РЕШЕНИЕ

№ 16

гр. K., 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – K., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Й.Б.П. при участието на секретаря Р.Г.Д. като разгледа докладваното от Й.Б.П. Гражданско дело № 20235510101011 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Исковете са с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.21 от ЗПК.

Ищцата твърди, че е страна по договор за паричен заем •••г., подписан с ответното дружество “В.“ ООД. Съгласно чл.1, ал.3 от договора, трябвало да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 880.50 лева, а съгласно чл.2 от договора трябвало да върне сумата по кредита с включена такса за експресно разглеждане в общ размер на 2642.10 лева, при сума на получаване е размер на 1400.00 лева, при ГПР 49.38%, годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент на ден 0, 11 при срок на кредита от 30 вноски. В чл.4 ал.2 от договора било предвидено и заплащането на неустойка в размер на 587.10 лева. По този начин общата сума, която следва да заплати била в размер на 3 229.20 лева. Счита клаузата на чл.1 ал.3 от сключения с ответника договор за паричен заем ••• - •••г., предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 880.50 лв. и клаузата на чл.4 ал.2 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 587.10 лева за нищожни на основание чл.26, ал., предл.3 от ЗЗД поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 2, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В тази връзка предвидените клаузи на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от договора за паричен заем •••г., спрямо който се дължали сумите в размер на 880.50 лв. и 587.10 лв. или общо 1467.60 лв. били изцяло уговорени в противоречие с принципа на добрите нрави и принципа на справедливостта. Така предвидената обща сума била прекомерна и в размер на почти 2/3 от сумата на отпуснатия кредит, като чрез заплащането на сумите по чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от договора, кредитът се оскъпявал двойно. Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора била регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 от ЗПК като законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната услуга по чл.1 ал.3 от договора, предвиждаща заплащането на „такса за експресно разглеждане на документи“ в размер на 880.50 лв. водела до явно противоречие с чл.10а от ЗПК, а съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Затова клаузите на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 на договора били и неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП. С предвиждането за заплащане на „такса за експресно разглеждане на документи“ и „неустойка“ се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Клаузите на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от процесния договор за заем не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а са част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. Моли съда да постанови решение, с което да приеме, че клаузата съдържаща се в чл.1 ал.3 от договора за паричен заем •••г., сключен с „В.“ ООД, за заплащане на такса за експресно разглеждане на документите в размер на 880.50 лв.и клаузата съдържаща се в чл.4 ал.2 от договора за заплащане на неустойка в размер на 587.10 лв., са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. с чл.10а, чл.11, чл.19, ал.4 от ЗПК, както и на чл.143, ал1 от ЗЗП, която да бъде прогласена. Претендира съдебни разноски.

В отговор на исковата молба, подаден срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва предявения иск моли съда да остави исковата молба без уважение като неоснователна и недоказана. Съгласно разпоредбата на чл.4 от Договора, ищцата се е съгласила и задължила в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете обезпечения, подробно описани в него. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. В процесния случай дори било дадено право на избор на заемателя кой вид обезпечение да предостави в зависимост от възможностите му. С изискването за предоставяне на едно от двете посочени в договора обезпечения по никакъв начин не се изключвали или ограничавали правата на потребителя, произтичащи по закон. Ищцата навеждала голословно твърдение, че неустойката била уговорена в нарушение на добрите нрави, без да конкретизира какъв конкретен морален принцип е бил накърнен. Законът не поставял изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с нея. В случая неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставяло дружеството в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Счита, че не следва да се подценява значението на обезпечението за заемодателя. Ищцата удобно пропускала, че е получила и усвоила сума в размер на 1400 лв. без предварително да е дала каквато и да е гаранция за връщането й. Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е. да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни задължения. С цел опазване на законния си интерес, „В.“ ООД трябвало да направи всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по отпуснатите от него кредити, като естествено това се постига чрез включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите били предварително запознати съобразно законовите изисквания. Знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 3-дневен срок от сключването на договора, длъжникът можела да забави сключването му до момента, в който била в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни правоотношения. Дружеството не е принудило ищцата да сключи договор за заем, съответно условията по него не са й били наложени. Тя самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелала да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия. След като разбрала, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл.5, ал.1 от договора и при положение, че не е пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл.5, ал 2 от договора, тя е разполагала с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици. Ищцата обаче не е сторила това, от което следвало, че тя е решила да ползва кредита и да изплати начислената му неустойка. Оспорва твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение се целяло заобикалянето на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК и било заблуждаваща търговска практика, както и, че уговорената с чл.4, ал.2 от договора неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се включи при калкулацията на ГПР. Ясно било посочено в чл.5, ал.1 от процесния договор, че задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависело изцяло от действията на потребителя и затова в случай, че той не би искал да понесе тежестта да заплаща така уговорената неустойка, то би могъл изобщо да не сключва договора или да изпълни поставените от чл.5 от него условия. Отделно от това в настоящия случай разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК не намира приложение и не било налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му била начислена същата. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга - а именно по експресно разглеждане на документите - и поради това бил свободен да определи какъв да е нейният размер с оглед свободата на договаряне между страните, прогласена в чл.9 от ЗЗД. Експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на кредита, тъй като го предхождало времево. Действително експресното разглеждане на документи представлявало една услуга, предхождаща одобряването на отпускане на кредит и усвояването му, която услуга нямала задължителен характер. Лицето, което кандидатствало за кредит, по своя преценка избирало дали да ползва тази услуга. Обстоятелството, че ищцата е била запозната с тези условия, избрала доброволно да ползва услугата по експресно разглеждане на документи срещу такса в конкретно посочен размер, се потвърждавало от чл.1, ал.3 от Договора. Предвид доброволния характер на услугата по експресно разглеждане, ищцата не можела да се позовава на неравноправност именно, защото оспорваната клауза фигурира в договора по изрична нейна заявка, а не била едностранно наложена от дружеството, без тя да има възможност да избегне ползването на услугата, съответно начисляването на таксата за нея. Моли съда постанови решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира съдебни разноски. В случай, че съда постанови решение в полза на ищеца и при условие, че претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения с Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено до минимума съгласно посочената наредба, а ако процесуалният й представител претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА - за предоставена безвъзмездна правна помощ на материално затруднено лице - счита, че такова не се дължи на посоченото основание.

От събраните по доказателства съдът приема за установено следното: Не е спорно, а и от представеното заверено копие на договор за паричен заем ••• г., сключен между „В.“ ООД като заемодател и В. И. П. в качеството на заемател се установя, че ответникът е предоставил на ищцата в заем сумата от 1400 лв., която заемателят се задължила да върне за срок от 60 седмици на 30 погасителни вноски в размер на 88.07 лв. всяка, в която сума се включват част от дължимите лихва, главница и такса за експресно разглеждане, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.32 % и годишен процент на разходите в размер на 49.38 %.

По делото е представена от ответника справка за извършени плащания по договора към 09.06.2023 г. От така установеното съдът прави следните правни изводи: Предявените искове за прогласяване за нищожни клаузите на чл.1, ал.3 и чл.4, ал.2 от договор за паричен заем ••• г. са допустими, тъй като страните са страни по договорното правоотношение, и при наличие на правен интерес от търсената искова защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищеца.

Между страните е възникнало заемно правоотношение, основано на сключения договор за паричен заем ••• г. Кредиторът “В.“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът В. И. П. е физическо лице и при сключването на договора за заем е действала именно като ФЛ. Тъй като страните по договора имат качествата на кредитор съгласно на чл.9, ал.4 от ЗПК и на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, а по своята правна характеристика и съдържание процесният договор е потребителски, то за валидност и последиците му важат и изискванията на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл.21, ал.3 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

По претенцията за нищожност на клаузата на чл.1, ал.3 от договора: Съгласно чл.1, ал.3 от договора, за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем, в размер на 880.50 лв. Разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Дейността по експресно разглеждане на документи респ. проверката на платежоспособността на длъжника, е част от процедурата по усвояване на кредита. Липсват доказателства за предоставяне на допълнителна услуга от страна на кредитора, която да обоснове начисляването на претендираната от него такса – не е ясно каква е разликата между експресното и обичайното преглеждане на документите и дали въобще има друга процедура освен тази, която е наречена от кредитора "експресно разглеждане на документи". Следва да се сочи, че разпоредбата на чл.16 от ЗПК предвижда императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит. Следователно, клаузата в договора за кредит, с която е уговорена такса за експресно разглеждане на документи, прехвърля върху заемателя финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващия за кредит, вменена й с нормата на чл.16 от ЗПК. Тази дейност макар и посочена формално като предшестваща сключването на договора за кредит представлява неразривна част от същинската дейност на финансовата институция –отпускането на заем и е проявна форма на дължимата от кредитора грижа за собствените му работи при извършване на неговата основна дейност –кредитиране. Затова и в чл.18 от ЗПК е предвидено, че когато въз основа на извършена проверка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република Б. за оценка на кредитоспособността на потребителите, кредиторът откаже да предостави кредит, той е длъжен да уведоми незабавно и безвъзмездно потребителя за резултата от извършената проверка и за консултираната база данни. Следва да се има предвид и това, че експресното разглеждане на една заявка или молба за заем е в интерес, както на самия кредитополучател респ.заемател, така и в интерес на кредитора, така че не се касае за някаква допълнителна услуга оказвана на заемателя, а до дейност, която е във взаимен интерес и е част от процедурата по усвояване на кредита. Ето защо съдът намира, че в случая нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е неприложима. Целта на таксите и комисионите по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит/заем. Следователно, уговорката за дължимост на допълнителна такса за разглеждане на искането за заем, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК в този смисъл клаузата на чл.1, ал.3 на договора противоречи на закона и е нищожна на основание по чл.26, ал.1 пр.1 ЗЗД. Отделно от това, когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В случая при потребителски заем за сума от 1400 лв., със срок на ползване - 60 седмици, уговарянето на възнаграждение в размер 880.50 лв. дори и да се приеме за допустимо съгласно ЗПК, се явява нееквивалентно на насрещната престация на заемодателя. Клаузата за уговаряне на възнаграждение за допълнителна услуга в чл.1, ал.3 от договора за паричен заем, сключен с потребителя драстично нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на заемодателя. Поради изложеното, съдът счита, че тази клауза, освен че противоречи на чл.10а от ЗПК, е в противоречие и с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Клаузата на чл.1, ал.3 от процесния договор се явява и пряко насочена към заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като годишният процент на разходите по кредита е 49.38 % и добавянето на разходите за посочената “услуга“ би формирало краен размер на ГПР, по- висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.. При тези съображения и на това самостоятелно основание по чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД уговорката се явява нищожна поради заобикаляне на закона.

По претенцията за нищожност на клаузата на чл.4, ал.2 от договора: В чл.4, ал.1 от договора е уговорено, задължението на заемополучателят в тридневен срок от усвояване на сумата по процесния договор да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: 1.поръчител - физическо лице, което да представи бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните изисквания: навършена 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател от 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма кредитната история в Централния кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни", да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или 2. банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Съгласно чл.4, ал.2 от договора при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение, последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на 587.10 лв. Уговорено е, че неустойката се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като размерът на последната в този случай е 107.64 лв., а общото задължение по договора става 3229.20 лв. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С клаузата на чл.4, ал.2 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от усвояване сумата по кредита да представи обезпечение за кредитора. При съблюдаване насоките, относно валидността на клаузите за неустойка, подробно развити в Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСTK и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна разпоредба, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното. Начинът, по който неустойката е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако в краткия тридневен срок, не осигури обезпечение съгласно посочените в договора изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е необходимо обезпечение. По изложените съображения клаузата на чл.4, ал. 2 от договора за паричен заем ••• г. с която е уговорено заплащане на неустойка в размер на 587.10 лв. за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл.4, ал.1 е нищожна поради противоречие на добрите нрави – основание по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Съдът намира исковите претенции за основателни и следва да бъдат уважени.

По разноските: Предвид изхода на спора ищецът има право на разноски, съгласно чл.78, ал.1 от ГПК. Тя е представлявана в производството от упълномощен адвокат М. В. М. от АК –гр.П. при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА съгласно договор за правна защита и съдействие от 28.04.2023 г. /л.8/. Не е необходимо да се доказват предпоставките за оказване на безплатна правна защита, като достатъчно е позоваване на това обстоятелство. Предвид цената на исковете и приложимите чл.1, ал.5, чл.7, ал.2, т.1 и §2а от ДР от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при съобразяване и с датата на сключване на договора за правна защита и представителство по делото на основание чл.38, ал.2 от ЗА ответникът следва да заплати на адвокат М. В. М. адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. с вкл. ДДС. Доколкото адвокатското възнаграждение на пълномощника и процесуален представител на ищеца е определено от съда в минимален размер, съобразно Наредба №1/09.07.2004 г., то не следва да се разглежда възражение на ответника по чл.78, ал.5 от ГПК. Ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 58.70 лв. държавна такса предвид разпоредбата на чл.72, ал.2 от ГПК.

Водим от гореизложеното съдът