Решение № 1164 от 19.5.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 12221/2021 г.

производството по налагане на обезпечителни мерки, защото в същото законът изобщо не е предвидил срок за доброволно изпълнение. По своя замисъл целта на обезпечителното производство е да изненада длъжника, да изиграе превантивна роля, като му попречи да се разпореди с имуществото си или по друг начин да затрудни осъществяването на правата на кредитора по едно евентуално бъдещо положително за него решение. Производството няма за предмет принудителното изпълнение на едно вече установено изпълняемо право. Ето защо в това производство законът не е предвидил срок за доброволно изпълнение и вместо покана за такова, на ответника се връчва само съобщение за обезпечителната мярка. Относно определянето на размера на дължимата такса, приложение следва да намери т.20 от ТТРЗЧСИ, съгласно която за извършване на опис на движими и недвижими имущества, включително на налични ценни книжа, се събира такса в размер 1, 5 на сто върху по-малката сума от цената на описаната вещ/ценните книжа и от паричното вземане, но не по-малко от 50 лв. Установява се от протокола за опис и изземване на налични поименни акции от 16.12.2019г., че наложеният запор е върху 7 631 460 броя от наличните поименни акции, представляващи 70% от капитала на „П.Б.м.ф.“ АД, всяка с номинал 10 лв., и върху 5 000 броя от наличните поименни акции, представляващи 100% от капитала на „БМФ П.Б.“ ЕАД, всяка с номинал 10 лв., като общата стойност на описаните ценни книжа е 76 364 600 лв. С Обезпечителната заповед е допуснато обезпечение на бъдещи осъдителни искове на обща стойност 52 905 601, 59 лв. Доколкото таксата от 1, 5% следва да се начисли върху по-малката измежду двете суми, в случая нейният размер възлиза на 1, 5% от 52 905 601, 59 лв. или 793 584, 02 лв. Доколкото ЧСИ Б.Б. е лице, регистрирано по ЗДДС, за което по делото са представени доказателства, върху тази сума е начислен и ДДС, при което общият размер на дължимата такса възлиза на 952 300, 82 лв. Ответникът възразява относно начисляването на ДДС върху процесната такса, което възражение съдът намира за лишено от правна обосновка. Ищецът е получател по доставката на услуга, извършвана от ЧСИ, по смисъла на чл.11, ал.2 от ЗДДС. Съгласно чл.12, ал.1 от ЗДДС облагаема доставка е всяка доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и 9, когато е извършена от данъчно задължено лице по този закон и е с място на изпълнение на територията на страната, както и доставката, облагаема с нулева ставка, извършена от данъчно задължено лице, освен в случаите, в които законът предвижда друго. Извършваните от ЧСИ доставки на услуги, за които се заплащат определените в ТТРЗЧСИ такси, не попадат в изключенията, имащи характера на освободени доставки по част II, глава IV от ЗДДС, следователно те са облагаеми доставки на услуги. Иначе казано – ЧСИ Б. е начислила ДДС върху дължимата такса по т.20 от ТТРЗЧСИ в съответствие с приложимото законодателство. Искът е доказан и основателен за целия предявен размер, поради което следва да бъде уважен. По осъдителния иск: Както вече беше посочено по-горе, таксите, събирани от ЧСИ, за извършваните от него процесуални действия, имат своеобразния характер на възнаграждение за положения от него труд. В този смисъл са и мотивите по т.11 от ТР №2/2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че: „Таксите по изпълнението имат различно значение при осъществяването на изпълнението от държавен или от частен съдебен изпълнител. Техният размер трябва да е еднакъв, за да бъдат третирани равно както взискателите, така и длъжниците, но техният правен режим се различава съществено, което води до известни различия в правната им уредба. Различията произтичат главно от това, че дължимите на държавния съдебен изпълнител такси са публични вземания, а държавният съдебен изпълнител – орган, който определя и събира таксите, докато дължимите на частния съдебен изпълнител такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а частният съдебен изпълнител – кредитор. Идентично е положението при нотариалните такси, получавани от нотариуса в сравнение с нотариалните такси, получавани от съдията по вписванията или присъждани от съда при уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.“. Законодателят третира вземанията на ЧСИ за такси като частно вземане поради което е предвидил и възможността за използването на заповедното производство, съответно изпълнителен лист и принудително изпълнение по реда на ГПК, от която възможност в конкретния случай се е възползвала ЧСИ Б.. Правилно е и становището на ищцовата страна, застъпено в исковата молба, че законната лихва е форма на отговорност, специфична за паричните задължения, независимо от техния произход, и че правилото на чл.86 от ЗЗД се прилага, без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично задължение и субектите на правоотношението. Същевременно обаче, не може да се пренебрегне спецификата на конкретния казус, а именно – че се касае за вземане за такса, както и посоченото по горе разбиране на ВКС, че таксите по изпълнението при осъществяването му от държавен или от частен съдебен изпълнител, трябва да са с еднакъв размер, за да бъдат третирани равно както взискателите, така и длъжниците. Ето защо, противно на този принцип за равнопоставеност на страните в държавния и частния изпълнителен процес, би било допускането, че вземането за такси на ЧСИ може да лихвоносно, когато в противовес не съществува съмнение, че държавните такси, събирани от ДСИ, не подлежат на олихвяване. Подобно разбиране би поставило взискателите, а и длъжниците в изпълнителния процес в неравностойно положение по отношение на дължимите разноски, в зависимост от това дали принудителното изпълнение е държавно или частно. Настоящият съдебен състав споделя виждането, че подобен подход е в разрез с виждането на законодателя. Третирането на вземанията на ЧСИ за такси като частни вземания и предоставянето на възможността за ползване на облекчения ред на заповедното производство е имало за цел да улесни натоварените с публични функции по делегация частни субекти при събирането на дължимите им възнаграждения, чрез които да поддържат и осъществяват своите специфични функции, а не да постави страните по водените от ЧСИ изпълнителни производства в по-неблагоприятно положение, натоварвайки ги с по-високи разноски. Не следва да се забравя също така, че поначало правилото, заложено в закона, е че таксите, определени от ЧСИ по реда на чл.78, ал.2 от ЗЧСИ, се събират от него авансово. Ето защо, противно на житейската и правна логика би било да се приеме, че неизпълнението на това служебно задължение на ЧСИ има за последица поставянето на взискателя в забава, без оглед спешността на исканото изпълнително или друго действие. По тези съображения, съдът намира за неоснователно искането да бъде осъден ответника да заплати на ЧСИ законна лихва върху дължимата такса за какъвто и да е период, вкл. и след датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като приема, че по естеството си таксата по т.20 от ТТРЗЧСИ, както и всички такси по ТТРЗЧСИ, не подлежат на олихвяване. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По разноските: С оглед изхода на делото искането на ищеца за присъждане на разноски в исковото производство е частично основателно. Видно от доказателствата по делото, той е направил разноски в размер на 19 384, 61 лева за държавна такса и 20 914, 61 лв. за адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение – в заповедното и в исковото производство, съдът намира за неоснователно, защото след проверка констатира, че адвокатските възнаграждения са заплатени в размер, определен изцяло в съответствие с правилата на чл.7, ал.2 и ал. 7 от НМРАВ, поради което и не подлежат на намаляване. Следователно, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от исковете, на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер на 39 595, 30 лв. за платени адвокатско възнаграждение и държавна такса в исковото производство. Следва да бъдат присъдени и разноските, направени от ищеца в заповедното производство, доколкото съгласно т.10в от Тълкувателно решение на ВКС от 18.06.2014г. относно заповедното производство присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл.415, ал.1 или по чл.422 ГПК, а представляват законна последиците от уважаването, респективно отхвърлянето на иска. В заповедното производство на ищеца са определени разноски от 30 072 лв., които следва да бъдат присъдени изцяло. На осн. чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете. На осн. чл.78, ал.8 от ГПК съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв. Следователно, съразмерно с отхвърлената част от исковете, на ответника следва да се присъдят разноски от 9, 43 лв. Воден от горното, съдът