание да не се изплаща обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 319, ал. 1 ЗСВ дисциплинарният състав приема решение, с което установява подлежащите на доказване факти, изразява становище относно обстоятелствата и правното основание за налагане на дисциплинарно наказание и предлага вида и размера на наказанието. Следователно за да се приложи разпоредбата на чл. 225, ал. 2 ЗСВ, следва да е образувано дисциплинарно производство от съответната колегия на ВСС и дисциплинарният състав да е предложил наказание „дисциплинарно освобождаване от длъжност“. А в случая е безспорно установено, че дисциплинарният състав по дисциплинарно дело № 18/17 г. на СК на ВСС не е предлагал налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно освобождаване от длъжност“ по отношение на М. О. Л.. В покрепа на горния извод е и обстоятелството, че административният ръководител няма правомощие да налага на магистрат друго наказание, освен „забележка“ по чл. 308, ал. 1, т. 1 ЗСВ, а ако в хода на дисциплинарното производство се установи, че е налице основание за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 2, 3, 4 или 6 ЗСВ, административният ръководител следва да направи мотивирано предложение за налагане на наказание до съответната колегия на Висшия съдебен съвет /чл. 314, ал. 2 ЗСВ/. В този случай съответната колегия на ВСС следва да образува дисциплинарно производство и да определи дисциплинарен състав, който на основание чл. 319, ал. 1 ЗСВ да предложи вида на наказанието, което следва да се наложи на магистрата. Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ в случаите, когато съдия, прокурор или следовател е привлечен като обвиняем за извършване на умишлено престъпление или по отношение на него е образувано дисциплинарно производство, обезщетение не се изплаща до приключване на наказателното или дисциплинарното производство. Следователно възникването на изискуемостта на правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в този случай е поставено от настъпването на отлагателно условие – приключване на образувано наказателно производство срещу магистрат чрез прекратяването му или постановяване на оправдателна присъда или приключване на образуваното дисциплинарно производство срещу магистрат чрез влязло в сила решение, с което наложеното дисциплинарно наказание е отменено, или не е наложено дисциплинарно наказание. Целта е да не се стига до изплащане на благодарствено парично обезщетение на магистрати, извършили престъпления или тежки дисциплинарни нарушения. В този смисъл са и мотивите към Решение № 17/08.11.2018 г. на КС на РБ по к. д. № 9/18 г. Настоящият съдебен състав намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ. Това е така, тъй като по делото се установява, че по отношение на М. О. Л. към момента на освобождаването му от длъжност /17.09.2019 г./ е било налице образувано дисциплинарно производство, което не е приключило с влязъл в сила акт. Същото е приключило на 18.12.2020 г., когато е постановено Решение № 15738/18.12.2020 г. по адм. дело № 7834/20 г. на ВАС, 5 - членен състав, с което е потвърдено Решение № 5445/11.05.2020 г. по адм. дело № 12505/19 г. на ВАС, за отмяна на наложените на М. О. Л. дисциплинарни наказания. Следователно от момента на влизането на сила на съдебното решение, с което са отменени наложените на ищеца дисциплинарни наказания, следва да се счита за настъпило отлагателното условие по чл. 225, ал. 3 ЗСВ и задължението за плащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е станало изискуемо /годно за изпълнение/. Изискуемостта на паричното задължение обаче следва да се разграничава от поставянето на длъжника в забава, от който момент същият ще дължи лихва за забава. Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му /чл. 84, ал. 1 ЗЗД/, а когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/. В хипотезата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ при настъпила изискуемост на задължението за плащане на гратификационното обезщетение същото е годно за изпълнение и кредиторът може да иска от длъжника да изпълни престацията си, но тъй като задължението не е срочно, то за да бъде поставен длъжникът в забава, следва да му се отправи покана, като му се даде разумен срок за изпълнение /арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД/. В този смисъл са Решение № 60176/17.08.2021 г. по гр. д. № 3499/2020 г. на ВКС, III г. о. и Решение № 167/24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/12 г. на ВКС, III г. о. По делото се установява, че след отмяната на наложените дисциплинарни наказания с влязло в сила решение на ВАС, с покана с вх. № 29000600/26.01.2022 г. М. О. Л. е поканил Софийския районен съд му заплати в 6 – дневен срок от получаване на поканата /26.01.2022 г./ претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и мораторна лихва. Срокът за плащане е изтекъл на 01.02.2022 г., поради което Софийският районен съд е изпаднал в забава в плащането, считано от 02.02.2022 г. Предвид изложеното по – горе, основателен се явява довода на въззивника Софийски районен съд, че първоинстанционният съд неправилно е посочил, че началната дата на забава е 01.11.2019 г., като е приел, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ. По делото се установява, че в хода на първоинстанционното производство Софийският районен съд е заплатил на М. О. Л. с платежно нареждане с реф. № С1808727 от 27.04.2022 г. сумата от 63 408, 64 лв. - „обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ“, а с платежно нареждане с реф. № С1808729 от 27.04.2022 г. сумата от 8737, 00 лв - „лихва обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ“. Тези факти, касаещи спорното право, настъпили в хода на делото, следва да се вземат предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Видно от отговора на исковата молба от СРС и приложената към него разпечатка „НАП изчисляване на лихва“ лихвата за забава в размер на 8737, 00 лв. е начислена върху главницата в размер на 63 408, 64 лв. за периода от 18.12.2020 г. до 27.04.2022 г., т. е. акцесорното задължение за лихва за забава е платено изцяло. В подкрепа на горния извод е и заключението на съдебно – счетоводната експертиза, според което размерът на дължимата законна лихва за забава върху брутното обезщетение за 16 години /в размер на 63 408, 64 лв./ за периода от 18.12.2020 г. до 11.04.2022 г., след извършеното плащане, е в размер на минус 300, 13 лв. /8436, 87 лв. – 8737, 00 лв./. Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в частта му за заплащане на сумата от 6657, 21 лв., представляваща мораторна лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 63408, 64 лв., начислена за периода от 01.11.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 09.04.2020 г. до 10.04.2022 г., следва да се отхвърли. Поради разминаване в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 13907/02.12.2022 г. по гр. д. № 19546/22 г. по описа на СРС, 156 състав, в частта, в която е уважен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 6657, 21 лв., представляваща мораторна лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 63408, 64 лв., начислена за периода от 01.11.2019 г. до 12.03.2020 г. и от 09.04.2020 г. до 10.04.2022 г., следва да се отмени като неправилно, като вместо това следва да се постанови друго решение, с което да се отхвърли искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в посочената част. Тъй като по делото не се сбъднало вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалните претенции срещу евентуалния ответник Висш съдебен съвет, въззивният съд не следва да се произнася по тях. Като последица от частичната отмяна на решението в осъдителната му част, същото следва да се отмени като частично неправилно и в частта, в която СРС е осъден да заплати на адв. И. К. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. разликата над сумата от 2632, 43 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК вр. с чл. 23, т. 1 НЗПП М. О. Л. следва да бъде осъден да заплати на Софийския районен съд сумата от 100 лв., представляваща дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК вр. с чл. 23, т. 1 НЗПП М. О. Л. следва да бъде осъден да заплати на Висшия съдебен съвет сумата от 100 лв., представляваща дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство. Воден от горното, съдът