Решение № 1127 от 17.6.2024 г. на Административен съд - Ловеч по дело № 336/2023 г.

Производството е по реда на чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, във връзка с глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба вх. № 2656/27.09.2023 година от Г. В. В., понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора [населено място] чрез пълномощник адв. П. П. срещу Решение № 367/30.05.2023 година, постановено по адм.дело № 304/2023 година по описа на Административен съд - гр.Монтана, с което е отхвърлен предявения иск с вх. № 3143/15.09.2022 година по описа на АдмС Ловеч от Г. В. В., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора [населено място] срещу ГДИН, гр. София към Министерство на правосъдието с правно основание на иска чл.284 и сл., във вр. с чл.3 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в периода от 28.12.2018 година до 28.07.2022 година в размер на 140 000 лв. Обжалваното в настоящото производство Решение е постановено въз основа на подадената от Г. В. В. изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Ловеч искова молба, вх. № 3143/15.09.2022 г. по описа на Административен съд – Ловеч срещу ГДИН към Министерство на правосъдието за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода 28.12.2018 година до 28.07.2022 година в размер на 140 000 лв. в резултат на действия на органите по изпълнение на наказанията в Затвора Плевен. Поради отвод на всички съдии от Административен съд – Ловеч с Определение № 9392/25.10.2022 г. по адм. д. № 9578/2022 г. на ВАС делото е изпратено на Административен съд – Монтана, като е образувано адм. д. № 431/2022 г. на IV състав на Административен съд – Монтана, по което е постановено Решение № 86/20.02.2023 г. Решението е обжалвано пред тричленен състав на същия съд, който с Решение № 252/10.04.2023 г. по КАД № 245/2023 г. по описа на Административен съд – Монтана го е отменил и върнал делото на друг състав в същия съд за ново разглеждане. При връщане на делото е образувано исково адм. д. № 304/2023 г. на III състав на Административен съд - Монтана, който е постановил обжалваното в настоящото производство Решение № 367/30.05.2023 г. Касационната жалба е подадена до Административен съд – Монтана, който е образувал КАД № 490/2023 г. по описа на Административен съд – Монтана. С Определение № 497/27.07.2023 г. тричленен състав на Административен съд – Монтана е прекратил производството по КАД № 490/2023 г. и делото е изпратено на ВАС за определяне на друг равен по степен административен съд за разглеждане на делото, поради невъзможност да се сформира тричленен касационен състав, който да разгледа и да се произнесе по образуваното в същия съд КАД. С определение № 8802/25.09.2023г. по адм.д.№ 8801/2023г., състав на ВАС изпраща делото за разглеждане на Административен съд Ловеч. В Административен съд Ловеч делото е образувано под № 336/2023г. След отвод на всички съдии в съда, за разглеждане на делото, със заповед №РД-08-429/08.11.2023г. на Председателят на ВАС, са командировани от Административен съд Русе в Административен съд Ловеч съдията-докладчик и останалите членове на настоящия касационен състав. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспореното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в разрез с материално правните уредби на закона и фрапиращи противоречия, при непълно интерпретиране и дефицит на изясняване на фактическата обстановка, и на доказателствата по случая, несъответствие със законите и международните правни закони, част от законодателството на Република България, ратифицирани по конституционен ред и в сила за вътрешноправните правораздавателни съдилища/органи. Претендира се отмяна на оспорения съдебен акт и постановяване на решение, с което да се уважи иска. В съдебно заседание касационния жалбоподател, редовно призован, се явява лично, като поддържа касационната жалба и моли да бъде отменено първоинстанционното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважи иска изцяло или частично по преценка на съда. Сочи, че първоинстанционното решение е неоснователно, необосновано, немотивирано и нищожно, тъй като не почива на никакви факти, доказателства и правни основания. Прави възражение относно искането за присъждане на разноски в полза на ответника за юрисконсултско възнаграждение Сочи, че за процесния период нито една нощ не е спал, като закона му гарантира 8 часа непрекъснат сън, но постоянно се влиза, тропа и обикаля нощем, защото това са клетки, а не килии. Постъпило е и Становище от процесуалния представител на касационния жалбоподател, адв. П. П., с което не възразява да се даде ход на делото в негово отсъствие, и с което се възразява по искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН. Ответникът по касационната жалба - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – София не изпраща представител в съдебно заседание. Постъпило е Становище от процесуалния представител на ответника, ст.юриск. Х. О., с което не възразява да се даде ход на делото в негово отсъствие, като се иска присъждане на разноски в полза на ГДИН за юрисконсултско възнаграждение. По същество на касационната жалба, се прави искане същата да бъде отхвърлена изцяло и остави в сила решението на Административен съд – гр. Монтана. Представителят на Окръжна прокуратура - Ловеч дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд. Настоящият касационен състав като прецени събраните по делото доказателства и съобрази доводите на страните и наведените касационни основания, намира за установено следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана от касационната инстанция. Жалбата е неоснователна. С обжалваното решение първоинстанционния съд е отхвърлил изцяло предявения иск от Г. В. В., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора – Ловеч срещу ГДИН, гр.София към Министерство на Правосъдието, с правно основание на иска чл.284 и сл., във вр. с чл.3 от ЗИНЗС, за обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, за периода 28.12.2018 г. - 28.07.2022 г., от действия на органите по изпълнение на наказанията в Затвора -Плевен, изразяващи се в следното: „ всяка нощ без изключение във времето след вечерна проверка и след 24 часа до към 5 часа през нощта отключват килията ми и нахлуват вътре, с цел уж извършване на проверка, обхождат килията, тежко и шумно тропат с кубинките и токчетата на обувките, след което отново шумно заключват килията ми с мощен метален звън - удар на езика на ключалката метал в метал под напора на пружината на заключващото устройство със силата по децибели от рода на изстрел от малокалибрено оръжие, което отеква в цялото спално помещение с ефекта на ехо в църква, като това се случва всяка нощ по различно време на 2 м от главата ми, докато спя, ведно с блъскане и отключването на другите врати и ключалки, от което непрекъсната 8-часова нощна почивка е невъзможна…“, , в размер на 140 000лв. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията на страните в хода на делото, след приложението на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства, изяснил е фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи. Съдът се е произнесъл по всяко от изложените в исковата молба твърдения. За да постанови този резултат съдът е приел, въз основа на събраните по делото доказателства, че не са налице кумулативно предвидените предпоставки, за да се ангажира отговорността на ответника по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС по предвидения специален ред, за което е изложил подробни мотиви, в резултат на които е приел, че за да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани следните предпоставки: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което/които се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението имуществена или неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, както и причинна връзка между тях. От събраните по делото доказателства съдът е направил категоричният извод, че не е доказана първата необходима за ангажиране отговорността на ответника материално-правна предпоставка – наличие на незаконосъобразна дейност на служители на ответната администрация. С подадената пред първоинстанционния съд искова молба касационния жалбоподател претендира обезщетение за вреди, причинени от органите по изпълнение на наказанията в Затвора-Плевен, които обхождали нощем пространството между спалните помещения, което от ищеца е посочено като килия с което го лишавали от 8-часова непрекъсната нощна почивка, в разрез с разпоредбата на чл.84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС. От събраните писмени и гласни доказателства, включително показанията на свидетеля М. С., които са съпоставени с останалите доказателства по делото, първоинстанционния съд правилно е установил, че проверките/обходите извършвани нощем от служителите от надзорно-охранителния състав в коридора, който разделя спалните помещения в зоната за повишена сигурност/ЗПС/, не в килията, както сочи ищеца са в изпълнение на вменените им задължения, съгласно двете Инструкции за пост №15 в Затвора –Плевен – първата, действаща от 20.11.2018г. /на л.147-151от адм.д.№431/2022г на АС-Монтана/ и втората - действаща Инструкция от 11.03.2021г. /на л.152-155 от същото дело/, утвърдени от Началника на затвора [населено място]. Описана е подробно и в двете Инструкции каква е процедурата по извършване на проверки в спалните помещения до този пост №15 в ЗПС, като необосновано се твърди от ищеца, че изпълнението на вменени по закон служебни задължения от надзорно- охранителния състав на Затвора, е в разрез със забраната по чл.3 ЗИНЗС., т.е. че е нарушено правото му на 8 ч. нощна почивка, съгласно чл.84, ал.2, т.2 ЗИНЗС, което води до накърняване на неговото достойнство и представлява нечовешко и унизително отношение. Още повече, че л. св. В. не е обжалвал действия на служителите от надзорно-охранителния състав в затвора [населено място] през периода когато е бил там, като едва впоследствие след преместването му в Затвора [населено място] е предявил такава претенция и то за целия период от 28.12.2018 г. – 28.07.2022 г. Безспорно е установено, че през нощта са извършвани проверки/обходи на 20-30 минути в зоната за повишена сигурност след март 2021 г., а преди това по два пъти след вечерната проверка в изпълнение на утвърдената от началника на затвора [населено място] за пост № 15 в зоната за повишена сигурност без да се влиза в спалните помещения на осъдените, като на ищеца безспорно е осигурена среда, отговаряща на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, с оглед приложените по делото доказателства, конкретно отделно спално помещение в зоната за повишена сигурност/ЗПС/, т.е. не може да се претендира изобщо нарушаване на чл. 3 поради това, че се извършват проверки/обходи в тази зона и през нощта, съгласно установени в Инструкцията правила. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, а съгласно ал. 2 за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Първостепенният съд, не е установил в хода на съдебното производство касационния жалбоподател да е подлаган на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение за периода, в който в исковата претенция се претендира да е търпял такива. В мотивите си, след събиране на относимите за делото доказателства, първостепенният съд е отбелязал, че не се установява безспорно и категорично ищецът да е претърпял вреди във връзка с изложените в исковата молба и в с.з. множество претенции. Поради липсата на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС неприложима е и презумпцията за настъпили вреди съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. На следващо място първоинстанционният съд правилно е установил, че липсват доказателства, че за ищеца са настъпили отрицателни последици, засягащи неблагоприятно защитени от правото негови неимуществени интереси, причинени от поведението на ответника. Съдът е анализирал всички факти и обстоятелства относно престоя на л. св. В. в Затвора [населено място] и извършваните нощем проверки/обход от служителите от надзорно-охранителния състав, които стриктно за изпълнявали служебните си задължения, като са извършвали обходи/проверки в зоната за повишена сигурност съгласно утвърдената Инструкция от Началника на затвора [населено място]. Видно от показанията на свидетеля С., който също е имал проблем с шума подобно на касационния жалбоподател е успял да го разреши, като е поискал и е бил преместен в друга килия, каквато възможност е имал и л. св. В., но няма представени доказателства ищеца да е искал такова преместване. Решението на първоинстнационният съд е постановено и в съответствие с практиката на ЕСПЧ. Взета е предвид практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по тълкуването и прилагането на приложимите към казуса по делото разпоредби на Конвенцията – чл. 32 ЕКПЧ. В решението на ЕСПЧ по делото С. Д. срещу България е прието /т. 60/, че "относно лишените от свобода лица, член 3 налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан при условия, които зачитат човешкото достойнство, както и че условията и редът на изпълнението на наказанието не поставят заинтересованото лице в бедствено състояние или пред изпитание, което по своя интензитет надвишава неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането.... " С решението по делото К. срещу България, § 64, ЕСПЧ е посочил, че понесеното страдание и унижение трябва да надхвърля неизбежния елемент на страдание или унижение, свързано със законното понасяне на наказание. Съгласно тази разпоредба държавите трябва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. В решението по делото Ч. срещу България, § 70, ЕСПЧ е посочил, че твърденията за отношение, несъответстващо на чл. 3, следва да бъдат доказани "извън всякакво разумно съмнение", а доказателството за подобно отношение може да произтича от серия улики или необорени презумпции, достатъчно тежки, точни и сходни. От събраните писмени и гласни доказателства и установената фактическа обстановка първоинстанционния съд правилно е приел, че извършваните нощем проверки/обходи от служителите от надзорно-охранителния състав са част от служебните им задължения, съгласно утвърдената Инструкция от Началника на затвора [населено място], които няма как да бъдат осъществени без отключването и заключването на съответните решетки, като шума от тях не препятства 8- часовата нощна почивка на л. св. В. и не може да се приеме за доказано нарушение на чл. 3 и чл. 84, ал.2, т.2 от ЗИНЗС. Съответно не е надвишено неизбежното ниво на страдание и унижение свързано със законното понасяне на наказанието. Настоящият съдебен състав, намира така постановеното решение за правилно и изцяло съобразено с материалния закон. Не са налице касационни основания за неговата отмяна. Съдът е анализирал събраните в хода на производството доказателства, извел е правилни правни изводи и е постановил обоснован съдебен акт. Правилен е извода на първоинстанционния съд, че не се установяват извършени незаконосъобразни действия и бездействия, които да са в причинна връзка с преживени от ищеца отрицателни емоции и които да водят до ангажиране на отговорността на ответника по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС /чл. 203 АПК/, с оглед на което искът за вреди се явява неоснователен. Не е доказано, че за претендирания с исковата молба период от 28.12.2018 г. - 28.07.2022 г., ищецът е претърпял неимуществени вреди, които да подлежат на обезщетение, видно от данните по делото. При липса на законоустановените предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по предвидения ред, настоящия тричленен състав намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че предявената искова молба е неоснователна и недоказана и като такава следва да се отхвърли. Следва да се посочи, че не е установено по делото нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, нито на ал. 1, нито на ал. 2 на чл. 3 от ЗИНЗС. Касационната инстанция споделя напълно мотивите на административния съд, с които е отхвърлен изцяло иска по чл. 284 от ЗИНЗС, към които следва да препрати на основание чл. 221, ал. 2 от АПК. Поради изложените по-горе съображения касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. С оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 218, ал. 2 от АПК и за пълнота следва да се отбележи, че обжалваното решение е валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон. Основателни се явяват възраженията на касационния жалбоподател и на неговия процесуален представител относно искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ГДИН. Съгласно чл. 286, ал.2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл.75 и чл.76 от ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т.е. разноските, направени по процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. По аргумент от горните текстове на ГПК и нормата на чл. 286, ал.3 от ЗИНЗС, отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно - при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на ищеца и разноски за производство, както и заплатена от него държавна такса и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв съразмерно с уважената част от иска. Съдържанието на посочените разпоредби дава основание да се направи извод, че законодателят не е предвидил изрично, че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако е бил защитаван от юрисконсулт. Т. е предвидено с изменението на ЗОДОВ с ДВ. бр. 94/2019 г., но не и в ЗИНЗС. Приложимите разпоредби на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 и чл. 143 от АПК. След като те не предвиждат отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му, то такова в случая не се дължи. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, съдът