Решение № 413 от 28.7.2024 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1106/2022 г.

Предявени са искове по чл. 4, § 3 ДЕС. Възраженията, направени от ответниците са по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Ищецът следва да докаже всички факти и обстоятелства, както и своите твърдения в исковата молба, а именно: твърдяното противоречие между правото на ЕС и приложената правна норма от ответника и това нарушение да е съществено, отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал.2 от НК, че е бил привлечен към наказателна отговорност и отнемане и впоследствие задържане на отнетата от ищеца сума, претърпяване на вреди от ищеца в резултат на прилагане на вътрешната норма, да докаже твърденията си за противоправно действие, съответно бездействие на ответниците, както и причинно – следствена връзка между нарушението и претърпяната от ищеца вреда. Ответниците следва да докажат своите възражения, както и да установят фактите, на които основават своите останали възражения в писмените отговори. Няма спор, че по НОХД № 521/2014 по описа на РС Свиленград, на 15.07.2014 г. е постигнато споразумение между Прокуратурата на РБългария и ищеца З., одобрено от съда, с което подсъдимият З. се е признал за виновен за това, че на 03.06.2010 г., на митническия пункт „Капитан Андреево“ на път за влизане от Република Турция в Република България е нарушил като местно лице разпоредбите на чл.11, ал.1 от Валутния закон и не е декларирал пред митническите власти внасяна валута в наличност от 25 160 американски долара, като с това е осъществил състава на престъпление по чл.251, ал.1 НК. Наказанието е определено за срок от 1 г.и 9 м. лишаване от свобода, като е отложено изтърпяването му, а на основание чл.251, ал.2 НК съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението в размер на 25 160 американски долара. Приложени са гр.д. № 156/2020 г. по описа на БлОС, ведно с приложените към същото дела, водени пред адм. съдилища, а също и НОХД 521/2014 г. на РС Свиленград и воденото ДП № 454/2010 на РУП Свиленград, както и в.гр.д. №1130/2022 г. по описа на Апелативен съд-София. При първото разглеждане на делото е изготвена съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че за периода от 15.07.2014 г./датата на съдебния акт, на основание на който е отнета сумата до датата на депозиране по куриер на исковата молба в АС гр.София-15.07.2019г./ размерът на законната лихва върху отнетата сума е 12785.16 щ.д. От разпита на свидетелката Катерина Велинова З.а - майка на ищеца А. З., се установява, че средствата, които са били отнети са били предназначени за жилище на сина и, като основно той ги е имал от неговата леля и от баща му. Съдът възприема становището, че съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г. закони действително е отговорност на Народното събрание на Република България, като тази отговорност по чл. 5, ал. 4 от Конституцията е и за съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. С приетия ЗИДЗОДОВ, обн., ДВ - бр. 94 от 29.11.2019 г., в националното законодателство на Република България е създадена специална правна уредба относно процесуалния ред за разглеждане на искове срещу Държавата по чл. 4, пар. 3 от ДЕС, определянето на компетентния съд и надлежните ответници по исковете и дължимите такси и разноски за производствата по тях - чл. 2в от ЗОДОВ. Отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент / Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС, постановено по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК/. Следователно, при изложените в исковата молба твърдения, че вредите, за които се претендира обезщетение, произтичат от приетия текст на НК от Народното събрание, съществено противоречащ на правото на ЕС, предпоставят Народното събрание на РБългария като национален законодател на страната за надлежен ответник по иска, участващ в производството в качеството му на процесуален субституент на държавата, и за приложим процесуален ред за разглеждане на иска за реализиране отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, пар 3 от ДЕС - регламентирания ред по ЗОДОВ. В този смисъл решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 5 март 1996 година по съединени дела С-46/93 и С-48/93, т. 36; решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г. на ВКС, IV ГО; решение № 72 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 3006/2020 г. на ВКС, III ГО; решение № 50020 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 2340/2022 г. на ВКС, IV ГО; определение № 199 от 26.04.2021 г. по ч. т. д. № 50/2020 г. на ВКС, II ТО; определение № 60364 от 19.10.2021 г. по ч. т. д. № 1909/2021 г. на ВКС, II ТО, и други. Във втория случай, когато искът е предявен срещу процесуален субституент, държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - държавата. Предявената претенция срещу ответниците на деликтно основание е допустима, доколкото в исковата молба се твърди настъпило намаляване на имуществото на ищеца, в резултат от противоправни действия и бездействия на държавни органи /Народно събрание и Районен съд - Свиленград/. Отговорността на Държавата за вреди, причинени от противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, на основание чл.7 от КРБ, е обективна, има гаранционно-обезпечителен характер, за нея се прилага принципът на разпределение на риска, и се реализира, без оглед на обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица / в т.см. Решение № 249/15.01.2021 г. по гр.д.№4069/2019 г. на ВКС, 4-то гр.отд./. По делото не е спорно между страните, че на осн. чл.251, ал.2 от НК, недекларираната сума, предмет на престъплението, е отнета в полза на Република България. Тази фактическа обстановка се установява и от приложените материали по НОХД №521/2014 г. на РС - Свиленград. Спорът между страните е относно наличието на предпоставките за ангажирането на отговорността на ответниците за претърпените от ищеца имуществени/неимуществени вреди от наложеното му наказание на основание чл.251, ал.2 от НК. По смисъла на чл.7 от КРБ в понятието „незаконен акт“ е вложено широко съдържание, което обхваща не само задълженията на публичните власти към частноправните субекти, предвидени в националното законодателство, но и произтичащите от международните договори, ратифицирани и обнародвани по конституционен ред, а след присъединяването на Република България към Европейския съюз, в обхвата на понятието се включват и актовете на правото на Съюза /съгласно чл.4, ал.3 от КРБ/. Наред с това, КРБ придава на международния, наднационален правов ред, установен от европейското законодателство, действащ на територията на РБ, предимство (примат) над нормите на вътрешното право, които му противоречат /в т.см. Решение №42/01.07.2019 г. по гр.д.№1914/2018 г. на ВКС - 3-то гр.отд.; Решение № 1125 от 03.11.2021 г., постановено по в.гр.д. № 994 по описа за 2021 година по описа на САС/. Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета установява хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой, които влизат и излизат от Съюза, с цел предотвратяване, възпиране и избягване на изпирането на пари посредством въвеждането на принципа на задължително деклариране на суми над 10 000 евро, което позволява събирането на информация за тях. Член 4, параграф 2 от Регламент 1889/2005г. гласи: „Ако задължението за деклариране, предвидено в член 3, не е изпълнено, парите в брой могат да бъдат задържани след издаване на административно решение в съответствие с условията, предвидени в националното законодателство". Член 9, параграф 1 от Регламента гласи: „Всяка държава-членка въвежда санкции, които се налагат при неспазване на задължението за деклариране по чл. 3. Тези санкции следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи". Цитираните разпоредби създават правомощия за държавите - членки да изискват деклариране на парите в брой, трансферирани през границите на Общността, и извършване на проверка за произхода им, но също така създават у частноправните субекти оправдано правно очакване недекларираната сума да бъде задържана временно при определени условия, позволяващи извършване на необходимите проверки и събиране на информация за произхода на трансферираната сума, както и правно очакване за пропорционалност на предвидените за нарушението санкции. След приемането на Република България за член на ЕС през 2007 г. разпоредбите на Валутния закон и Наказателния кодекс са изменени с цел хармонизиране на вътрешното ни законодателство в съответната област с правото на ЕС, вкл. съгласно Регламент 1889/2005г. на Европейския парламент и на Съвета, едва през 2017 г. като с изменението на чл.251, ал.1 от НПК, обнародвано в ДВ бр. 101/19.12.2017 г. е променен размерът на предвидената наказателна глоба - от двойната сума на предмета на престъплението, на една пета от стойността на предмета на престъплението, а нормата на чл. 251, ал.2 НК е отменена едва с изменението на НК, обнародвано в ДВ бр.83/22.10.2019 г. С постановяване на определението си от 15.07.2014 г., с което е одобрено споразумение по чл.382, ал.7 от НПК по НОХД №521/2014 г., Районен съд - Свиленград, е действал като последна съдебна инстанция, предвид разпоредбата на чл. 382, ал.9 от НПК, предвиждаща необжалваемост на определението, с което се одобрява споразумението. Въпреки че към момента на одобряване на споразумението на 15.07.2014 г. разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК не е била отменена, същата е била в противоречие с разпоредбата на чл.4, пар.2 от Регламент 1889/2005 г., която не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за неизпълнение задължението за деклариране, а единствено задържането й с цел да се позволи на компетентните органи да извършат необходимия контрол и проверка във връзка с произхода на сумата, предназначението и местоназначението й. Съгласно разпоредбата на чл.9, параграф 1 от Регламента, при неспазване на задължението по чл. 3 от Регламента държавите-членки са компетентни да изберат санкции, които считат за подходящи, но този избор следва да се осъществи при спазване правото на Съюза и на неговите общи принципи, включително принципа на пропорционалността, който в случая е и изрично прогласен от нормата на чл.9, пар.1 (изискването санкциите да са съразмерни). Това ще рече, че санкционните мерки, не трябва да надхвърлят границите на необходимото за постигане на легитимно преследваните от законодателството цели и да бъдат в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения. Съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл.251, ал.1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл.251, ал.2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност. Такова е тълкуването, дадено с по-късно постановените определения на СЕС от 12.07.2018 г. по дело № С-707/17 и от 30.01.2019 г. по дела С-335/18 и С- 336/2018, постановени по преюдициални запитвания, отправени от РС- Свиленград, СГС и САС, с които е прието, че кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал.1 НК с отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл.4, параграф 2 и чл.9, параграф 1 от Регламент 1889/2005г. на ЕС и Съвета. Това тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в случая от 2007 г., когато Р България става член на ЕС, т.е. в този смисъл същата е следвало да се разбира и към 2014 г., когато е одобрено споразумението от РС - Свиленград. Съгласно чл.4, пар.3 от ДЕС държавите-членки са длъжни за осигурят спазването на правото на ЕС, като прогласеното там задължение за лоялно сътрудничество изисква от тях да гарантират върховенството и ефективното прилагане на правото на ЕС. Даденото от съда тълкуване не създава нови норми, не създава нови задължения, а указва как тълкуваната разпоредба е трябвало да бъде разбирана и прилагана от самото начало. В този смисъл прeюдициалните тълкувателни решения действат с обратна сила, което за случая означава, че към 15.07.2014 г. Народното събрание, като законодателен орган на Държавата, не е било изпълнило задължението си да хармонизира вътрешното право с правото на ЕС, като отмени кумулативното приложение на санкцията на чл. 251, ал.2 НК с някоя от санкциите по чл. 251, ал.1 НК още от 01.01.2007 г., когато Република България е приета за член на ЕС. Същевременно, Районен съд - Свиленград е имал самостоятелна възможност и е бил длъжен да отчете противоречието на нормата на чл. 251, ал.2 НК с нормите на чл.4 и чл.9 от Регламента, и в изпълнение на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, да не я приложи. С така осъщественото бездействие РС-Свиленград също е допуснал нарушение на правото на ЕС - нормите на чл.4 и чл.9 от Регламент № 1889/2005 г. Така допуснатото нарушение е съществено, съобразно критериите, установени в практиката на СЕС (решението на Съда по съединени дела С- 46/93 и С-48/93 - делото Brasserie du pecheur et Factortame). След постановяване на акта на РС - Свиленград от 15.07.2014 г. е създадена и практика на Съда на ЕС в тази област, обективирана в постановено Решение на СЕС от 16.07.2015г. по дело С- 255/14 Chmielewski2, с което е прието, че член 9, пар.1 от Регламент № 1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в член 3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 процента от недекларираната сума, когато последната е по - голяма от 50 000 евро. В случая е одобрено от РС Свиленград споразумение, с което освен предвиденото наказание, на осн. чл. 251, ал.2 НК е отнет в полза на Държавата предмета на престъплението, а именно: 25 160 американски долара, внесени в Уникредит Булбанк – Свиленград с вносна бележка от 30.06.2010 г., като левовата им равностойност е посочена и тя възлиза на 40 111.33 лв./ съгласно централния курс на БНБ за 03.06.2010 г./. Съобразно посочената левова равностойност може да се направи извод, че сумата не надвишава 50 000 евро. Към датата на одобряване на споразумението, РС-Свиленград е постановил необжалваем по същество акт, като е одобрил, на основание чл. 382, ал.7 НПК, споразумението по чл. 382 НПК, приемайки, че не противоречи на закона и морала, и е прекратил производството по НОХД № 521/2014г. Според правилото на чл. 267, ал.3 ДФЕС, националната юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване, е длъжна да сезира Съда на ЕС по относим за главния спор въпрос относно тълкуване правото на ЕС, за да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. Тълкуване на чл.4 и чл. 9 от Регламента е бил относим за висящия пред РС – Свиленград въпрос, а актът на последния, имащ последиците на влязла в сила присъда, е окончателен (вж. чл.384 и чл. 382, ал.9 НПК ). Ето защо, РС - Свиленград е бил длъжен служебно да отправи преюдициално запитване за съответствието на чл. 251, ал.2 НК с общностното право. Неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, следва да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ нарушение на правото на ЕС. Налице е пряка причинно - следствена връзка между нарушението на правото на ЕС от страна на РС - Свиленград и понесената от ищеца вреда в размер на отнетата сума. Загубата й е директно следствие от постановената от съда мярка по чл. 251, ал.2 НК и следва да бъде обезщетена чрез паричната равностойност на отнетото. Възражението, обезщетението да бъде намалено по размер, съдът намира за неоснователно. Ищецът не е отрекъл извършеното от него нарушение на изискването на чл.3 от Регламент 1889/2005 г., което е инкриминирано в националното ни законодателство с нормата на чл.251, ал.1 от НК. В същата разпоредба е предвидена наказателна отговорност за извършеното от него престъпление, която той е понесъл. Съгласно чл.381, ал.4 от НПК, при приключване на наказателното производство със споразумение, може да се определи наказание при условията на чл. 55 от Наказателния кодекс и без да са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Прилагането на нормата на чл.251, ал.2 от НК е предвидено кумулативно с наказанието по чл.251, ал.1 от НК, поради което ищецът не би могъл да се признае за виновен за престъплението по чл.251, ал.1 от НК, без да се съгласи да настъпи за него последиците на чл.251, ал.2 от НК. Следователно, ако не се съгласи с настъпването на предвидените в НК последици, той не би могъл да се възползва от облекчението при определянето на вида и размера на предвиденото в чл.251, ал.1 от НК наказание, поради което не е могъл и ефективно да направи възраженията си пред РС - Свиленград, без да утежни значително правното си положение. Определението, с което е одобрено споразумението, е окончателно, и той не би могъл да релевира възраженията си и по реда на обжалването. Същият не е бил длъжен да използва извънредните способи за отмяна по реда на НПК, като негово право е да избере защитата на правата си по гражданско правен исков ред / в т.см. Решение № 1125 от 03.11.2021 г., постановено по в.гр.д. № 994 по описа за 2021 година по описа на САС, недопуснато до касационно обжалване/. Съдът приема, че са налице предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност на ответника РС - Свиленград, а в частта за солидарното му или самостоятелно осъждане на Народното събрание на РБ, искът е неоснователен. Настъпилата имуществена вреда за ищеца е в размер на отнетата сума. Съдът намира, че настъпването на имуществената вреда се намира в причинна връзка само с действията на Районен съд - Свиленград. В решението по делото Kobler (дело С-224/01) СЕС изрично допуска възможността подлежащите на обезщетяване вреди да бъдат причинени от национална юрисдикция, която правораздава като последна инстанция. Съдът правоприлага, като тълкува и прилага разпоредбите на вътрешното право и общностното право, в съответствие с тълкуването, направено от СЕС. Ако установи противоречие между национална норма и общностна норма, по силата на принципа на върховенство на общностното право, съдът е длъжен да приложи общностната норма. Извън това, според императивната норма на чл. 267 ДФЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, когато е сезирана със спор, разрешаването на който налага тълкуване на норми от общностното право, е длъжна да отправи преюдициално запитване до СЕС. Като не е приложил директно правната норма на европейския регламент, а при съмнения относно тълкването й – не е отправил преюдициално запитване и е постановил необжалваем по същество акт, именно РС – Свиленград е извършил съществено нарушение, в пряка причинно-следствена връзка, от което са произтекли имуществени вреди. На следващо място, както се посочи вече по-горе, ако съответните власти бяха своевременно предприели мерки по привеждане на законодателството в съответствие с посочените по-горе норми на Регламента, чрез отстраняване на въпросната втора алинея на чл. 251 от НК, а не едва през 2019 г. след образуването на наказателна процедура срещу Република България, въобще нямаше да се стигне до постановяването през 2014 г. на процесния необжалваем акт на Районен съд - Свиленград във вида му, довел до настъпването на вредите. Причинната връзка с това бездействие обаче не е пряка. Вредоносният резултат в конкретния случай е настъпил непосредствено от постановения съдебен акт, поради което и постановилият го съд е органът, материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Бездействието на държавата, в лицето на законодателния й орган, по отношение предприемането на адекватни стъпки за хармонизацията на вътрешното законодателство в продължение на години, макар и укорително, не може да послужи като основание за ангажиране отговорността на Народното събрание в конкретния случай поради липсата на пряка причинна връзка с настъпилите вреди, тъй като същата е опосредена от правоприлагащата дейност на съда. Предвид изложеното, основателен е и следва да бъде уважен предявеният иск срещу ответника Районен съд – Свиленград, а искът за солидарното му или самостоятелно осъждане на Народното събрание, следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Съдът достигна до краен извод, че РС Свиленград, като орган на Държавата, дължи на ищеца обезщетение за претърпените вреди в резултат от извършено нарушение на правото на ЕС чрез одобряване в противоречие с разпоредбите на чл.4, пар.2 и чл.9, пар.1 от Регламент 1889/2005. на споразумение по чл. 382 НПК, с което наред с наказание лишаване от свобода, се отнема, на основание чл. 251, ал.2 НК, предмета на престъплението - недекларираната сума от 25 160 американски долара. Този иск за сумата от 25 160 американски долара, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от неприлагане от РС – Свиленград на чл.9, §1 и чл.4, §2от Регламент (ЕО) №1889/2005 г. на ЕП и ЕС при постановяване на окончателен съдебен акт по НОХД № 521/2021 г. по описа на РС – Свиленград – е изцяло основателен. Сумата следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 15.07.2019 г. /видно от пощенско клеймо – л.12 от приложено адм.д. № 8181/2019 г. по описа на Административен съд – София град/ - до окончателното плащане. Претендира се с исковата молба и заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 12 777 /дванадесет хиляди седемстотин седемдесет и седем/ щатски долара, представляващи обезщетение за имуществени вреди поради противоправното му лишаване от възможността да се ползва от паричните средства, в размер на 25 160 /двадесет и пет хиляди и сто и шестдесет/ щатски долара, от датата на тяхното отнемане с окончателен съдебен акт- 15.07.2014г.. до датата на депозиране на исковата молба - 15.07.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното й изплащане. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ, Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Действието или бездействието трябва да бъде условие за настъпване на вредата, т.е.да е налице причинна връзка. Вредата е всяко намаляване имуществото или препятстване на неговото увеличаване т.е. пропусната полза. Съдът приема, че пропуснатата полза е неосъщественото сигурно увеличаване на имуществото. Установяването й се основава на предположение за състоянието му, ако не беше засегнато от конкретно сочените неправомерни действия. Увеличаването на имуществото следва да е сигурно при нормалните за случая обстоятелства и състояние на гражданския оборот. Лихвата може да е възнаграждение за ползване на пари и да произтича от договор – чл.240 от ЗЗД, чл.420 и 430 от ТЗ и др. - или да е вид обезщетение за вреди при паричен дълг, предвидено в закона- чл.86 от ЗЗД. Когато се претендира като пропусната полза, получаването й – като възнаградителна или обезщетителна, следва да е сигурно и дължимо, при начина на ползване на парите /в т.см. Решение № 72 от 01.04.2011 г. постановено по гр.д. №833/10 г.от Върховния касационен съд на Република България, трето гр. отделение/. По настоящето дело ищецът претендира както пряко настъпила вреда в имущественото си състояние, чрез отнемане на сумата от 25 160 американски долара, на основание съдебния акт, така и пропусната полза, за която е ангажирал доказателства, че при влагане сумата в банка би получил допълнителен доход от 12 777 щ.долара /заключението на експерта установява по-висок размер от претендирания – 12 785, 16 щ.д. за период от 16.07.2014г.. до датата на депозиране на исковата молба - 15.07.2019 г/. Принципът за определяне на размера на обезщетението е установен и в разпоредбата на член 162 от ГПК, съгласно който, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по негова преценка или взема заключение за вещо лице /но не отхвърля иска като недоказан/. Съдът извърши и свое изчисление и достигна до същото заключение относно установения и от експерта размер 12 785, 16 щ.д., в който се включва и претенцията на ищеца от 12 777 щ.д.. Съдът, както посочи вече, намира за доказано в производството от ищеца, че е настъпила пряка вреда в размер на 25 160 щ.д., които съдът е отнел в полза на държавата прилагайки нормата на чл.251 ал.2 ГПК, по отношение на която е прието, че не е била в съответствие с правото на ЕС. По отношение на пропуснатата полза в размер на 12 777 щ.д. са установени предпоставките за нейното сигурно настъпване. В случая държавата е получила нещо без основание и съгласно ППл ВС №1/79, основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което при неизпълнение на парично задължение, съгласно чл.86 ал.1ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва. Неоснователна е в случая обаче претенцията за законна лихва върху тази сума от 12 777 щ.д. от деня на подаване на исковата молба, тъй като ще се получи начисляване на лихва върху лихва, което не е позволено от закона и доколкото вече е присъдена законната лихва върху обезщетението от 25 160 щ.д.. По възраженията за изтекла погасителна давност за предявяване на претенцията, съдът ги намира за неоснователни. С влязъл в сила акт от 15.07.2014 г., съдът е отнел в полза на държавата сумата от 25 160 щ.д. Претенцията по ЗОДОВ се погасява с изтичане на 5 годишна давност, съгласно чл.110 ЗЗД. Както се посочи и по-горе в мотивите, на л.12 от адм.д. №8181/2019 на АС София е видно, че молбата е изпратена по куриер на 15.07.2019г. и е постъпила в съда на 16.07.2019г. Приложима е разпоредбата на чл.62 ал.2 ГПК. Не следва да се отчита, че е погасена претенцията за сумата от 12 777 щ.д., като се отчита кратката 3 годишна давност, съгласно разпоредбата на чл.111 б.“в“ ЗЗД. Претенциите за лихви се погасяват с тази кратка давност, но в случая претенцията не е за лихва, а за обезщетение, чиято методика на изчисление съвпада с разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД. Предметът на исковете не предпоставя доказване на правото на собственост на ищеца върху отнетите парични средства. Може да се извлече аргумент от презумпцията на чл. 69 ЗС, съгласно която владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази презумпция е приложима и за паричните средства, въпреки условностите при възприемането им като вещ. В случая обаче, ищецът не претендира да му бъдат върнати точно определени купюри, а иска обезщетение в размер на отнетата от него сума. Съдът приема, че е достатъчно, че парите са били отнети от него, за да се приеме неговата правна легитимация да търси обезщетение в размер на отнетото / така в Решение № 732 от 29.06.2021 г. на САС, постановено по в. гр. д. № 1142/2021 г., недопуснато до касационно обжалване/. Въпросът със законното придобиване на паричните средства не е стоял към датата на редакцията на нормата на чл.251, ал.2 НК, действаща към осъществяване на деянието от ищеца, за което му е наложено наказание, и която е гласяла, че: Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а когато липсва или е отчужден, присъжда се неговата равностойност. Този текст е отменен - ДВ, бр. 83 от 2019 г., а с изменение на НК, бр. 82 от 2023 г., приета нова ал. 2, сочеща, че: Който не изпълни задължение за деклариране на парични средства, пренасяни през границата на страната и не се установи техният законен произход, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години, като средствата се отнемат в полза на държавата. Ищецът претендира и обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Същият не ангажира доказателства за претърпени неимуществени вреди, поради което искът за присъждане на обезщетение в размер на 5 000 лв. като недоказан се явява неоснователен и съдът ще го отхвърли. При този изход на спора на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 210 лв./10 лв. – д.т. и 200 лв. за експерт/ по списъка по чл. 80 ГПК, а на ответника Народно събрание ищецът дължи разноски за възнаграждение за юрисконсулт, които съдът определя в размер на 600 лв., вземайки предвид фактическата и правна сложност на делото, както и представителството на тази страна в разглеждане на делото от образуването му – до този момент. Водим от горното, съдът на осн. чл. 4, § 3 ДЕС