Решение № 5688 от 16.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8003/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца И. Б. М., чрез пълномощника адв. Н. И., срещу решение №1930/03.02.2024г., постановено по гр.д. №52066/2022г. на СРС, 150 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че не дължи на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумите 1279, 46 лева – главница, ведно със законната лихва от 23.03.2015г. до изплащане на вземането, 25, 59 лева съдебни разноски и 300 лева възнаграждение за адвокат, за които е бил издаден изпълнителен лист от 14.10.2015г. по гр.д. №15489/2015г. на СРС, 73 състав. С въззивната жалба са изложени оплаквания, че решението е неправилно и е направено искане да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Въззивникът поддържа, че по образуваното срещу него изпълнително дело не му е била връчвана покана за доброволно изпълнение, което водело до незаконосъобразност на извършените срещу него изпълнителни действия. ЧСИ не изпълнил процедурата по чл.47 от ГПК за връчване на поканата за доброволно изпълнение, нито му назначил особен представител. Извършените от ЧСИ действия били в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поради това давността не била прекъсната, тъй като не били спазени законовите разпоредби по връчването на поканата за доброволно изпълнение. Действията, извършени от ЧСИ по изпълнителното дело, ако не е връчена покана за доброволно изпълнение по делото, се считали за незаконосъобразно извършени и не произвеждали действие. Счита, че към датата, на която му е връчена поканата за доброволно изпълнение – 09.08.2022г., давността за вземането е изтекла. Подаден е писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „ЕОС Матрикс“ ЕООД, чрез пълномощника юрисконсулт Й.К. по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК, с който се изразява становище за неоснователност на жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Излага доводи, че давността за вземането е петгодишна, както и, че срещу ищеца са били образувани две изпълнителни дела, по които са били искани от взискателя и са били извършвани изпълнителни действия. Поради това счита, че давността не е изтекла. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сумите 1279, 46 лева – главница, ведно със законната лихва от 23.03.2015г. до изплащане на вземането, 25, 59 лева съдебни разноски и 300 лева възнаграждение за адвокат, за които е бил издаден изпълнителен лист от 14.10.2015г. по гр.д. №15489/2015г. на СРС, 73 състав, и е образувано изпълнително дело №20208560400842 по описа на ЧСИ Б.Б. с район на действие СГС. Чрез иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да установява само факти, възникнали след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, от които факти длъжникът черпи права, изключващи изпълняемото право /например погасяване на правото на принудително изпълнение, поради изтекла давност, плащане, прихващане и др/. В случая ищецът твърди, че не дължи процесните суми поради изтекла погасителна давност. За събиране на вземанията по издадения в полза на ответното дружество изпълнителен лист от 14.10.2015г. по гр.д. №15489/2015г. на СРС, 73 състав, е образувано изпълнително дело №20168560400674 по описа на ЧСИ Б.Б. с район на действие СГС, като с подадената на 15.03.2016г. молба за образуване на изпълнителното производство взискателят „ЕОС Матрикс“ ЕООД е възложил на съдебния изпълнител на основание чл.18, ал.1 от ЗЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжника, както и да определи начина на изпълнението, като е посочен и конкретен изпълнителен способ: налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Установява се от материалите по изпълнителното дело, че на 09.05.2016г. са изпратени запорни съобщения до банки. С постановление от 09.04.2020г. ЧСИ е прекратил изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. По молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, подадена на 10.06.2020г., е образувано изп. дело №20208560400842 по описа на ЧСИ Б.Б. с район на действие СГС, за събиране на вземанията по същия изпълнителен лист. На 30.07.2020г. е изпратено запорно съобщение до „Юробанк България“ АД, като на 14.06.2020г. банката е уведомила ЧСИ, че по откритата банкова сметка на длъжника липсва авоар. На 17.02.2022г. е подадена молба от взискателя, с която е посочен конкретен изпълнителен способ. На 22.02.2022г. е изпратено запорно съобщение до „Те-Дже Зираат Банкасъ – клон София“, като на 16.05.2022г. банката е уведомила ЧСИ, че сметките, по които е наложен запорът са закрити, тъй като са неактивни (без движение 24 или повече месеца) и по същите липсва авоар. Съгласно чл. 114 от ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Според чл. 116, б. “б” от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск или възражение. От този момент докато трае съдебният процес относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. “ж” от ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. “в” от ЗЗД, давността се прекъсва и с предприемане действия за принудително изпълнение, а според чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Според разпоредбата на чл.116, ал.1 от ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителният процес се прекратява, ако в течение на две години от последното изпълнително действие взискателят не поиска да се извърши ново изпълнително действие. Според т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според становището, възприето в мотивите на цитираното тълкувателно решение, в гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска). Когато съдебното решение влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Съгласно разясненията по т. 10 от Тълкувателно решение №2/2013г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело №2/2013г. прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането нови изпълнителни способи. Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изп. производство настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изп. производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Изпълнителното производство по изпълнително дело №20168560400674 по описа на ЧСИ Б.Б. с район на действие СГС е образувано през 2016г. при действието на постановките на т. 10 от Тълкувателно решение №2/2013г. на ОСГКТК на ВКС, с което е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира. Тъй като изпълнителното основание, въз основа на което е издаден процесният изпълнителен лист, е заповед за изпълнение, за която не е спорно между страните, че е влезля в сила на основание чл.416 от ГПК, въззивната инстанция приема, че новата погасителна давност за удостоверените в заповедта вземания, за които е издаден процесният изпълнителен лист, съгласно чл.117, ал.2 от ГПК е петгодишна. Съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. В случаите, когато заповедта за изпълнение е влязла в сила и е придобила стабилитет, предявяването на иск за оспорване на вземането е недопустимо, с изключение на хипотезите на чл. 424 от ГПК, а именно: когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде до въззивния съд възражение срещу заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК и само в предвидените в този текст хипотези. С изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се разрешава окончателно правният спор между страните относно съществуването на вземането. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК. По изложените съображения съдът приема, че нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземанията, за които е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е и установената практика на ВКС (напр. Решение №118/07.07.2022г. по гр.д. №4063/2021г. на ВКС, III г. о., определение №831/25.04.2023г. по гр.д. №3616/2022г. на ВКС, ІV г.о. и др.). Съгласно разрешението, възприето в т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите е разяснено, че след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по- късно перемпция на изпълнителното дело. При перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото. Те са осъществени и приключени като отделни процеси. Посочено е, че изтъкнатото в мотивите по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. обезсилване на предприетите изпълнителни действия, като законна последица от прекратяването на делото, не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. „в” ЗЗД. Това е така, защото перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право – тя е санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права; а перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, респ. – правомощието на съдебния изпълнител да го осъществи, тъй като дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Поради това неоснователни са поддържаните с въззивната жалба доводи, че давността не е прекъсната с предприетите изпълнителни действия поради нередовно връчване на поканата за доброволно изпълнение. В случая давността е прекъсната с подаване на молба за образуване на изпълнителното дело на 15.03.2016г. с посочени конкретни изпълнителни способи, както и с наложените запори върху вземания по банкови сметки на длъжника. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 5 от ТР №3/2015г. на ОСГТК на ВКС, изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 от ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на запор. В случая съдебният изпълнител е наложил запор върху вземанията по банковите сметки на длъжника, и е изпратил запорни съобщения до третите задължени лица – банки, с което давността е прекъсната. Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, съобразно изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 от ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие. Установява се от материалите по изпълнителните дела, че са извършвани изпълнителни действия, които прекъсват давността. Последното изпълнително действие по изп. дело №20168560400674 по описа на ЧСИ Б.Б. с район на действие СГС е извършено на 09.05.2016г., като от тази дата до датата на образуване на изпълнително дело №20208560400842 по описа на ЧСИ Б.Б. с район на действие СГС – 10.06.2020г., не е изтекла петгодишната давност по чл.117, ал.2 от ГПК. По това изпълнително дело също са извършвани действия, които прекъсват давността – наложени запори върху вземанията на длъжника по банкови сметки, както и подадени молби от взискателя с посочени конкретни изпълнителни способи. Поради това изпълнителната давност е прекъсвана многократно и не е изтекла до датата на подаване на исковата молба – 28.09.2022г. Предявеният иск е неоснователен и решението, с което същият е отхвърлен, е правилно. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата страна - ответник в производството следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 100 лева По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав