Решение № 151 от 22.4.2024 г. на Окръжен съд - Хасково по дело № 62/2024 г.

Производството е по чл. 258, ал. 1, предл. 1-во от ГПК. ВЪЗЗИВНИКЪТ – „БАНКА ДСК“ АД – гр.••• е останал недоволен от Решение № 379 от 14.06.2023 год., постановено по гр.д. № 1628 / 2021 год. по описа на Районен съд – Хасково, с което са прогласени за нищожни клаузите на чл.7 от договор за ипотечен кредит от 28.08.2007 год.; на т.25.3 от Общите условия към договора; на чл.7 от договора за ипотечен кредит от 27.02.2008 год. и на т.25.3 от Общите условия към договора, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, поради което го обжалва с искане решението да бъде отменено и вместо него, въззивният съд постанови друго, с което отхвърли исковете. ВЪЗЗИВАЕМИЯТ – Е. С. Х. - оспорва въззивната жалба. Постъпила е частна въззивна жалба, подадена от адвокат Р.И. против определение № 1552 от 21.09.2023 год., постановено по гр.д.№ 1628 / 2021 год. по описа на Районен съд – Хасково, с искане за отмяната на определението и постановяване на друго, с което въззивният съд й присъди адвокатско възнаграждение в размер на 5 250 лева за осъществено от нея процесуално представителство на Е. С. Х.. Постъпил е писмен отговор, подаден от „БАНКА ДСК“ АД – гр.•••, с доводи за неоснователност на частната жалба. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Производството по гр.д. № 1628 / 2021 год. по описа на Районен съд – Хасково е образувано по искова молба, подадена от Е. С. Х. против „Банка ДСК“ ЕАД – гр.•••, с искане за прогласяване нищожността на чл.7 от договор за ипотечен кредит, сключен с ответника на 28.08.2007 год. и на т.25.3 от Общите условия към договора. Производството по гр.д. № 1629 / 2021 год. по описа на Районен съд – Хасково е образувано по искова молба, подадена от Е. С. Х. против „Банка ДСК“ ЕАД – гр.•••, с искане за прогласяване нищожността на чл.7 от договор за ипотечен кредит, сключен с ответника на 27.02.2008 год. и на т.25.3 от Общите условия към договора. С определение № 132 от 25.01.2022 год., постановено по гр.д. № 1629 / 2021 год. по описа на Районен съд – Хасково, на основание чл.213 от ГПК са съединени гр.д. № 1629 / 2021 год. и гр.д. № 1628 / 2021 год., двете по описа на Районен съд – Хасково в едно общо производство, което да продължи под номера на по-рано образуваното дело, а именно гр.д. № 1628 / 2021 год. по описа на Районен съд – Хасково. Безспорно по делото е установено, че на 28.08.2007 год., страните по делото са сключили договор за ипотечен кредит, с който на ищеца е отпуснат кредит в размер на 68 000 лева, за срок от 360 месеца, считано от датата на усвояването му, срещу поето от страна на кредитополучателя задължение за заплащане на лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определяна периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“, съгласно чл.7 от договора, в който е предвидено още, че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 3.69 %, а стандартната надбавка – 3.60 %, или лихвеният процент по кредита е определен общо на 7.29 %. Договорът е сключен при Общи условия, в т.25.3 от които е предвидено, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия: при изменение от поне на 1 % за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; при изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро /лев или евро / щатски долар; при изменение от поне 0.5 % за месец на индекса на потребителските цени за България; при въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; при промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; при изменение от поне 10 % за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в Централната банка; при съществена промяна в паричната политика на Централната банка като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. Безспорно по делото е установено още, че на 27.02.2008 год., страните по делото са сключили и договор за ипотечен кредит, с който на ищеца е отпуснат кредит в размер на 21 500 лева, за срок от 240 месеца, считано от датата на усвояването му, срещу поето от страна на кредитополучателя задължение за заплащане на лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, съгласно чл.7 от договора, в който е предвидено още, че към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 4.19 %, а стандартната надбавка – в размер на 6.80 %, или лихвеният процент по кредита е определен общо на 10.99 %. Договорът е сключен при Общи условия, клаузата на т.25.3 от които е напълно идентична с тази на т.25.3 от ОУ към договора, сключен между страните на 28.08.2007 год. По делото е прието като писмено доказателство Решение № 260061 от 02.02.2021 год., постановено по гр.д. № 3182 / 2019 год. по описа на Районен съд – Хасково, с което „Банка ДСК“ ЕАД – гр.••• е осъдена да заплати на Е. С. Х. сумата от 12 659 лева, представляваща получена без основание разлика между действително дължима възнаградителна лихва по сключен между тях договор за ипотечен кредит от 28.08.2007 год. и заплатената такава за периода от 22.10.2014 год. до 22.10.2019 год. Със същото решение е прието за установено на основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на „Банка ДСК“ ЕАД – гр.•••, че Е. С. Х. не дължи сума от 16 290.69 лева, представляваща главница по сключения между тях договор за ипотечен кредит от 28.08.2007 год., възникнала в резултат на капитализиране на възнаградителни лихви към главницата и неправилно отнасяне на заплатените суми към такси, лихва и главница. При разглеждане на делото пред първоинстанцинния съд е назначена икономическа експертиза, от представеното по която заключение се установява, че по договора са извършвани промени на приложимия лихвен процент, който от 7.79 % е нараснал на 9.29 %. След влизане в сила на цитираното по-горе съдебно решение, от страна на Банката са извършени промени по кредитната партида на договора за ипотечен кредит от 28.08.2007 год., чрез корекция на приложения лихвен процент като за целия период от 30.08.2007 год. до 11.11.2022 год., ефективният лихвен процент е бил в размер на 7.29 %. При така установената по делото фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Договорът за кредит, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ е двустранен, възмезден и консенсуален. В изпълнение на задълженията си, предвидени в договора, кредиторът следва да предостави отпуснатата в кредит сума на кредитополучателя. Срещу отпуснатия кредит, длъжникът следва да върне получената сума в уговорения срок, както и да заплати уговорените лихви и такси. С предоставянето на сумата чрез усвояване на банковия кредит, имуществото на банката се променя – в нейна полза възниква вземане за стойността на отпуснатата сума, заедно с уговорените лихви и такси. Като безспорно в тази насока съдът приема, че от страна на ответника – въззивник в настоящото производство са изпълнени поетите с договора задължения за предоставяне на договорените кредити – обстоятелства, които не се оспорват от страните. Като безспорно съдът приема и това, че към момента на приключване на устните състезания, срокът на действие на двата договора не е изтекъл. Безспорно по делото е и това, че ищецът притежава качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, отчитайки и предмета на двата договора, чиято частична нищожност се иска, а именно предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП, поради което нормите, предвидени в посочения нормативен акт намират приложение и в настоящия казус. Като основателно съдът намира заявеното от ищеца – въззиваем в настоящото производство, възражение за нищожност на чл.7 от двата договора за ипотечен кредит и на т.25.3 от ОУ към тях, предвиждащи възможност за едностранна промяна на размера на договорната /възнаградителна/ лихва, по следните съображения: Правото на банката да променя едностранно и периодично включеният като компонент на лихвата базов лихвен процент, обосновава извод за нищожност на посочените по-горе договорни клаузи на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, доколкото не са уговорени индивидуално между страните в кредитното правоотношение. Посочването на условията, при които банката – кредитор може да променя едностранно лихвения процент по кредита не е достатъчно, за да се отрече неравноправния характер на цитираните договорни клаузи. Липсата на указана в договора конкретна методика за промяна на лихвения процент, доведена до знанието на кредитополучателя към момента на сключване на договора, създава възможност банката – кредитор да променя лихвата по своя субективна преценка, нарушавайки изискването за добросъвестност, както и равновесието между правата и задълженията на кредитора – търговец и кредитополучателя – потребител. Освен това посочените клаузи не предвиждат при настъпване на обстоятелства, предпоставящи изменение на лихвения процент да последва промяна в лихвата в посока намаляване, а не само увеличаване, нито установяват право на кредитополучателя да се откаже от договора в случай на несъгласие с извършеното от страна на банката едностранно изменение на лихвата. В тази връзка следва да бъде отчетено и това, че нито в договорите, нито в ОУ към тях не са посочени обстоятелствата, стоящи извън контрола на банката, при наличието на които може едностранно да увеличи базовия лихвен процент. Достигайки до същите фактически и правни изводи за нищожност на клаузите на чл.7 от договора за ипотечен кредит от 28.08.2007 год. и на т.25.3 от ОУ към него, както и на чл.7 от договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 год. и на т.25.3 от ОУ към него, предвиждащи възможност за едностранна промяна на договорения лихвен процент от страна на банката, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.134, ал.1 от ЗЗП и чл.146, ал.1 от ЗЗП, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което по изложените по-горе съображения следва да бъде потвърдено и към мотивите на което съдът препраща на основание чл.272 от ГПК. Като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено и обжалваното определение, постановено в производство по чл.248 от ГПК в обжалваната част, с която е оставено без уважение искането на пълномощника на ищеца за изменение на решението в частта на разноските, към мотивите на което съдът препраща на основание чл.278, ал.4 от ГПК, вр. чл.272 от ГПК. Като неоснователни съдът намира изложените в частната жалба доводи за това, че присъденото с решението, чието изменение е поискано, адвокатско възнаграждение неправилно било определено като такова, дължимо за два, вместо за четири иска, по следните съображения: С исковите молби, въз основа на които са образувани гр.д. № 1628 / 2021 год. и гр.д. № 1629 / 2021 год., двете по описа на Районен съд – Хасково, съединени в едно общо производство под № 1628 / 2021 год., е направено искане за прогласяване нищожността на клаузите на чл.7 от сключените между страните два договора за ипотечен кредит и на т.25.3 от Общите условия към тях. Обстоятелството, че с исковите молби е направено искане за прогласяване на общо четири клаузи не обосновава извод за това, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определено като такова, дължимо за четири иска, предвид това, че недействителността на съответната договорна клауза е разглежда съвкупно с уточняващата /допълваща/ я такава в ОУ, а не самостоятелно. От друга страна, предвидените в ОУ и към двата договора, клаузи, чиято недействителност е поискана да бъде прогласена, са с напълно идентично съдържание, което обосновава извод за неоснователност на искането на пълномощника на ищеца, адвокатското възнаграждение за бъде определено като такова дължимо за четири, вместо на два иска. Мотивиран така, съдът