РЕШЕНИЕ

№ 1538

гр. София, 08.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20221100901466 по описа за 2022 година Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 405 ал. 1 от Кодекса за застраховането.

Ищецът „Е.” ЕООД твърди да има сключен договор за застраховка „Каско“ с ответника „ЗАД А.“ АД. В периода на действието й – на 21.04.2019 г. застрахованият авТ.обил марка „Audi SQ7“, рег. № ••••••• бил увреден. Твърди се застрахованият авТ.обил да е управляван в посока от с. „Оброчище“ към КК А.“. В района на бензиностанция „Петрол-перфект“ друг авТ.обил, идващ от гр. Варна без да спре на знак стоп, създал предпоставки за ПТП. За да избегне удара водачът на застрахования авТ.обил навлязъл в лентата за насрещно движение. Поради наличие на други авТ.обили не могъл да се върне обратно в дясната пътна лента, а с повишено внимание продължил напред. Малко преди мястото за маневра ляв завой за влизане в бензиностанция „Лукойл“ се изравнил с л.а. „Пежо 206“ рег. № •••••••. Вече подминавайки този авТ.обил неговият водач рязко предприел маневра ляв завой, при което ударил застрахования авТ.обил в задна дясна гума. Смята, че водачът на л.а. „Пежо 206“ не се е уверил, че не го изпреварва друго моторно превозно средство преди да предприеме маневрата. Застрахованият авТ.обил се движел в рамките на разрешената скорост от 90 км/ч, но при удара загубил сцепление, развъртял се и последвало преобръщане. Ответникът бил уведомен на 24.04.2019 г. за събитието, но отказал да плати обезщетение, позовавайки се на движение на авТ.обила със скорост от 133 км/ч и допусната груба небрежност от неговия водач. Иска се ответникът да бъде осъден да заплати сумата 235 000 лв. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до изплащане на сумата. Претендират се и сторените в производството вреди.

В отговор по исковата молба ответникът признава съществуването на застрахователно правоотношение, но твърди договорът за застраховка да е сключен в полза на „Д.Л.Б.“ ЕАД, когото смята за единствено легитимиран да претендира и да получи застрахователно обезщетение. Ответникът оспорва иска и при твърдение, че водачът на застрахования авТ.обил се е движил със скорост от 133 км/ч при разрешена на пътния участък от 50 км/ч, следствие на което приема сам да се е поставил в невъзможност да предотврати удара в другото МПС. Сочи и авТ.обилът да е изпреварвал въпреки наложената забрана, указана със знак и маркировка и без да са изпълнени задълженията по чл. 42 ал. 1 и чл. 42 ал. 2 т. 1 и т. 3 ЗДвП. Навежда довод, че тези обстоятелства изключват несигурността на събитието, съответно неизвестността и независимостта му от волята на застрахования, съответно упълномощен от него водач, определяйки увреждането като резултат на непокрит риск по смисъла на § 1 т. 3 ДР КЗ. Позовава се и на изключен риск с т. 4.11. от общите условия – неспазени предписания на контролните органи, изводими от маркировката и поставените знаци за движение по пътя. Евентуално оспорва ищецът да е положил грижата на добрия стопанин (т. 50.2 от общите условия – ОУ) и да е предприел всички обичайни и разумни предохранителни действия, мерки за предпазване на застрахованото МПС от вреди (т. 50. 3 ОУ) и не е изпълнил задължението си по т. 50.5 ОУ, обуславящо основание за намаление на обезщетението (чл. 395 ал. 4 вр. ал.. 5 вр. ал. 1 КЗ). Твърди също така необходимите средства за възстановяване на авТ.обила да превишават 70 % от застрахователната сума като твърди запазените части да надхвърлят 150 000 лв. като смята и че вземането става изискуемо след представяне на удостоверение за прекратена регистрация (чл. 391 КЗ).

В допълнителната искова молба ищецът сочи, че застрахованият авТ.обил е негова собственост, а договорът за застраховка сочи да е сключен за закупуване на процесния авТ.обил, който бил обект и на договор за залог, вписан в ЦРОЗ.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – адв. М. намира за доказано, че увреждането е настъпило поради отнето предимство на застрахования авТ.обил – погледнал в огледалото едва след като бил завил волана вместо да се огледа преди да пристъпи към маневрата. Позовава се и на създадена опасност и от излизащ от бензиностанцията авТ.обил, допълнително ограничило възможностите за маневриране, както и наличието на движение в дясно от страна на авТ.обила. Представя списък за претендираните разноски.

Процесуалният представител на ответника – юрк. Д. оспорва иска. Приема за доказани множество нарушения на Закона за движение по пътищата от страна на водача на застрахования авТ.обил, които смята в своята съвкупност да разкриват допусната груба небрежност. Застъпва теза, че при наличие на обособен остров преди кръстовище, от което излизат авТ.обили и най-небрежния би предположил като възможно включване на авТ.обили, на която основа да намали и съответно да спре в началото на кръстовището. Евентуално прави възражение за редуциране размера на възнаграждението предвид договорената, но неположена грижа на добрия стопанин. Прави възражение и за прекомерност на адвокатското възнаграждение над сумата от 2000 лв.

В производството с определение № 1550/13.06.2023 г. по ч.т.д. № 20231000501442 на Софийски апелативен съд, 11 търговски състав като трето лице помагач на страната на ответника е конституирано ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД. По съществото на спора процесуалният му представител – юрк. Д., също пледира за неоснователност на иска. Смята за доказано, че водачът е навлязъл в кръстовището със скорост от 137 км/ч без да предприеме намаляване на скоростта. Застъпва теза, че водачът на л.а. „Пежо“ не е допуснал нарушение – предприел е маневра на разрешено място с по-ниска от допустимата за конкретния участък скорост и с подаден мигач при невъзможност да прецени отстоянието на процесния авТ.обил при предприемане на маневрата предвид и формираната колона от авТ.обили. Приема, че увреждането се дължи единствено на поведението на водача на застрахования авТ.обил, несъобразил действията си с действителната пътна обстановка.

Съдът като обсъди по същество надлежно въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235 ГПК, намира за установено следното:

Страните не спорят, че за лек авТ.обил AUDI SQ7 с рама № WAUZZZ4M4JD049207 за застрахователна сума от 245 000 лв.. В полицата е отразено, че собственик на авТ.обила е ищецът „Е.“ ЕООД, което следва и от неоспореното свидетелство за регистрация част I и е договорено, че правата по полицата са в полза на „Д.Л.Б.“ ЕАД.. Застрахователната полица сочи начало на покритие от 00: 00 ч. на 05.06.2018 г. до 23: 59 ч. на 04.06.2019 г. АвТ.обилът е регистриран с номер •••••••. В полицата е указано като неразделна част от договора да са и общи условия. Според т. 14.5 от Общи условия за застраховка на моторни превозни средства („КАСКО“), досежно чийто текст и относимост към процесния договор не е повдигнат спор, не се покриват пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС, причинени от действия с груба небрежност на застрахования. Клаузата на т. 50.2 от общите условия предписва задължение за застрахования да пази и ползва застрахованото МПС с грижата на добър стопанин, да спазва стриктно правилата за движение съгласно Закона за движение по пътищата и подзаконовите актове по прилагането му (т. 50.4), а съгласно т. 50.3 да предприема всички обичайни и разумни предохранителни действия и мерки за предпазване на застрахованото МПС от вреди.

По делото не се спори, а и от представения договор за заем се установява поето от ищеца задължение към „Д.Л.Б.“ ЕАД да застрахова т.а. AUDI SQ7 4, 0 TDI quarto, който авТ.обил е заложен в обезпечение на отпуснат заем. От представената и неоспорено изявление, изходящо от представители на „Д.Л.Б.“ ЕАД (служебна бележка изх. № 249/05.11.2022 г.) се установява, че всички задължения по договора са погасени.

Няма спор между страните, че на 21.04.2019 г. е настъпило пътнотранспортно произшествие, което, видно от Констативен протокол за ПТП с пострадали лица 1/21.04.2019 г. е настъпило на същата дата между л.а. „Пежо 206“ с рег. № •••••••, управляван от А.С.А., застрахован по риска „Гражданска отговорност на авТ.обилистите“ при третото лице помагач – ЗАД „ОЗК – Застраховане“.

От показанията на свид. А. се установява, че преди да навлезе в Т-образно кръстовище спрял. Огледал се вляво и видял две коли около съседно кръстовище – на пътя за Добрич. Преценил, че са далеч от кръстовището. Тази преценка се потвърждава и от показанията на свидетеля Д., че той се е движел зад колона от авТ.обили при скорост от 60 км/ч, а управляваният от свид. А. авТ.обил се е включил преди така обособилата се колона. АвТ.обилът, управляван от свид. А. потеглил на първа предавка, направил десен завой и веднага подал ляв мигач, за да отиде на бензиностанцията. Л.а. „Пежо 206“ достигнал края на непрекъсната линия, навил волана плътно наляво и в огледалото видял да идва засилено към него застрахованият авТ.обил. Натиснал спирачката, не чул спирачки от застрахования авТ.обил, а трясък. Управляваният от свидетеля л.а. авТ.обил „Пежо“ се придвижил на кратко разстояние, дори не напуснал дясната лента на платното за движение, а траекторията на застрахования авТ.обил се променила леко вдясно, излязъл от пътя, спуснал се по стръмен склон вдясно от пътя, улучил средното от три дървета и се превъртял с колелата нагоре.

Не се установява към мястото на удара да е имало ограничение на скоростта. От огледа на вещото лице се установява, че ударът е настъпил извън населено място – на 400 метра след края на с. Оброчище. Изчисленията, според обективните находки след произшествието според заключението на вещото лице М., определят скорост на движение на застрахования авТ.обил от около 137 км/ч и скорост на движение към момента на удара на л.а. „Пежо 206“ от 16 км/ч (предвид обективно необходимото време до пълно спиране на авТ.обила и липсата на данни това да се е случило преди момента на удара и показанията на свид. А. сочи единствено да е бил намалил „движех се като костенурка“ и да е натиснал спирачка, когато е видял връхлитащия авТ.обил).

Предвид показанията на свид. Д., че е видял предния ляв калник и лява врата на излизащия авТ.обил с ляв завой към бензиностанцията от колоната авТ.обили, движещи се в посока А.“ съдът кредитира онагледената от инж. М. траектория на движение на л.а. „Пежо 206“.Описаното от свид. А. преживяване сочи на преживян стрес, което поставя под въпрос обективността на произтеклото от удара преместване на управлявания от него авТ.обил.

Идентифицираното място на съприкосновение между авТ.обилите сочи това да се е случило след очертания с пътна маркировка остров с посока КК А.“ и в границите на обособения подход към бензиностанцията, на чийто изход е стоял авТ.обилът, управляван от свид. А.. Горното се установява от събраните доказателства.

Съдът не кредитира показанията на свид. Д.. Освен родствената връзка с едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество, показанията му се опровергават от всички останали доказателства.

Видно от показанията на свид. Д. застрахованият авТ.обил се е движел в лентата за насрещно движение още преди да достигне до Т-образното кръстовище, където свид. А. се е включил в пътя към КК А.“ и липсват други доказателства, които да сочат на връщане в лентата за движение с посока КК А.“. Онагледената във времето промяна в отстоянието между авТ.обилите съответно на страници 40-43-46-49-52-55-58 от експертизата и показанията на свид. Д., че в дясната лента с посока КК А.“ се е движела колона от авТ.обили, опровергава показанията на свид. Д. да е видял включването на л.а. „Пежо“. Отсъствието на обективни данни за местонахождението на авТ.обилите от колоната, за която сочи свид. Д. не позволява еднозначно идентифициране на местоположението им, но показанията са достатъчни за извод, че между застрахования авТ.обил и л.а. „Пежо“ е имало поне четири авТ.обила. Следователно навлизането на л.а. „Пежо“ в дясната лента за движение с посока КК А.“ е предхождало пристигането до кръстовището на колоната от авТ.обили, чието изпреварване е предприел водачът на застрахования авТ.обил.

Същевременно изчисленията на инж. М. показват достигане на територията на кръстовището от застрахования авТ.обил 2, 3 сек. преди момента на удара, когато обаче л.а. „Пежо“ се е движил по дясната лента пред колоната от авТ.обили. Ето защо показанията на свид. Д. изключват твърдяната маневра заобикаляне, посочена като причина за навлизане в насрещната лента за движение, а и причина за това да е станало именно поведението на свид. А. при управлението на л.а. „Пежо“. Описаната от свид. Д. ситуация непосредствено преди сблъсъка не може да обясни и последвалото неконтролируемо движение на застрахования авТ.обил, което обаче е логична последица от технически определената скорост на движение, обуславяща и ограничени възможности за контрол върху движението на авТ.обила съответно обективно необходимото разстояние за привеждането му в покой след настъпилото увреждане. При тези обстоятелства съдът не кредитира и възприетата от инж. М. траектория на движение на л.а. „Ауди“ преди удара, а приема за доказано, че л.а. „Ауди“ се е движел успоредно на формираната колона от авТ.обили още при навлизане на територията на кръстовището.

Онагледените ситуации в експертизата позволяват извод, че свид. А. е предприел завой наляво по-малко от секунда преди удара (стр. 52 и стр. 55). Липсва яснота за конкретното местоположение на застрахования авТ.обил, но мястото на удара показва навлизане на т.а. „Ауди“ в обособена територия за отклоняване на завиващи авТ.обили.

Маневрата може да бъде логично обяснена с възприета от свид. Д. опасност от излизащ от бензиностанцията авТ.обил. Обективно обаче не се установява такава да е съществувала.

Свид. А. сочи да е излизал от бензиностанцията, но и да е спрял на знак стоп и стоял на място като гледал скоростния лост, понеже имал проблем със скоростите на авТ.обила. Поради тази причина отрича да е видял самия удар. Когато тръгнал, видял свид. А. (наречен от свидетеля потърпевш) излязъл и махащ. За такова свое поведение сочи и самият свид. А., което във времето определя да се е случило след удара между двата авТ.обила. Свид. Д., чието внимание е било привлечено от движението на застрахования авТ.обил, също не е видял насрещно движещи се авТ.обили, или такива, намиращи се на платното за движение. Тези показания се припокриват, а видимостта към платното за движение е онагледена от снимката на л. 20 от експертизата. От схемата на стр. 30 от автотехническа експертиза вх. № 98177/26.10.2023 г. е видно, че знак стоп и бледо изобразената стоп линия се покриват от указания ориентир 1 – плътно информационно табло на бензиностанцията. От снимката на стр. 20 от заключението се установява, че от територията на кръстовището (2, 3 сек. преди удара според ситуацията на л. 40 от експертизата), видимостта към стоп линията е допълнително ограничена от висока растителност, видима и на изготвената снимка по л. 126 от хартиеното дело под № 33/22 по описа на ОС-Търговище). Логично е в територията на кръстовището вниманието на свид. Д. да е съсредоточено върху намиращите се вдясно от него коли (за което сочи и самият свидетел, макар и при недостоверното твърдение да са препятствали връщането му в дясната пътна лента). Вещото лице сочи опитно да е установено, че необходимото време за реакция на водача при забелязана опасност е 0, 8 сек., докато при възстановката на л. 55 пряката видимост към стоп линията е открита 0, 4 сек. преди момента на удара. Създалата се ситуация обяснява и споделеното от свид. Д. желание „да се провра буквално между тях“, вместо да осигури достатъчно странично отстояние с л.а. „Пежо“, каквато техническа възможност е съществувала при запазена скорост и отклонение на тракторията вляво 0, 5 – 0, 7 м. При тези обстоятелства, открилата се впоследствие видимост предвид и скоростта на движение на л.а. „Ауди“ не позволява реална представа за състоянието на управлявания от свид. А. авТ.обил, но може да обясни погрешното впечатление, че той се движи, обуславящ и възприемането му като заплаха, годна дори и да провокира скъсяване на страничната дистанция с л.а. „Пежо“. По изложените съображения съдът приема за опровергани показанията на свид. Д. да е предприел спасителна маневра поради създадена опасност от авТ.обил, навлязъл в лентата за движение в посока с. Оброчище.

Според представеното по делото и неоспорено заключение на вещите лица Й. Й. и С. М. към датата на увреждането действителната стойност на т.а. „Ауди“ възлиза на 203350 лв. Вещото лице М. определя като необходими средства за възстановяване на повредите в общ размер от 146222 лв., а вещото лице Й. сочи стойността на запазените части (при отчитане и на разходите за извличането им) да възлиза на 12907, 31 лв.

При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

Предявената претенция сочи на искане за изпълнение на задължение, произтичащо от договор за имуществена застраховка, което предполага да бъде установено в процеса: 1) постигнато съгласие в предписана от закона форма при увреждане на застрахованото имуществото ответникът да заплати обезщетение, 2) увреждане на застрахованото имущество, довело до загуба за ищеца 3) увреждането да е резултат на договорен между страните риск, както и че 4) претендираната сума съответства на необходимите средства за възстановяване на дефицита, явил се 5) като пряка и непосредствена последица от застрахователното събитие.

Съгласно чл. 343 ал. 1 КЗ С с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия. В тази връзка и предметът на договора за имуществена застраховка се изразява в обективно съществуваща опасност застрахованият да претърпи вреда, която опасност именно се поема от застрахователя, специализиран да управлява целево събрани средства за посрещане на нежеланите последици от договорени рискове.. Затова и нормата на чл. 349 ал. 2 КЗ обуславя валидността на договора от наличието на застрахователен интерес, разбиран като правно призната необходимост от защита срещу последиците от възможно застрахователно събитие (чл. 349 ал. 1 КЗ). Дефинитивната норма на § 1 т. 3 ДР на КЗ от своя страна очертава и причината застрахователят да се ангажира да поеме негативната имуществена последица, доколкото 1) съществува вероятност такава да настъпи и 2) рискът е договорен, а вероятността да се случи е приемлива за застрахователя (арг. от 408 ТЗ). Застрахователният интерес предпоставя такъв за запазване на вещта, в която насока легитимните интереси на страните в застрахователното правоотношение се припокриват. Специалните знания на застрахователя му гарантират възможност да прецени дали да поеме определен риск, да получи плащане дори и той да не се осъществи, но и да плати обезщетение, ако все пак се прояви. Затова извън хипотезата на умищлено причинено увреждане, лишаваща застрахователния риск от неговата същност – да е нежелано от застрахования/застраховащия. Извън хипотезата на желано увреждане дължимото поведение на застрахования, за да предотврати увреждането следва да произтича било от закона, било от предписани от застрахователя правила. Когато застрахованият не е съобразил даденото му предписание и това е единствената причина за увреждането, застрахователят е в правото си да откаже да плати обезщетение.

Страните не спорят досежно валидно възникналата правна връзка помежду им и настъпилото увреждане в периода на застрахователно покритие в резултат на пътнотранспортно произшествие. Спорна е причината за настъпване на застрахователното събитие.

Законът освобождава застрахователя от отговорност по договора при умишлено причиняване на застрахователното събитие. Характерно за тази форма на субективно отношение към собственото поведение е желание за настъпване на резултата (пряк умисъл) или игнориране на съзнавания резултат поради преследване на друга цел (евентуален умисъл). Данните не сочат на подобно поведение, а такова не се и твърди от ответника.

Ответникът се ползва от изключващо отговорността му обстоятелство, поради което негова е тежестта да докаже конкретни факти, от които да бъде изведен еднозначен извод, че се е осъществило предвидено от закона обстоятелство с правоизключващ ефект. Грубата небрежност, на която процесуалният представител на ответника се позовава в пледоарията си, не изключва отговорността на застрахователя. Неположената елементарна грижа към застраховано имущество е от значение за оценка степента на принос на застрахования към увреждането, обуславящо единствено основание за съответно редуциране размера на обезщетението (арг. от чл. 395 ал. 4 ТЗ).

Нормата на чл. 408 ал. 1 т. 3 КЗ определя като основание за отказ неизпълнение на задължение от страна на застрахования. Предвид лимитативно очертаното основание за отказ разширително тълкуване е невъзможно. Наложително е неизпълнението да произтича от насрещната страна по застрахователния договор, чийто интерес е и обезпечен. С увреждането на имуществото заявеният интерес бива засегнат, което поражда и задължението на застрахователя да компенсира загубата. С оглед нормата на чл. 410 КЗ интересът на застрахователя да поеме финансовата тежест бива компенсиран от признатото му право да изиска възстановяване на заплатеното от причинителя на вредата, встъпвайки в правата на застрахования пострадал.

Освен това, установи се, че водачът на застрахования авТ.обил е нарушил правилото на чл. 21 ал. 1 от ЗДвП – движил се е със скорост по-голяма от максимално разрешената извън населено място от 90 км/ч, , в нарушение на чл. 43 т. 2 ЗДвП – т.а. „Ауди“ се е движило успоредно на обособилата се колона от авТ.обили и на територията на Т-образното кръстовище. Нарушена е и нормата на чл. 42 ал. 1 т. 1 ЗДвП – изпреварва без да се е уверил, че изпреварваното превозно средство е подало ляв мигач (тази сигнализация се доказва категорично от показанията на свид. А., неразколебани от противоречивите показания на свид. Д. досежно същото обстоятелство). Дори да се приеме хипотетично, че действията и на трети на застрахователното правоотношение лица могат да обусловят отказ от изпълнение на поетото задължение по договор за застраховка, установените нарушения не се явяват единствената причина за увреждането, за да обосноват основание за отказ. Вещото лице М. определя като причина за това придвижването на л.а. „Пежо“, неизбежно предвид инерционните сили въпреки предприетото аварийно спиране към момента на удара. Макар и хипотетично да е възможно съпрокосновението да е провокирано и от промяна на траекторията след възприета заплаха от авТ.обила, стоящ вляво по посока на движение на т.а. „Ауди“, липсват обективни данни, които да изключат намесата на свид. А. в причинно- следствения процес. Тази намеса обаче изключва хипотезата на чл. 408 ал. 1 т. 3 КЗ. Ето защо настоящият състав приема отказа да бъде изплатено обезщетение за неоснователен.

Както бе посочено неположената грижа към застраховано имущество рефликтира върху застрахователното правоотношение като осигурява баланс на законните интереси на страните в правоотношението. Грубата небрежност е отклонение от обичайното поведение за охраняване на собствения интерес. Същевременно и с оглед принципа, че никой не може да черпи облага от собственото противоправно поведение няма причина застрахователят до поема негативните имуществени последици от неположена елементарна грижа към собствения интерес на застрахования. Повишеният риск в резултат на допусната груба небрежност не обосновава застрахователно покритие. Неоправдано от правна гледна точка повишен риск ангажира застрахования да понесе и произтеклите от това неблагоприятни последици. Затова и законът предписва редуциране размера на обезщетение, когато е допуснато неизпълнение на предписани мерки без оглед източника на това предписание. Нормата на чл. 395 ал. 1 КЗ обаче извежда правото на застрахователя да ограничи размера на обезщетението от неизпълнено задължение от страна на застрахования. След като законът изрично регламентира очертаната хипотеза, общите правила на облигационната връзка не намират пряко приложение. Застрахованият не дължи като резултат опазване на имуществото, а да ограничи риска посредством съблюдаване на предписани мерки. Правото за редуциране размера на обезщетението също не произтича от неправомерно поведение, довело до увреждане, а следва от неизпълнение на конкретно задължение за пряко обвързаната насрещна страна по застрахователния договор - застрахования. В контекста на предохранителните мерки няма пречка застрахователят да предпише изискване за определено поведение и от трети лица, на които е предоставено имуществото, но едва тяхното неизпълнение го овластява да редуцира и размера на обезщетението. С други думи правото на редукция не е санкция за неправомерно поведение, а средство за ограничаване поетия риск до разумно очертаните от застрахователя предпоставки да го поеме. В този смисъл предохранителните мерки обезпечават интереса на застрахователя да понесе договорения риск в това число и с оглед предпоставките той да възникне при опосредяване на дължимата грижа след предоставяне на имуществото на трето на застрахователното правоотношение лице. Страните не спорят, че авТ.обилът е управляван от свид. Д., който няма качеството застрахован по имуществената застраховка. Понеже не е страна в застрахователното правоотношение абстрактно формулираните правила върху застрахования с т. 50.2, т. 50.3 и т. 50.5. от общите условия (на които се позовава ответникът) не са меродавни. Застрахован е ищцовото дружество, което обективно не е в състояние да предотврати увреждането, за да се приеме за налично неполагане на предписаните мерки по смисъла на чл. 395 ал. 4 изр. второ КЗ.

Правомощието по чл. 395 ТЗ не е санкция за застрахования включително и заради неположена от трети лица грижа към предоставено им застраховано имущество, а утвърждава право на застрахователя да съобрази обема на своята отговорност с непредотвратимия риск. След като ответникът не се позовава на изрично предписана мярка за вменяване на конкретни задължение и на ползващите се от застрахованото имущество, няма основание за извод, че ищецът не е взел мерки по смисъла на чл. 395 ал. 1 ТЗ, за да рефлектира върху застрахователното покритие. Платеното към застрахования не освобождава от отговорност причинителя на увреждането, понеже застрахователят по принцип е овластен да събере платеното на застрахования (чл. 410 ал. 1 ТЗ). С други думи, застрахованият е в правото си да получи пълно обезщетение за увреденото имущество в резултат от действията на трето на застрахователното правоотношение лице, а законният интерес за застрахователя да лимитира финансовата тежест до непреодолимия риск е гарантиран с възможността да изиска възстановяване на платеното обезщетение от причинителя на увреждане. С оглед субективните предели на съдебното решение безпредметно остава обсъждането на изключението, регламентирано с чл. 410 ал. 2 ТЗ.

По изложените съображения настоящият състав приема възникнало задължение за ответника да плати застрахователно обезщетение в пълния му размер.

Страните не спорят, а и от застрахователната полица се установява, че договорът е сключен в полза на трето лице – „Д.Л.Б.“ ЕАД. Специалният закон регламентира това отношение като предписва начина за плащане на обезщетението – надлежното изпълнение предполага плащане към кредитора до размера на обезпеченото вземане (чл. 383 ал. 4 КЗ). Представеният и неоспорен документ – служебна бележка изх. № 249/05.11.2022 г., сочи на изявление, ангажиращо посочения в полицата кредитор, че обезпеченото вземане е погасено. Ето защо ищецът е легитимиран да получи целия размер на обезщетението. От заключението на вещото лице М. следва, че необходимите средства за отстраняване на увреждането превишават 70 % от действителната стойност на авТ.обила. Нормата на чл. 390 ал. 1 КЗ приравнява тази степен на увреждане на пълна загуба на застрахованото моторно превозно средство, задължавайки собственика да инициира промяна в регистрационния статус на авТ.обила. Понеже обезщетението е призвано да компенсира доказана вреда, от неговия размер следва да бъде приспаднат потенциала на имуществото да формира приход чрез осребряване на запазените части. Следователно, действителната вреда е съизмерима с неизбежната загуба, възлизаща в случая на сумата 190442, 69 лв., до която сума предявеният иск следва да бъде уважен, а за разликата – да бъде отхвърлен.

Настоящият състав приема, че качеството трето лице в съдебен процес не дава основание за разширяване предмета на изследване, а единствено обезпечава възможност за привлеченото лице да съдейства за изясняване на относимите към основния спор факти и обстоятелства, въздействащи и върху отношението му с привляклата го страна. Обвързващата сила на решението бива ограничена до възприетия механизъм на увреждане. Степента на съпричастност към увреждането на водача на л.а. „Пежо“, застрахован при третото лице помагач, остава без значение при очертания предмет на спора, ограничен до правото на ищеца да получи застрахователно обезщетение.

По искането, предявено при условията на чл. 214, ал. 2 ГПК Процесуалният закон предписва особен ред за третиране на акцесорната претенция за лихва, формирана в периода на развитие на исковия процес. Тази норма не сочи и обстоятелствата, от които произхожда посоченото вземане, нито условията, при които да бъде остойностено. Понеже касае самостоятелно от правна гледна точка притезание, регламентирано от материалния закон, меродавни са и утвърдените от материалния закон правопораждащи обстоятелства.

Нормата на чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД свързва закъснялото изпълнение със задължение да бъдат възмездени и вредите от забавата. Правилото на чл. 86 ЗЗД утвърждава необоримо предположение, че неизпълненото парично задължение поражда вреда като дефинира и механизъм за остойностяването й. Ето защо и предявената претенция предполага да бъде установено в процеса 1) възникнало парично задължение, 2) определен момент за неговото изпълнение, който 3) да е настъпил. Установената забава овластява съда да прогласи това самостоятелно от материалноправна гледна точка вземане и да очертае правилата, при които подлежи на остойностяване. Понеже надлежното изпълнение предполага плащане на дължимото ведно с обезщетение за забавата, приложение намира изключението по чл. 124 ал. 2 ГПК – обезщетение се дължи за всеки ден на продължаващата и след приключване на устните състезания забава.

Нормата на чл. 409 КЗ изрично разпростира правилото и по отношение на правоотношението, произтичащо от договор за имуществена застраховка. Правилото на чл. 390 ал. 1 КЗ обаче регламентира отклонение в хипотезата на тотална щета. То вменява забрана на застрахователя да изпълни договорното си задължение преди да бъде посрещнат публичният интерес. В тази насока изпълнението на публичното задължение за ищеца да поиска и получи прекратяване на регистрацията се явява дължимо съдействие за изплащане на обезщетението. Предписаната връзка между публичния и частния интерес за застрахования – собственикът на увреденото имущество, се явява стимул да инициира процедурата по чл. 18 ал. 1 т. 1 от Наредба № I-45 като единствено от него зависи кога ще стори това, за да получи в крайна сметка и очакваното плащане. По аргумент от чл. 95 ЗЗД неосигуреното съдействие поставя в забава ищеца, което го лишава от възможност да претендира и обезщетение. При тези съображения съдът приема, че до приключване на устните състезания ответникът не е изпаднал в забава.

Според настоящия състав нормата на чл. 124 ГПК ограничава правораздавателната власт до възникнало право, чието нарушение е установено в процеса. Това предполага правопораждащите го факти да са се проявили и да са установени в процеса. Изключение е утвърдено единствено за възникнали задължения, чиято изискуемост настъпва след постановяване на решението. Нормата на чл. 214 ал. 2 ГПК също ограничава приложението си до изтекли лихви, което предполага, че основанието за тяхната дължимост се е проявило. Нормата на чл. 86 ЗЗД обуславя вземането за законна лихва от наличие на забава. След като такава не се установява до приключване на устните състезания, липсват изтекли лихви, които да обусловят и признаване на това самостоятелно от материалноправна гледна точка вземане. Вземането би възникнало само ако ответникът не плати своевременно въпреки евентуално изпълнение на изискването по чл. 390 ал. 1 КЗ. Следователно понастоящем вземането за законна лихва се явява хипотетично, определящо го за негодно да бъде съдебно признато.

Настоящият състав приема, че макар и претенцията за законна лихва след датата на предявяване на иска да се отклонява от правилата за предявяване на иска, доколкото е предвидено от закона средство за реализация на самостоятелно притезание, формираният извод, че такова вземане не съществува към датата на приключване на устните състезания следва да намери отражение и в решението – диспозитива на настоящия акт, като изрично бъде очертана възприетият размер на лихвоносното вземане и изследваният в случая времеви период.

По разноските Процесуалният закон ангажира страната, която необосновано от правна гледна е станала причина за развитие на съдебно производство, да възмезди правоимащата според изхода от спора за необходимите разноски да защити своето право. Ето защо и при установения изход от спора в тежест на ответника следва да бъдат възложени поисканите от ищеца и доказани в производството разноски – дължима държавна такса, заплатено възнаграждение за вещи лица и заплатено възнаграждение за един адвокат.

Настоящият състав приема за приложима и по отношение на отговорността за разноски общоутвърдената граница за възмездяване на вреди. Израз на този принцип е правилото на чл. 78 ал. 2 ГПК – изходът от спора сам по себе си не е основание за възлагане направените от ищеца разноски върху другата страна. Законът третира участието на адвокат като присъщ разход за страна в съдебно производство. Страната е в правото си да реши кому да повери защитата. От избрания адвокат зависи при какво възнаграждение ще се ангажира, но страната е свободна да прецени дали да го заплати, за да си осигури желания адвокат или да потърси друг адвокат. Постигнатото съгласие за размера на възнаграждението в договора за правна защита обвързва страните по него, но не е в състояние да ангажира трето лице – ищеца в случая. Основание за отговорността на насрещната страна в производството се явява вредата, съставляваща пряка и непосредствена последица от укоримото поведение (чл. 51 ал 1 изр. първо ЗЗД, съответно чл. 82 изр. първо ЗЗД). Отнесен към разглеждания случай очертаният регулаторен принцип определя като противопоставим на насрещната страна необходимия разход. Нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК очертава критериите за оценка – фактическа и правна сложност на спора. Прогласеното от Съда на Европейския съюз по дело С-438/22 несъответствие на чл. 101 пар. 1 ДФЕС на правило, установено от сдружение на предприятия (каквото се явява Висшият адвокатски съвет), лишава от регулаторен потенциал критериите за остойностяване на адвокатския труд, утвърдени с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възприетата връзка от този механизъм между размера на интереса и възнаграждението на адвоката игнорира естеството и обема на свършената работа, която, с оглед изложените вече съображения, е единствено меродавна за обвързване на трето на договорното правоотношение лице. При тези съображения настоящият състав не намира основание да се позове на така разписаният механизъм, за да определи необходимия разход за адвокатска защита. Процесният спор обаче разкрива усложнение както от фактическа страна. Разпитвани са множество свидетели като само пред Софийски градски съд са проведени 5 съдебни заседания, а и ангажимент на адв. М. да участва в производство на значително разстояние от гр. Варна, където, видно от договора за правна защита и съдействие, е адресът на осъществявана от него дейност. Ответникът е в правото си да изиска разглеждане на спора от съда по седалището на управлението, но няма причина произтеклия от този избор допълнителен ангажимент за адвоката да бъде игнориран.

Спорът се явява усложнен и от правна страна с оглед противопоставените от ответника възражения в това число и извънсъдебно.

При тези съображения настоящият състав приема за съответно на фактическата и правна сложност на конкретното производство възнаграждение от 10 000 лв., който сума ще бъде отчетена при определяне на подлежащата на възстановяване.

Ответникът е в правото си да получи част от направените по делото разноски съразмерно на отхвърлената част от иска – заплатено възнаграждение за вещи лица и, усвоения в производството депозит за свидетеля Д.. Третото лице помагач не дължи разноски, нито има право на такива – чл. 78 ал. 10 ГПК.

Мотивиран от изложеното съдът