Решение № 834 от 23.1.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 2769/2024 г.

Производството е по реда на чл.208 от АПК, вр. чл.63в ал.1 от ЗАНН. Образувано е по касационна жалба на Началник сектор Първо РУ при ОД на МВР-Варна, чрез процесуален представител – ст.ю.к.К.Л.-А., против Решение № 1201/16.10.2024г. по АНД № 2292/2024г. по описа на РС-Варна, с което е отменено Наказателно постановление /НП/ № 23-0433-001483/21.12.2023г. на Началник сектор в ОД на МВР-Варна, Първо РУ, с което на А. А. М., [ЕГН], от [населено място], обл.Варна, [улица], за нарушение на чл.140 ал.1 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за 6 месеца, на осн. чл.175 ал.3 пр.1 от ЗДвП. Касаторът твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Счита за неправилен извода на съда, че липсва субективния елемент от състава на деянието. Сочи, че доказателствата по делото безспорно установяват, че наказаното лице е било водач на автомобил с прекратена регистрация, което обстоятелство не се оспорва от М.. Твърди, че липсата на изрично уведомяване за прекратяване на регистрацията не води до отпадане отговорността по чл.140 ал.1 от ЗДвП, тъй като разпоредбата на чл.143 ал.15 от с.з. не изисква такова. Като правоспособен водач, лицето е следвало да се убеди, че управлявания от него автомобил съответства на изискванията на закона и едва тогава да го управлява. Счита, че деянието е съставомерно и при непредпазлива форма на вина. На изложените основания претендира отмяна на въззивното решение и потвърждаване на НП. В депозирани за с.з. писмени бележки, жалбата се поддържа. Претендира се присъждане на ю.к.възнаграждение за две съдебни инстанции. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано от ответника по касация. Ответникът по касационната жалба – А. А. М., не се явява, не се представлява и не изразява становище по съществото на спора. Представителят на ВОП дава заключение, че жалбата е основателна. Счита, че в случая районният съд е приложил неправилно закона, доколкото установените по делото факти сочат на извършено нарушение по чл. 140, ал. 1 ЗДвП. Моли въззивното решение като неправилно да се отмени и да се постанови друго по същество, с което да се потвърди издаденото наказателно постановление. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл.211 ал.1 от АПК, от страна по делото, за която е налице правен интерес от оспорването, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна, поради следните съображения: ВРС е бил сезиран с редовна жалба от А. А. М. срещу гореописаното НП. Съдът е установил от фактическа страна, че на 21.07.2023г. М. с договор за покупко-продажба е придобил собствеността върху лек автомобил марка и модел „Фолксваген Пасат“ с регистрационен номер [рег. номер]. В двумесечен срок след закупуването същият не предприел необходимите действия за пререгистриране на превозното средство, поради което на 22.09.2023г. регистрацията му била служебно прекратена, на основание чл.143, ал.15 от ЗДвП. На 10.10.2023г. около 22.21ч., като водач на посоченото МПС жалбоподателят е спрян за извършване на проверка по спазване на ЗДвП. В хода на същата е установено, че автомобилът е служебно дерегистриран. На лицето е съставен АУАН, в който установеното било квалифицирано като нарушение по чл.140 ал.1 от ЗДвП. М. подписал същия без възражения, като писмени такива не постъпили и в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Преписката била изпратена на ВРП, с оглед данни за престъпление по чл.345, ал.2 от НК. Образуваната преписка № 17245/23г. приключила с отказ да бъде образувано ДП с Постановление на ВРП от 07.11.2023г., тъй като било счетено, че деянието не е извършено умишлено. Материалите били изпратени на наказващия орган за преценка за евентуално ангажиране на административно-наказателната отговорност на лицето. На 21.12.2023г. е издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на А. М. е наложена глоба в размер на 200 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца за извършено нарушение на чл.140, ал.1 от ЗДП. Съдът е приел, че описаната фактическа обстановка безспорно се установява от събраните по делото доказателства. Изложил е мотиви, че АУАН и НП са издадени от компетенти органи и в предвидените от закона срокове. За да отмени НП, съдът е приел, че същото е постановено при неправилно приложение на материалния закон. Констатирал е, че въззивника не е бил уведомен за прекратяване на регистрацията. Освен това автомобилът е бил с поставени регистрационни табели, поради което и за неговия собственик не са били налице обективни данни по отношение на липсата на регистрация по надлежния ред, т.е. няма как да се презюмира, че у въззивника е било налице знание, че управлява служебно дерегистриран автомобил. При това положение съдът е приел за недоказано осъществяването на нарушението от субективна страна, тъй като процесното деяние не е извършено умишлено. Позовал се е на Тълкувателно постановление № 2 от 05.04.2023 г. по тълк. д. № 2/2022 г. на ОСС от НК на ВКС и ВАС, според което не се наказва с предвиденото в чл. 175, ал. 3 ЗДвП наказание водач, който управлява МПС, чиято регистрация е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 ЗДвП, без за това да е уведомен собственикът на МПС. Съдът е посочил, че макар и същото да е постановено във връзка с друго нарушение, се касае за идентична хипотеза, поради което същото е приложимо. Изложил е мотиви, че е било възможно у жалбоподателя да е имало съзнание за евентуално служебно дерегистриране на автомобила, но той не е имал конкретни представи нито че тази последица вече е настъпила, нито за датата, от която регистрацията е била прекратена. Посочил е, че в случая се касае за формално нарушение /на просто извършване/, а правната доктрина и съдебната практика са последователни във виждането си, че извършването на деяния от категорията на формалните е възможно само при наличие на пряк умисъл. Съобразно преобладаващата практика на административните съдилища в страната и на основание чл.8, ал.1 от ЗСВ, настоящият състав намира, че следва да уважи касационната жалба. Между страните по делото няма спор по фактите, в т.ч. и относно фактът на служебно прекратяване на регистрацията на въпросното МПС, поради неизпълнение от страна на собственика в 2-умесечен срок от придобиване на автомобила да го регистрира по предвидения в закона ред. Единствените възражения на наказаното лице са свързани с незнанието му, че л.а. „е спрян от движение“. Действително, по делото не са представени доказателства собственикът и водач на процесното МПС да е бил уведомен, или да е узнал по друг начин за извършеното прекратяване на регистрацията. Това обаче не означава, че нарушението не е извършено. Съгласно изрично изписаната и в процесното НП разпоредба на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП служебното прекратяване регистрацията на ППС, за което не е изпълнено изискването да се регистрира в 2-месечен срок от придобиването, става с отбелязване в автоматизираната информационна система. При тълкуване на разпоредбата следва извод, че прекратяването на регистрацията настъпва автоматично, с реализиране на елементите от фактическия състав, а именно промяна в собствеността на МПС и изтичане на двумесечния срок без новият собственик да е заявил това обстоятелство за регистрация, без да е необходимо нарочно волеизявление на контролен орган или изпращане на уведомление на собственика. Тук следва да се отбележи, че нормата на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП, кореспондира с нормата на чл. 18б, ал. 1, т. 10, вр. чл. 18, ал. 1, т. 2 от Наредба №I-45/24.03.2000 г., предвиждаща служебно прекратяване на регистрацията на автомобил, при неизпълнение на задължението за регистрация, от страна на новия собственик. Анализът на цитираната разпоредба на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП, налага извода, че регистрацията на МПС се прекратява по силата на закона, след изтичане на двумесечния срок за регистрация от страна на новия собственик на автомобила, като резултат от неизпълнението на законовото му задължение - да регистрира закупения от него автомобил. В тази хипотеза законът приравнява служебното прекратяване на регистрацията на автомобил на липсата на регистрация на същия. А на водача на автомобила е вменено задължението да управлява по пътищата само МПС, което е регистрирано по надлежен ред, съобразно посочената като нарушена разпоредба на чл.140 ал.1 от ЗДвП. Допълнително следва да се посочи, че с оглед съдържанието на императивната разпоредба на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП, контролните органи не са задължени да уведомяват приобретателя на МПС за служебното прекратяване на регистрацията и това е така, защото същата е в резултат на виновно неизпълненото задължение от собственика. Не може да се приеме, че това е законодателен пропуск, тъй като в ал.10 на същия чл.143 от ЗДвП изрично се изисква уведомяване на водача за прекратяване на регистрацията, по отношение на която хипотеза именно е приложимо Тълкувателно постановление № 2 от 05.04.2023 г. по тълк. д. № 3/2022 г. на ВКС и ВАС, на което се е позовал въззивния съд, но настоящия случай не попада в същата. В тази насока е и нормата на чл.18б, ал.2 от Наредба № I-45/24.03.2000 г., в която изрично са посочени случаите на служебно прекратяване на регистрацията, при които съответните компетентни органи дължат уведомяване на собственика на ПС и то на този, вписан в регистъра, като настоящия случай отново не попада сред тях. Незнанието на факта, че управляваният автомобил е със служебно прекратена регистрация се дължи на проявена непредпазливост под формата на небрежност. Нарушителят не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, свързани с реда за движение по пътищата само на регистрирани превозни средства, но е бил длъжен, като водач на превозното средство и е могъл да ги предвиди. Обстоятелството, че регистрационните табели на автомобила не са били свалени, също не освобождава от отговорност. Вярно е, че с оглед разпоредбата на чл. 14, ал. 2, вр. ал. 1 от НК незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва вината и за непредпазливите деяния, но само в случаите, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост. Съгласно чл.7, ал.1 от ЗАНН деянието, обявено за административно нарушение, е виновно, когато е извършено умишлено или непредпазливо, а съгласно ал.2 непредпазливите деяния не се наказват само в изрично предвидените случаи. В случая такова изключение не е предвидено в ЗДвП, поради което и при наличието на извършено непредпазливо деяние – нарушение на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП, водачът следва да носи административнонаказателната отговорност по чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП. Като е стигнал до различни правни изводи, районният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна, спорът следва да бъде решен по същество от касационната инстанция. Нарушението и неговото авторство са безспорно установени и правилно квалифицирани. От доказателствата по делото е видно, че жалбоподателят се е движил с автомобил, който няма надлежна регистрация, поради което следва да понесе отговорността си за неспазване на разпоредбата на чл.140, ал.1 от ЗДвП. В хода на административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на нарушителя. НП е съставен след отказ за образуване на досъдебно производство и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл.57, ал.1 от ЗАНН. Не са налице материалноправните предпоставки за приложение на чл.28 от ЗАНН, тъй като конкретните обстоятелства по извършването на нарушението не разкриват по – ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушения от същия вид. Наложените кумулативни наказания са определени към законовия минимум, поради което не подлежат на преразглеждане от съда. С оглед на изложеното обжалваното НП се явява правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на касационния жалбоподател, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът намира, че следва да присъди на същия разноски в размер на общо 160 лв. за двете инстанции /по 80 лв. за всяка/, на осн. чл.64д ал.3 от ЗАНН. Водим от горното и на основание чл.222, ал.1, вр. чл.221, ал.2 от АПК, съдът