Решение № 281 от 13.3.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 2579/2023 г.

Производството е по реда на чл.294 връзка с чл.258-чл.273 от ГПК. С Решение № 50046 от 19.09.2023 г., постановено по гр.д. № 2399/2022 г. по описа на Върховен касационен съд, Второ гражданско отделение, е обезсилено въззивното решение № 84 от 20.01.2022 г. по гр.д. № 1024/2021 год. на Софийски апелативен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд за произнасяне по същество на спора за собствеността на спорните имоти на основание възражението на ответниците за придобивна давност, при съобразяване правните последици на цитираното конституционно решение за обявяване на противоконституционност на приложимите и относими към него разпоредби и спазване правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 12 ГПК и чл. 294, ал. 2 ГПК. Ответниците в първоинстанционното производство Л. И. Б. и И. Б. И. и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от обжалваното решение е връчен редовно на 11.01.2021 г., а въззивната жалба е подадена на 22.01.2021 г. ) обжалват в цялост Решение № 261741/11.12.2020 г., постановено по гр.д.№ 2361/2018 г. по описа на СГС, І-17 състав, с което е уважена ревандикационната претенция с правно основание чл.108 от ЗС на ищеца Министерство на отбраната и ответниците са осъдени да предадат владението на търговско помещение (магазин) с идентификатор 68134.1505.2372.1.42, находящо се в гр.София, район Искър, ж.к. „Дружба-2“ в осеметажна сграда с идентификатор 68134.1505.2372.1, бл.519 (стар номер 501), със застроена площ от 66 кв.м. и търговско помещение (магазин) с идентификатор 68134.1505.2372.1.41, находящо се в гр.София, район Искър, ж.к. „Дружба-2“ в осеметажна сграда с идентификатор 68134.1505.2372.1, бл.519 (стар номер 501), със застроена площ от 43 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата. С решението на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен констативния нотариален акт по давност за собствеността на единия магазин, издаден в полза на Л. И. Б., съответно са разпределени разноските между страните с оглед изхода на делото. Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат Н. П. с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно пълномощно представено с молба от 16.02.2021 г. по първото въззивно дело, с която е представен и вносен документ от 11.02.2021 г., удостоверяващ внасянето на дължимата държавна такса за въззивно обжалване. С оглед на горното въззивната жалба е редовна. Въззивниците поддържат, че обжалваното от тях решение е порочно, постановено в нарушение на процесуалния и материален закон, неправилно и необосновано и молят съда да го отмени и да постанови друго по същество, с което да отхвърли исковите претенции. Поддържа се, че ищецът не е ангажирал доказателства относно правото си на собственост. Поддържа се, че процесният имот дори да е имал характера на държавен такъв, на основание чл.9а, ал.4 от Указ № 463 /1950 г. в сила до 27.02.1996 г./ за създаване на жилищен фонд при МНО, е излязъл от патримониума на държавата и съответно от управлението на МО и е станал частен такъв, поради което и владението е осъществявано спрямо частен, а не държавен имот. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна-ищецът Министерство на отбраната чрез неговия процесуален представител юрист В. П., надлежно упълномощена. Счита решението на първоинстанционния съд за правилно и обосновано, съответстващо на материалния закон, както и че при постановяването му не са допуснати нарушения на процесуални правила, поради което моли съда да остави въззивната жалба без уважение като неоснователна и да потвърди обжалваното решение. В открито съдебно заседание възивниците-ответници, чрез своя процесуален представител поддържат въззивната си жалба по подробни съображения изложени в писмени бележки по делото. Претендират разноски съобразно представен списък по чл.80 от ГПК. Въззиваемият – ищец Министерство на отбраната в съдебно заседание чрез своя процесуален представител оспорва въззивната жалба и моли съда да постанови решение, с което да потвърди обжалваното първоинстанционно решение. Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 от ГПК. При условията на евентуалност и в случай, че адвокатското възнаграждение заплатено от въззивниците е над минималния размер по Наредбата, заявява възражение за прекомерност. Подробни съображения излага в писмени бележки по делото. Въззиваемият-съищец Държавата чрез МРРБ, редовно призован, не изпраща представител, не изразява становище в хода по същество. Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: Софийски градски съд е бил сезиран с предявени от Министерство на отбраната и Държавата чрез МРРБ, конституирана на основание чл.26, ал.4 от ГПК като съищец с определение на първоинстанционния съд от 12.11.2018 г., пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.108 от ЗС срещу ответниците Л. И. Б. и И. Б. И. за установяване в отношенията между страните, че ищците са собственици на търговско помещение (магазин) с идентификатор 68134.1505.2372.1.42, находящо се в гр.София, район Искър, ж.к. „Дружба-2“ в осеметажна сграда с идентификатор 68134.1505.2372.1, бл.519 (стар номер 501), със застроена площ от 66 кв.м. и търговско помещение (магазин) с идентификатор 68134.1505.2372.1.41, находящо се в гр.София, район Искър, ж.к. „Дружба-2“ в осеметажна сграда с идентификатор 68134.1505.2372.1, бл.519 (стар номер 501), със застроена площ от 43 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата и с искане ответниците да бъдат осъдени да предадат владението на имотите на ищците. От събраните пред първоинстанционния съд и пред първия въззивен съд по в.гр.д.№ 1024/2021 г. по описа на Апелативен съд - София доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни факти и обстоятелства: По делото е приет акт № 1521 за държавна собственост на недвижим имот от 18.09.1995 г., издаден на основание писмо № 804/17.07.1995 г. на Министерство на отбраната, поделение 18780-София и Акт № 16 от 13.06.1994 г. С този акт е актуван като държавна собственост новопостроен жилищен блок със строителен номер 1/227-501, нов 519, в ж.к. „Дружба“ – ІІ ч., пети микрорайон. Блокът е на 12 етажа, с два входа „А“ и „Б“, включващи: а/жилищна част със 74 апартамента, от които 20 бр. двустайни и 54 бр. тристайни и б/търговска част, включваща 6 броя магазини. Имотът е предоставен за оперативно управление на Министерство на отбраната. По делото е приет и акт № 05494/29.08.2005 г. за държавна собственост, с който акт е актуван като държавен магазин № 2 във вход А със застроена площ от 165, 55 кв.м., заедно с 2, 104% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Година на построяване-1994 г., конструкция ЕПК, с административен адрес: гр.София, район Искър, ж.к.“Дружба“-2, бл.№ 519, вх.А, магазин № 2, кв.10 по плана на гр.София, м. „ж.к.Дружба-2 част“, одобрен със Заповед № 718/30.12.1986 г. Като бивш собственик на имота е посочено Министерство на отбраната поделение 16780- СЕПНИ, съгласно Протокол Образец 16 от 13.06.1994 г. Страните не спорят, че двата процесни магазина са част от актувания като държавен магазин № 2, във вход А със застроена площ от 165, 55 кв.м. и представляват съответно: 1.самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1505.2372.1.41, гр.София по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-27/03.04.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр.София, район Искър, ж.к. „Дружба-2“, бл.519, ет.1, намиращ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1505.2372, предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, с площ 43 кв.м., ниво 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж 68134.1505.2372.1.42, под обекта: няма, над обекта: 68134.1505.2372.1.3 и 2.самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1505.2372.1.42, гр.София по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-27/03.04.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр.София, район Искър, ж.к. „Дружба-2“, бл.519, ет.1, намиращ се в сграда № 1, магазин, разположен в поземлен имот с идентификатор 68134.1505.2372, предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност с площ 66 кв.м., ниво 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж 68134.1505.2372.1.41, под обекта: няма, над обекта: 68134.1505.2372.1.3, 68134.1505.2372.1.2 и68134.1505.2372.1.1. Идентичността е установена и с приетото пред първия въззивен съд заключение на СТЕ, неоспорено от страните. С Протокол № 22/26.11.1983 г. на Столичен Народен Съвет, Изпълнителен комитет, са предоставени терени на МНО за изграждане на жилищни блокове за свои нужди с проектна готовност в ж.к. Дружба-2, м.р.5 с около 2350 апартамента. По делото е прието и Разрешение за строеж № 10/26.07.1989 г. на Началника на отдел „Архитектура и благоустройство“ към ОбНС Искър гр.София, с което е разрешено на МНО, под.38420, съобразно одобрените проекти от 06.07.1988 г. строеж на бл.501 в ж.к. Дружба-ІІ ч. С разрешение за строеж № 8/05.09.1989 г. и № 9/27.05.1994 г. са разрешени строежи на блогоустройствени обекти-канална мрежа, ВиК и Ел., включително на бл.510, нов бл.519. С протокол образец 16 от 13.06.1994 г. на държавна приемателна комисия е установена годността за ползване на строеж № 1/227 в ж.к.Дружба ІІ-гр.София, предложено е издаване на разрешение за ползване на строежа, като на поделение 18780-СЕПНИ-София е предаден строеж Ж1/227 в ж.к. „Дружба“ ІІ, пети микрорайон-София, включващ 20 бр.двустайни, 54 бр.тристайни апартаменти и 6 бр.магазини за водене на отчет, поддържане и експлоатация. На 20.06.1994 г. е издадено Разрешение за ползване № 10 на процесния строеж. От своя страна двамата ответници се легитимират като собственици на процесните два магазина с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност № 99, том 1, рег.№ 10206, дело № 92/26.07.2000 г., с който ответницата Л. И. Б. е призната за собственик на търговско помещение /магазин/, намиращо се на партера в жилищна сграда-блок 519, ж.к. „Дружба-2“, гр.София, със застроена площ от 66 кв.м., състоящо се от две търговски помещения, три коридора и санитарен възел и с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 86, том І, рег.№ 14605, дело № 778/19.07.2013 г., по силата на който И. Н. К. и продал на Л. И. Б. търговско помещение /магазин/ с идентификатор 68134.1505.2372.1.41, находящ се в гр.София, район Искър, ж.к. „Дружба-2“, в осем етажна сграда с идентификатор 68134.1505.2372.1, бл.519 /стар номер на блок 501/, със застроена площ на магазина 43 кв.м. Не е спорно между страните, че двамата ответници са съпрузи и са придобили имотите по време на брака си. От представените с отговора на ответниците и приети пред първоинстанционния съд писмени доказателства – договор за съвместна инвестиционна дейност за изграждане на готов строителен продукт от 29.04.1991 г., анекс към договора от 20.12.1991 г., заповед на началник поделение 18870 София № 4/06.01.1992 г. за отстъпено на основание чл.9а от Указа за създаване на жилищен фонд при МО възмездно припадащата се част от правото на строеж върху държавна земя на купувачите на магазини в Ж1/227а и др., мемориални ордери и платежни нареждания, установяващи извършени от Л. И. Б. и праводателя й И. Д. К. плащания във връзка с договора и възмездното учредено право на строеж, се установява, че както ответницата Б., така и нейния праводател И. К. са инвестирали със собствени средства построяването на магазините в новопостроения блок. Пред първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на А. В. А. и Б. И. Б.-син на ответниците по делото. Свидетелят А. установява, че познава двамата ответници и знае, че имат магазини в ж.к.“Дружба“, единият магазин е закупен от И. К.. Знае, че тези магазини ги имат от 90-те години. Свидетелят Б. установява, че родителите му имат два магазина, като първият е придобит чрез инвестиране на строежа от Министерство на отбраната, а вторият е купен от И. К.. Свидетелят установява, че двамата му родители са съинвестирали строежа на Министерство на отбраната, като са участвали с фирма „Алтея“. Ответниците ползват двата магазина от 1994 г., когато бил завършен строежа на блока. В този период са давани под наем. Споровете относно собствеността с Министерство на отбраната започнали от 2015 г., като до тази година никога не е имало проблеми. И в момента магазините са отдадени под наем. При така установените по-горе факти пред първоинстанционния съд, последният е приел, че ищецът е доказал главно и пълно своето право на собственост, основаващо се на отстъпено и реализирано право на строеж. Приел е неоснователност на въведените от ответниците фактически основания за тяхното право на собственост, а именно: отстъпено от ищеца право на строеж, евентуално придобивна давност, поради което уважил изцяло предявените искове, отменил констативния нотариален акт по давност за собствеността на единия магазин, издаден в полза на Л. И. Б., съответно разпределил разноските между страните с оглед изхода на делото. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна: Въззивната жалба срещу решението е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани да обжалват страни - ответниците в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Предявен е ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС. Съгласно разпоредбата на чл. 108 от ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Ревандикационният иск е вещен, собственически иск, предоставен на разположение на невладеещият собственик срещу владеещия без правно основание несобственик. При този иск в тежест на ищеца е да установи, че той е собственик на вещта на заявеното фактическо основание – изграждане на жилищния блок върху държавна земя със средства на МО като инвеститор, извършено ведомствено жилищно строителство в държавен имот по смисъл на чл.116 от ЗТСУ /отм./, съгласно уточнителна молба от 05.05.2021 г., депозирана при първото въззивно разглеждане на делото и че ответникът владее вещта без основание. Актовете за държавна собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти, включително фактът, че държавният имот е предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му, а за собствеността на държавата имат легитимиращо действие - актуваният имот се счита за държавна собственост до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. В рамките обаче на настоящото исково производство, ответниците са оспорили правото на собственост на държавата и на юридическите факти, съставляващи придобивното й основание, удостоверено с акта за държавна собственост. По своята функция и предназначение АДС е почти идентичен, а относно реда за съставянето му – сходен с констативния нотариален акт за собственост по чл. 587, ал. 1 от ГПК (респ. по чл. 483, ал. 1 от ГПК от 1952 г., отм.), поради което задължителните указания и разяснения, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, са приложими и относно АДС- Решение № 125 от 2.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3576/2018 г., IV г. о., ГК. В тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, е разяснено, че оспорващата страна, която носи доказателствената тежест да обори легитимиращото действие на акта за собственост, следва в рамките на исковото производство да докаже факти, които изключват правото на собственост на държавата, удостоверено с акта. Ответниците обаче от своя страна, също се легитимират като собственици на процесните магазини с нотариални актове, поради което и съобразно мотивната част на Тълкувателно решение № 11/2012 от 21.03.2013 г., т.д. № 11/2012 г. по описа на ВКС, ОСГК, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Правната уредба за придобиване, построяване и разпореждане с жилищни и нежилищните ведомствени обекти е била предвидена в чл.15 ЗС, в редакцията му към 26.11.1983 г., когато ИК на СНС с решение по Протокол № 22/26.11.1983 г. /лист 47 и сл. от в.гр.д.№ 1024/21 г./ е предоставил на МНО терен в ж.к. „Дружба-2“, м.р.5 с правото за комплексното му застрояване с жилищни блокове за свои нужди, както и в чл.18, чл.21 ЗС и в издадената въз основа на последната разпоредба Наредба за държавните имоти /отм./ Следователно ищецът доказа, че с посоченото по-горе решение му е учредено по реда на чл.13 във вр. с чл.15 ЗС /в редакцията им към 1983 г./ правото на строеж, а с оглед представените разрешения за строеж и образец акт 16 от 13.06.1994 г. и Разрешение за ползване № 10/ 20.06.1994 г., че правото на строеж е реализирано, съответно ищецът е станал собственик на построения жилищен блок, ведно с магазините в него. Ответниците твърдят, че са станали собственици на две основания. Първото и по отношение на магазин с идентификатор 68134.1505.2372.1.41 с площ от 43 кв.м. чрез покупко-продажба, а по отношение и на двата магазина - чрез отстъпено право на строеж от инвеститора МНО на КФ „Алтея“ върху цялата магазинна част, поради което и на основание чл.9а от Указ № 463/50 г. купувачът е придобил собствеността върху жилището и другите обекти. Твърди се, че това е станало със Заповед № 4/06.01.1992 г. на Началника на под.18870-София. Въззивният съд и при съобразяване на съдебната практика, обективирана по реда на чл.290 от ГПК в решения № 667/18.01.2011 г. по гр.д. № 9/2010 г. ІІІ ГО, № 312/28.06.2011 г. по гр.д. № 1174/2010 г. ІV ГО., Решение № 40/22.08.2013 г., гр.д.№ 305/2012 г. ВКС, ІV ГО, на която се позовава и ищецът, намира, че ответниците не са станали собственици на двата процесни магазина на това фактическо основание. В цитираните решения, съставите на ВКС са приели: „че магазините не се включват във ведомствения жилищен фонд на МО по чл.1 ал.1 от Указ № 463/1950 г. /отм./. Без значение за това е, че съответният магазин, предмет на оспорената сделка, фигурира в главната книга за имотите – частна държавна собственост - на ведомствения жилищен фонд на МНО. Магазините не попадат в категорията „други обекти” по смисъла на чл.9а ал.1 от посочения Указ. Това е така с оглед изричните изисквания на разпоредбата тези обекти да са в жилищния фонд и да са предназначени да задоволяват жилищните нужди на военнослужещите. Такива обекти може да бъдат ателиета и гаражи - самостоятелни обекти на собственост, функционално свързани с жилищата. Това следва и от целта на фонда, който се създава за задоволяване на такива нужди на военнослужещите и на военните служители /чл.3, чл.6, чл.7 от Указа/, каквито магазините предвид стопанското им предназначение не могат да задоволяват. С оглед на това по отношение на разпоредителните сделки с магазини редът по чл.9а от Указа е неприложим. С оглед целта на Указа – създаване на военно-жилищен фонд при МО, изричните и ясни разпоредби на чл.1 от него, определящи обхватът на фонда – всички построени от МО или придобити от него по друг начин жилищни помещения, както и правомощията на МО, определени в чл.9а ал.1 – да строи жилища и други обекти и да продава такива за задоволяване единствено на жилищните нужди на военнослужещите /т.1/ и да продава жилища и други обекти от жилищния си фонд единствено на наематели – военнослужещи и други /по аргументи от разпоредбите на чл.3, чл.6 и чл.7 от Указа изразът „други” в чл.9а ал.1 т.2 означава „военни лица и военни служители”/, се налага извод, че субект на продажбата, т.е. купувач, по чл.9а от Указ № 463/1950г. не може да бъде търговско дружество или физическо лице, което не е военнослужещ или военен служител.“ Магазините, предмет на процесните договори, не се включват в жилищния фонд на МО и не задоволяват жилищни нужди на военнослужещи и разпореждането с тях по специалния ред, предвиден в чл.9а ал.1 т.1 и ал.4 пр.1 от Указа, в полза на КФ „Алтея В“, които не са военнослужещи или военни служители, е в противоречие със закона. Нищожността на договорите за продажба означава, че те не са породили целеното с тях правно действие, т.е. собствеността върху процесните магазини не е преминала у КФ „Алтея В“, нито у праводателят им И. К.. Ето защо правото на собственост върху тези обекти е останало притежание на ищеца. С оглед на горното, към 19.07.2013 г. праводателят на ответниците-И. Н. К. не е бил собственик на процесния магазин с идентификатор 68134.1505.2372.1.41., следователно не е могъл да го прехвърли на ответницата Л. И. Б., защото никой не може да прехвърли повече права, отколкото има. Съобразно трайната и непротиворечива практика на ВКС, такава сделка не е нищожна, но тя не поражда вещно транслативно действие, поради което и двамата ответници не са станали собственици на процесния магазин на първото твърдяно от тях основание: покупко-продажба осъществена на 19.07.2013 г., изповядвана в нотариална форма и обективирана в нотариален акт № 86, том V, рег.№ 14605, дело № 778 от 2013 г. на нотариус И. Д. с рег. № ••• на НК за придобиване в режим на СИО на процесния магазин. С оглед отхвърляне на главното основание, за съда възниква задължението да разглежда и основанието, предявено от ищците в условията на евентуалност. Неоснователно е възражението на въззиваемия, заявено с писмените бележки по съществото на спора, че въззивният съд не следва да разглежда възражението на въззивниците-ответници за придобивна давност, доколкото същите и с въззивната си жалба не са въвели възражение за неправилност на извода на първоинстанционния съд досежно липсата на предпоставките по чл.79, ал.1 от ЗЗД. Както е посочено по-горе в настоящите мотиви, производството пред настоящия въззивен съд е по реда на чл.294 ГПК и указанията дадени от ВКС за произнасяне по същество на спора за собствеността на спорните имоти на основание възражението на ответниците за придобивна давност, при съобразяване правните последици на цитираното конституционно решение за обявяване на противоконституционност на приложимите и относими към него разпоредби и спазване правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 12 ГПК и чл. 294, ал. 2 ГПК. На основание чл.294, ал.1, изр.2 от ГПК указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. Основателно е въведеното с отговора на искова молба фактическо твърдение за придобиване от ответниците на двата магазина на основание изтекла в тяхна полза и в полза на техния праводател погасителна давност за срок от десет години с начало на владението от завършването на сградата през 1994 г. Ответниците твърдят, че във всички случаи в периода от 01.06.1996 г., когато е влязъл в сила ЗДС до 31.05.2006 г., когато влиза в сила мораториумът за придобиване на частна държавна и общинска собственост, когато давностният срок спира да тече, осъщественото от двамата ответници и от техния праводател И. К. (заявено изрично с отговора на исковата молба) правнорелевантно владение е постигнало своя ефект. Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост посредством фактическото упражняване съдържанието на тези права през период от време, определен в закона, в случая 10 години, доколкото ищците се явяват недобросъвестни владелци, предвид твърдяното от тях осъществяване на владение, което не е било на правно основание, годно да ги направи собственици, а именно: въз основа на договор за съвместна инвестиционна дейност за изграждане на готов строителен продукт от 29.04.1991 г. и отстъпено право на строеж със Заповед на Началник поделение 18870-София № 4/06.01.1992 г. на основание чл.9а от Указа за създаване на жилищен фонд при МО. При това положение твърдяното владение се явява недобросъвестно и за да се придобие имотът по давност, следва същото да е осъществявано в законоустановения 10-годишен срок. Вещното право се придобива без значение на кого е принадлежал имота. Според чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един - отчасти или изцяло чужд, недвижим имот, разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС установява, че претендиращият собствеността на целия имот следва да е упражнявал в период - по-дълъг от 10 години, фактическата власт по отношение на конкретната вещ - corpus, без противопоставяне и без прекъсване за време, по-дълго от 6 месеца и да е демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен собственик - animus, т. е., че упражнява собственическите правомощия единствено за себе си. Само доколкото елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС са налице по отношение на претендиращия собствеността владелец в рамката на едно пълно и пряко доказване в хода на процеса, то и искът за изтекла придобивна давност може да бъде уважен. Доказването на условията на закона - елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, за признаване право на собственост на основание изтекла придобивна давност следва да е пряко и пълно. Липсата на категоричност, за която и да е от законовите материалноправни предпоставки, изключва придобиването на собствеността. За да се уважи така въведеното възражение следва още да бъде установено, че в периода от 1994 г. и до 20.02.2018 г.-когато срещу двамата ответници е предявен ревандикационния иск не е имало и няма законово ограничение, относно възможността да тече давностен срок през посочения период. В конкретния случай и до 01.06.1996 г., давност не е текла на основание чл.86 от ЗС, в редакцията й към онзи момент, която разпоредба е гласяла, че не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. С влизане в сила на 01.06.1996 г. на ЗДС за първи път се въвежда разграничението между публична и частна собственост на държавата и общините и се приемат и специалните Закон за държавната собственост и Закон за общинската собственост. Така от този момент имотите частна държавна и частна общинска собственост могат да се придобиват по давност. Следователно и от 01.06.1996 г. за двамата ответници, както и за техния праводател е започнала да тече погасителна давност за процесните магазини, представляващи частна държавна собственост и е текла до 31 май 2006 г., когато с изменения в ЗС с обратна сила, считано от посочената дата 31.05.2006 г., давността е спряна. С Решение № 3 от 24 февруари 2022 г. по конституционно дело № 16 от 2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. (считано от 31.05.2006 г.). С атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС, като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и ал. 4 от Конституцията. Изрично е посочил, че с обявяването й за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила (три дни след обнародването му – чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ). Нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС е обявена за противоконституционна, като противоречаща на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност. В решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС на РБ е прието, че спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. С оглед на това настоящият съд, разглеждащ висящия пред него правен спор, не следва да приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС), от горното следва, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г., като за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде зачетен от въззивния съд, поради установеното, че ответниците са осъществявали непрекъснато, явно и спокойно владение върху двата процесни магазина в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. (ДВ, бр. 33/1996 г.), т.е. от 01.06.1996 г. и до датата на предявяване на ревандикационния иск - 20.02.2018 г. (доказателства в обратна насока и по- конкретно в подкрепа на въведеното с исковата молба твърдение, че ищецът с определени свои действия е смутил владението на двамата ответници, не са събрани нито в първоинстанционното, нито в първото въззивно производство, още повече, че действия по водене на административно дело за изземване на имота, не могат нито да спрат, прекратят течението на давността, нито да смутят владението-Решение № 43/13.05.2022 г., гр.д.№ 3941/2021 г., ВКС, І г.о.), като определения 10-годишен срок е изтекъл на 31.12.2017 г., доколкото е оставал един ден до изтичане на десетгодишния срок. Изцяло в горния смисъл е и Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о., ГК. Неоснователно е възражението на въззиваемия, че по отношение на магазин с идентификатор № 68134.1505.2372.1.41 с площ от 43 кв.м., в полза на двамата ответници не е изтекла, нито 10-годишната, нито 5-годишната давност, тъй като същите са закупили процесния магазин от праводателя си на 19.07.2013 г. С отговора си двамата ответници изрично са посочили, че присъединяват владението си към това на своя праводател. На основание чл.82 от ЗС, владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. При частно правоприемство има прехвърляне на владения имот от досегашния владелец на настоящия по силата на договор за продажба, замяна, дарение, завет, публична продан на недвижим имот или друг производен придобивен способ. За да има присъединяване на владението на частния праводател към владението на частния приобретател, е необходимо не само осъществяване на действително придобивно основание годно да прехвърли собственост /сключване на действителна сделка, извършване на действителна публична продан, завет и т.н./, но и извършване на действия по предаване на владението върху имота от досегашния владелец или негови универсални правоприемници на новия владелец или негови универсални правоприемници. При едностранното завладяване на имота от новия владелец, без предаване по волята на прехвърлителя, разпоредбата на чл. 82 ЗС е неприложима. При частното правоприемство продълженото от частния приемник владение може да е еднородно или разнородно с това на частния праводател. В този смисъл Решение № 33 от 19.06.2018 г. по гр.д. № 1931/2017 г., ГК., І ГО. на ВКС. В конкретния казус нормата на чл.82 от ЗС е приложима, доколкото двамата ответници са придобили процесния магазин на основание, годно да ги направи собственици – договор за покупко-продажба. Видно от нотариалния акт, владението върху процесния магазин е предадено в деня на сключване на договора, т.е. на 19.07.2013 г. и това обстоятелство е удостоверено в самия нотариален акт. С отговора на ответниците са представени писмени доказателства, удостоверяващи, че праводателят им е заплатил на ищеца сумата за продажба на процесния магазин. Установено е както с писмените доказателства, така и със свидетелските, че както ответниците, така и И. К. са инвестирали собствени средства в построяването на магазините и ги владеят от 1994 г., когато е завършен напълно строежа на сградата. Следователно и от 01.06.1996 г. до 19.07.2013 г. за процесния магазин от 43 кв.м. е текла придобивна давност в полза на праводателя на ответниците И. К., а след 19.07.2013 г. е продължила да тече и в полза на двамата ответници в качеството им на частни правоприемници по договора за покупко-продажба и съобразно гореизложеното е изтекла на 31.12.2017 г. Следователно и към момента на предявяване от ищците на ревандикациония иск - 20.02.2018 г. десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и двамата ответници и на 31.12.2017 г. са придобили двата магазина по давност. Следователно и към датата на предявяване на иска за собственост 20.02.2018 г. ищецът е бил загубил своето право на собственост, поради което искът му се явява неоснователен. Поради несъвпадане на изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковата претенция следва да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна. По разноските в процеса: Предвид отхвърляне на исковата претенция, то ищецът и на основание чл.78, ал.3 от ГПК дължи на ответниците разноските направени до момента пред всички съдебни инстанция, а на основание чл.294, ал.2 от ГПК и разноските за водене на делото пред ВКС. Пред първоинстанционния съд ответниците са направили разноски за един адвокат в размер на 1000 лв. В списъка на разноски ответниците претендират сумата от 2000 лв., но не доказват такива разноски, доколкото с отговора на исковата молба и със списъка на разноски на л.133 от делото на СГС, представят един и същ договор за правна помощ № 0551855 от 29.06.2018 г., удостоверяващ сума в размер на 1000 лв., а не на претендираната от 2000 лв. Следва да се присъди и сумата от 170, 71 лв. разходи за събиране на доказателства, за което са представени писмени доказателства със списъка на разноски на л.133 до л.136 от първоинстанционното дело. Разноски направени при първото въззивно производство по в.гр.д.№ 1024/2021 г.-500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 400 лв. заплатена държавна такса. Разноски за водене на делото пред ВКС-1000 лв. адвокатско възнаграждение 580, 05 лв. за държавни такси. И разноски направени пред настоящата инстанция в размер на 2000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Или общо дължимата сума за разноски възлиза на 5 650, 76 лв. Така мотивиран, Апелативен съд – София, 8-ми граждански състав,