РЕШЕНИЕ

№ 1015

гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иво Дачев Членове: Мария Георгиева, Асен Воденичаров при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Мария Георгиева Въззивно гражданско дело № 20221000503211 по описа за 2022 година САС е сезиран с въззивна жалба от ответника в производството по т.д. 183/20 г. по описа на ОС Благоевград, представен от особените си представителки адв. М. А. и Е. П.. С решение по делото № 62/10.06.22 г. съдът, като е счел, че длъжникът по договор за банков кредит Никомак Транс ЕООД е надлежно уведомен за обявената от ищеца Банка ДСК АД предсрочна изискуемост на кредит сключен с договор от 04.04.16 г., новиран с анекс от 30.03.17 г., е счел, че последиците от обявената предсрочна изискуемост се разпростират и върху поръчителя (физическото лице, управител на дружеството кредитополучател към момента на сключване на търговската сделка), че срокът по чл. 417 ЗЗД започва да тече от момента на трансформиране на целия дълг в предсрочно изискуем и поради това с подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника и поръчителя преди изтичане на 6-месечен срок от изискуемостта обосновава възможност да се претендира изпълнение от поръчителя и че поради качеството на длъжника на търговец правилата за защита на потребителите не намират приложение, е признал за установено, че Г. Н. дължи на Банка ДСК ЕАД главница в размер на 18 749.15 евро, законната лихва върху тази главница от 09.10.19 г., 1192.47 евро лихва за периода 10.01.19 г. – 26.09.19 г., 997.38 евро лихвена надбавка за забава за времето 10.01.19 г. – 26.09.19 г., 67.73 евро – лихвена надбавка за забава за периода 26.09.19 – 08.10.19 г., 48 лв. разноски по кредита, 187.48 евро евротакси по кредита, като отхвърля иска за вземане на възнаградителна лихва за периода 10.01.19 г. – 26.09.19 г., за разликата над 1192.47 евро до предявения размер от 1416.91 евро. Присъдени са разноски, свързани с воденето на процеса.

С въззивната жалба се оспорва правилността на решението. Твърди се, че срокът по чл. 147 ЗЗД протича от 01.04.18 г. (чл. 2 от анекса), а не както е приел съдът – с обявяването на предсрочната изискуемост. Възразява се, че поръчителят не е дал съгласие за новиране на договора чрез удължаване с 1 г. срока на действието му. Липсват доказателства, че поръчителят се е запознал с погасителния план преди да обезпечи вземането. Възразява се, че уведомяването за предсрочната изискуемост чрез ЧСИ е неправилно, а самото залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК е неточно – няма яснота къде е било поставено уведомлението. Едностранно променените лихви са в нарушение на ЗЗП, а относно таксите няма договорна фиксация по размер.

С частна жалба се оспорва правилността на определение 409/02.09.22 г., с което БлОС е приел, че въпреки доводите на особените представители на ответника за несъобразяване на присъдените разноски за заповедното производство с отхвърлителния диспозитив, поправка не следва да се осъществи по реда на чл. 248 ГПК, а по пътя на въззивна жалба, защото в производството по чл. 422 ГПК тези разноски са част от същината на спора (изследват се всички пера по оспорената заповед за незабавно изпълнение). С частната жалба се твърди, че според тълкувателната практика именно в производството пред съда при наличие на установителен иск след оспорване на вземането се установява размерът на дължимите разноски, които се съизмеряват с уважената/отхвърлената част от иска.

Състав на САС установи, че жалбата е подадена в срок, а обжалваното решение е валидно и допустимо. Дължи се произнасяне според твърденията за неправилност на решението, разгърнати във въззивната жалба.

При съпоставяне на наведените с въззивната жалба доводи и тези, съдържащи се в отговора на исковата молба, САС установи наличие на направени за първи път с жалбата възражения. Такива са твърдението за недопустимо уведомяване на длъжника чрез ЧСИ по процедурата на ГПК и нарушаването на същата чрез непосочване на мястото на залепване на уведомлението, възражението за неточно формулирано задължение за заплащане на такси и несъобразяването на съда с изводи на вещото лице за променен лихвен процент от 30.07.17 г., без да има конкретен довод за последното с отговора на исковата молба. Поради въззивното естество на процеса, тези възражения не могат да са предмет на анализ от въззивния състав, доколкото не са били предмет на първоинстанционния спор.

В производството пред САС не са събирани доказателства и проверката следва да се осъществи на база наличните по делото доказателства.

Въз основа доводите на страните в рамките на очертания предмет на проверка, САС прави следните изводи:

Ответникът в спора е физическо лице, но и управител на дружеството – длъжник. На това основание възраженията за нужда от нарочно уведомяване на поръчителя относно размера на вноските и сроковете, уговорени в погасителния план са несъстоятелни. Обосновано е от първостепенния съд, че с обявяването от кредитора на длъжника на трансформирането на целия дълг в предсрочно изискуем, рефлектира върху отговорността на поръчителя, без да е необходимо специално уведомяване на гарантиращия вземането. Неговото поръчителство е за дълга в състоянието, в което той се намира спрямо длъжника.

Въпреки че поръчителят не е страна по анексирания договор, въз основа на последния е сключен нов договор за поръчителство. В него са инкорпорирани клаузите на съглашението между кредитора и длъжника и с подписването на договора за поръчителство физическото лице Г. Н. се е съгласил с удължаването на срока на действие на договора.

По отношение твърдението за едностранно изменение на лихвата настоящият състав приема, че доводите са неоснователни. Страните са съотнесли възнаградителната лихва към тримесечния евролибор с надбавка, при опредЕ. методиката за пресмятане и зададен минимален размер на лихвения процент (9.5%). Клаузата за формиране на възнаградителната лихва е договорна такава. Основателно е възражението на въззиваемата банка (съответстващо на разгърнати от първостепенния съд мотиви), че потребител, ползващ се от закрилата на ЗЗП според дефинитивното определение (§13, т. 1 ПРЗ ЗЗП), е само физическо лице. В случая кредитът е търговска сделка, сключена между банка кредитодател и дружество – кредитополучател.

Относно разпоредбата на чл. 147 ГПК настоящият състав приема, че поръчителят гарантира и вземането на длъжника при условията на удължено действие на договора – до 30.03.18 г., извършено с анекс от 30.03.17 г. Договорът е за револвиращ заем. Вещото лице в приетата експертиза утвърждава, че е имало постоянно движение на суми чрез отпускане на заемни средства и възстановяването им. Според чл. 3 от анекса от 30.03.17 г. (л. 12 от делото пред РС) датата 30.03.18 г. е краен срок на ползване, след което в рамките на 36 м., според договорен погасителен план заемните суми следва да се възстановят. С отговора на исковата молба и с въззивната жалба тази клауза се пропуска и шестмесечният срок се брои от приключване действието на договора. Под приключване на договора следва да се разбира, че банката преустановява да отпуска суми до непогасен размер от 25 000 евро, а не, че до този момент вече усвоеният кредит следва да се възстанови. На това основание, дори да се приеме, че няма валидно връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита, то подаването на заповед за изпълнение на 09.10.19 г. не е извън регламентирания в чл. 147 ГПК срок.

Тъй като настоящият състав достига до извод за правилност на първоинстанционното решение, на основание чл. 272 ГПК САС се ползва от мотивите на първостепенния съд.

Частната жалба е неоснователна. Правилно е постановеното от ОС Благоевград определение, че при наличието на възражение срещу заповед за изпълнение, предмет на установяването по реда на чл. 422 ГПК е цялата претенция, заявена със заявлението. Затова съдът дължи произнасяне с решението относно размера на разноските в заповедното производство, но това е част от произнасянето по съществото на спора (въпреки че в конкретния случай съдът се е произнесъл с отделен осъдителен диспозитив). Поради това ревизия в тази част е допустима по пътя на обжалването, а не с определение, основано на разпоредбата на чл. 248 ГПК. С въззивната жалба не е оспорено начисляването на разноски за целия заявен размер, без да се приспадне съответстващото на влезлия в сила отхвърлителен диспозитив.

Поради естеството на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, имаща превантивно- санкционен характер срещу злоупотреба с право и с оглед неоснователността на въззивната жалба, в която се преповтарят доводите, разгърнати пред първоинстанционния съд, САС не следва да присъди хонорар в полза на особените представителки на ответника.

На основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК в полза на въззиваемата банка следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Водим от разгърнатите съображения, САС: