Решение № 8457 от 6.10.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1371/2025 г.

Производство по реда на чл.268 ДОПК. Образувано е по жалба М. Н. Д. от [населено място] срещу решение № 130 от 03.06.2025 г. на директора на ТД Пловдив на НАП, с което е оставена без уважение като неоснователна жалба вх.№ 94-00-8831#2 от 02.12.2024 г. на М. Н. Д. срещу действия на публичен изпълнител, обективирани в разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх.№ [рег. номер]-029-0003588 от 30.01.2024 г., издадено от М. В., старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД Пловдив на НАП. Според жалбоподателката обжалваното решение е незаконосъобразно и недопустимо, защото не са изпълнени указанията, дадени с предходно съдебно решение и на жалбоподателката не е връчено потвърденото разпореждане за изпълнение на запорно съобщение, съответно тя не е в състояние да посочи неговите недостатъци. Иска се отмяна на решение № 130 и присъждане на направените разноски. В депозираните на 12.09.2025 г. писмени бележки е преповторена обстоятелствената част на жалбата и не са изложени други съображения по съществото на спора. Ответникът чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли тя да се отхвърли като неоснователна по съображенията, изложени в самото решение и в писменото становище (л.17), придружаващо административната преписка. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че жалбата е подадена от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването, адресат на оспореното решение, което е неблагоприятно за нея, и в срока по чл.268, ал.1 ДОПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения: Жалбоподателката е длъжник по изпълнително дело № 231445383/2023 г. по описа на ТД Пловдив на НАП, по което са били извършени действия по принудително изпълнение – изпращане на съобщение за доброволно изпълнение от 16.11.2023 г. до жалбоподателката, издаване на постановление за налагане на обезпечителни мерки от 18.12.2023 г., изпращане на запорно съобщение от 18.12.2023 г. до ОББ, издаване на разпореждане за изпълнение на запорно съобщение от 30.01.2024 г. (предмет на настоящото съдебно производство), разпореждания за разпределение на суми от 30.01.2024 г. и от 13.12.2024 г. С жалба от 25.11.2024 г. М. Д. е поискала отмяна на незаконосъобразните действия на публичния изпълнител във връзка с направеното разпределение на сумите от 10 419 лева и 1267 лева и цялата сума от 11 686 лева да бъде обявена за несеквестируема, съответно да бъде върната в банковата й сметка. По жалбата е издадено решение № 307 от 09.12.2024 г. на директора на ТД Пловдив на НАП, което е обжалвано пред АС Пловдив и с решение № 3750 от 22.04.2025 г. по адм. дело № 139/2025 г. на АС Пловдив, ХVІІ с., решението на директора на ТД Пловдив на НАП е отменено, а преписката е върната за ново произнасяне. В изпълнение на това съдебно решение и след отстраняване на нередовности в подадената на 25.11.2024 г. жалба, допълнена на 02.12.2024 г., уточнена с отговор-становище от 20.05.2025 г. (л.13-15), директорът на ТД Пловдив на НАП е издал с оспореното решение № 130 от 03.06.2025 г. – предмет на настоящото съдебно производство, с което е оставил без уважение като неоснователна жалбата на М. Д. срещу разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх.№ [рег. номер]-029-0003588 от 30.01.2024 г., с което публичният изпълнител е разпоредил на ОББ АД да прехвърли наличните към датата и часа на налагане на запора (19.12.2023 г.), както и последващо постъпващите по сметките на длъжницата суми да се прехвърлят по сметката на ТД Пловдив на НАП. В резултат на тези действия на публичния изпълнител на 30.01.2024 г. по изпълнителното дело е постъпилата сумата 1267 лева, която с разпореждане от 31.01.2024 г. (л.40) е разпределена за погасяване на публичните задължения на жалбоподателката. На 20.11.2024 г. по изпълнителното дело е постъпила сумата 10 419 лева, която с разпореждане от 13.12.2024 г. също е разпределена за погасяване на публичните задължения на жалбоподателката. Тъй като в запорното съобщение от 18.12.2023 г. изрично е посочена нормата на чл.213, ал.1, т.3 и 5 ДОПК, директорът счита, че банката следва да съобрази кои суми са несеквестируеми, че не са представени доказателства сумите по сметката на жалбоподателката да представляват публично целево финансиране и че субсидиите, изплащани на земеделските производители, са доход, който подлежи на данъчно облагане и може да служи за обезпечение, т.е., представлява секвестируемо имущество. Според директора чл.213, ал.1 и ал.2 ДОПК е специална норма, в която изчерпателно са регламентирани несеквестируемите средства/доходи на длъжника и която не включва субсидиите, т.е., длъжникът не може да се ползва от института на несеквестируемостта по отношение на субсидиите, изплащани от ДФЗ. Според директора не се съдържа забрана за принудително изпълнение за публични вземания върху средства, предоставени от ЕС чрез Разплащателната агенция, нито в националното законодателство, нито в европейското – Регламент № 1306/2013 и отменения Регламент (ЕО) І 1290/2005, които регламенти не въвеждат допълнително основание за несеквестируемост на средствата от субсидии извън нормата на чл.213 ДОПК. Въз основа на анализа на правната уредба директорът на ТД Пловдив на НАП прави извод, че в случая са били налице всички законоустановени предпоставки за издаване на оспореното разпореждане за изпълнение. В хода на съдебното производство не са събирани нови доказателства, поради което съдът приема, че страните нямат спор по фактите, а спорът е правен, за правилното приложение на материалния закон. При тези факти съдът намира, че оспореното решение е законосъобразно. Съдът намира, че макар по делото да липсват доказателства за съобщаването на разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх.№ [рег. номер]-029-0003588 от 30.01.2024 г. на жалбоподателката, на нея е известно както неговото съществуване, така и неговото съдържание, доколкото същото се намира в административната преписка, приложена по настоящото дело и по приключилото адм. дело № 139/2025 г. на АС Пловдив, ХVІІ [населено място] за жалбоподателката е било възможно да изложи всичките си възражения във връзка с извършените от публичния изпълнител действия по принудителното изпълнение, свързани с изпращането на самото разпореждане за изпълнение на банката и нареденото прехвърлянето на суми от личната банкова сметка на жалбоподателката към сметката на НАП. В този смисъл възражението за невръчване е неоснователно. От друга страна, съобщаването на издадените актове или извършените фактически действия от публичния изпълнител на длъжника има значение за допустимостта на жалбата срещу тези актове и действия и преценката за спазване на преклузивния срок за обжалване пред горестоящия орган и пред съда. След като съдът е разгледал жалбата на М. Д. по приключилото адм. дело № 139/2025 г. на АС Пловдив, ХVІІ с., то жалбата е приета за допустима и не следва да се коментира извършването на съобщаването. От друга страна, съгласно чл.228, ал.1 ДОПК прехвърлянето на дължимата от длъжника сума по сметката на публичния изпълнител, наложил запора, се извършва от банката, съответно от доставчика на платежни услуги, незабавно след получаване на разпореждането. Следователно, подобно на запорното съобщение (чл.202, ал.1 ДОПК) разпореждането за неговото изпълнение следва да бъде съобщено единствено и само на банката, защото именно банката извършва прехвърлянето на парите от сметката на длъжника по сметката на НАП, без знанието и съгласието на длъжника, тъй като не е осъществено доброволно изпълнение от страна на длъжника, а на основание извършените от публичния изпълнител действия по принудително изпълнение – налагане на запор, изпращане на запорно съобщение и на разпореждане за изпълнение на запорно съобщение на банката. Защитата на личните и имуществени права на длъжника не може да оправдае шиканирането на процеса от страна на жалбоподателката, още повече, че тя сама се е поставила в по-неблагоприятната ситуация на длъжник, който е отказал доброволно изпълнение на задълженията си. Основният спор в случая е за произхода на парите по сметката на жалбоподателката в ОББ АД и дали те представляват несеквестируемо имущество по смисъла на чл.213 ДОПК. Съгласно чл.213, ал.1 ДОПК принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника без изчерпателно изброените изключения, сред които не попадат субсидиите, получени от земеделските производители от Държавен фонд „Земеделие“ – Разплащателна агенция. Дори и да представляват целево плащане, насочено към конкретни лица (земеделски производители), за да се подпомогне дейността им по развитие на ефективни земеделски и горски стопанства, получените от съответния земеделски производител субсидии представляват негов личен доход, който се включва в имуществото му и срещу който могат да бъдат насочвани действия по принудително изпълнение. В този смисъл обоснован и правилен е изводът на административния орган, че изброяването в чл.213, ал.1 и ал.2 ДОПК е изчерпателно и конкретно, нормата е императивна и не следва да се тълкува разширително, т.е., субсидиите от Държавен фонд „Земеделие“ не попадат в изключенията по чл.213 ДОПК и публичният изпълнител е имал право да насочи принудителното изпълнение спрямо парите по банковата сметка на жалбоподателката. Още повече, че постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 18.12.2023 г. е било съобщено на жалбоподателката на 12.02.2024 г. (л.35 – известие за доставяне) и няма данни по делото тя да го е обжалвала, т.е., това постановление е влязло в сила и всички извършени въз основа на него действия по принудително изпълнение – запорно съобщение и разпореждане на изпълнение на запорно съобщение – се явяват законосъобразни, извършени от компетентен орган и въз основа на стабилен административен акт, влязъл в законна сила. Съответно извършените от ОББ АД въз основа на разпореждането от 30.01.2024 г. за изпълнение на запорно съобщение две прехвърляния на суми от банковата сметка на жалбоподателката към сметката на НАП също са законосъобразни. Само за пълнота следва да бъде отбелязано, че разделянето на производството по административното обжалване от директора на ТД Пловдив на НАП е действие по целесъобразност, което не подлежи на съдебен контрол. Това разделяне не влияе върху изпълнението на съдебното решение по адм. дело № 139/2025 г. на АС Пловдив, ХVІІ с., с чиито мотиви и указания административният орган се е съобразил. В частта от жалбата на М. Д. директорът на ТД Пловдив на НАП е спазил указания на съда и се е произнесъл по същество. Предвид всичко изложено съдът намира, че жалбата като неоснователна следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, същото като основателно следва да бъде уважено и да бъде осъдена жалбоподателката да заплати на НАП сумата 100 лева на основание § 2 ДР ДОПК, вр. чл.143, ал.3 АПК и чл.24 от Наредбата за правната помощ, тъй като чл.161, ал.1 ДОПК намира приложение само в производството по съдебно обжалване на ревизионни актове. Затова и на основание чл.268 ДОПК Административен съд Пловдив, І отделение, ІV състав,