Решение № 1703 от 19.2.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1499/2023 г.

Производството е по реда на чл.118, ал.1 от Кодекс за социално осигуряване /КСО/ във връзка с чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Делото е образувано по жалбата на Н. Н. С. срещу разпореждане № РВ-3-03-01345734/02.05.2023 г. на ръководителя на контрол по разходите на Държавното обществено осигуряване в Териториално поделение на Националния осигурителен институт [населено място] /ТП на НОИ-Варна/, потвърдено с решение № 2153-03-100/23.06.2023 г., на директора на ТП на НОИ-Варна, с което е разпоредено жалбоподателката доброволно да възстанови добросъвестно получените парични обезщетения поради общо заболяване, за бременност и раждане, за отглеждане на малко дете за периода от 14.11.2019 г. до 30.11.2022 г., в общ размер на 22 092.90 лева. С жалбата се излагат твърдения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на оспореното разпореждане. Изтъква се, че решението е немотивирано, тъй като не са изложени аргументи, въз основа на които е прието, че получената сума за обезщетения следва да бъде възстановена. Оспорващата сочи, че има сключен трудов договор, по който е изпълнявала трудовите си задължения. Релевира се довод, че жалбоподателката притежава кумулативно изискуемите от закона предпоставки за изплащане на обезщетение поради общо заболяване, обезщетение за бременност и раждане, както и обезщетение за отглеждане на малко дете общо за периода от 14.11.2019г. до 30.11.2022 година. Въз основа на тези съображения, отправя искане за отмяна на оспореното разпореждане и за отмяна на потвърждаващото го решение. В съдебно заседание, жалбоподателката чрез представител по пълномощие поддържа жалбата. С писмена молба от 29.09.2023 г. претендира присъждане на направените разноски в размер на 410 лева, от които адвокатско възнаграждение – 400 лева и 10 лева – държавна такса. В условията на евентуалност, прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в законоустановения минимум. Ответникът – директор на ТП на НОИ-Варна, с придружително писмо № 10215/04.07.2023 г., с което е изпратена жалбата, е изразено становище за оспорване на същата, като неоснователна. В хода по същество на правния спор, чрез главен юрисконсулт И. К., се отправя искане за потвърждаване на оспорените административни актове, като правилни и законосъобразни, тъй като от събраните по делото доказателства по категоричен се доказвало неосъществяването на трудова дейност от страна на Н. С. в полза на „П.о.“ ООД. Поради тези доводи се иска отхвърляне на жалбата. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. На 23.06.2023 г., е издадено решение № 2153-03-100 от директора на ТП на НОИ – Варна, с което е потвърдено разпореждане № РВ-3-03-01345734/02.05.2023 г., с което е разпоредено добросъвестно получените обезщетения в общ размер на 22 092.90 лева да бъдат доброволно възстановени от Н. С.. Видно от известие за доставяне, решението е получено на 27.06.2023 г. (л. 5 от адм. Преписка), а жалбата е подадена на 29.06.2023 г. чрез административния орган до Административен съд – Варна, установено от поставения върху нея печат с вх. номер по описа на ТП на НОИ – Варна. Следователно жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен срок, от активно легитимирана страна – адресат на акт, срещу подлежащ на оспорване административен акт, поради което е ДОПУСТИМА. От събраните в хода на съдебното и административното производство доказателства, както и предвид изявленията на страните и техните процесуални представители, ХІХ състав на Варненски административен съд, намира за установено следното от фактическа страна: Производството пред ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване е било образувано по повод постъпил сигнал от началник сектор „КП-2“ относно установяване упражняването на трудова дейност от Н. Н. С. при работодателя й и осигурител „П. о.“ ООД. Въз основа на заповед № ЗР-5-03-01203451/03.10.2022 г. на ръководителя на ТП на НОИ-Варна (л. 488 от адм. Преписка), изменена със заповед № ВЗ-5-03-01239055/18.11.2022 г. (л. 219 от адм. Преписка) е била извършена проверка с цел установяване осигурителните задължения на „П. о.“ ООД – упражнявана ли е трудова дейност от Н. Н. С., както и дали са били налице основанията за възникване на осигуряване и подаване на данни по чл.5, ал.4 КСО. Резултатите от проверката били обективирани в констативен протокол № КП-5-03-01276149/19.12.2022 г. (л. 12-14 от адм. Преписка). В хода на проверката е установено, че по отношение на Н. Н. С. не се налице основанията за възникване на осигурително правоотношение и осигуряване по смисъла на чл.10, ал.1 КСО, тъй като същата не можела да изпълнява трудовите си задължения по длъжностна характеристика поради необходимостта от непрекъснато лекарско наблюдение заради предпазване от настъпване на заплашващ аборт. Поради тези установявания проверяващите са издали задължителни преписания № ЗД-1-03-01276624/23.12.2022 г., с които в срок от 18 дни дружеството е следвало да заличи данните за осигуряване по реда на чл.5 ал.4 т.1 КСО на Н. Н. С. за периода от 14.11.2019 г. до30.11.2022 г. (л. 15 от адм. Преписка), връчени на 29.12.2022 година. Проверяващите са уведомили ръководителя на контрол по разходите на Държавното обществено осигуряване, с писмо изх. № 1042-03-210#1/09.03.2023 г., че задължителните предписания не са изпълнени в предоставения срок от „П.о.“ ООД (л. 32-адм.преписка). Въз основа на това писмо, ръководителят на държавното обществено осигуряване е изпратил мотивирано становище до директора на ТП на НОИ-Варна, с което е предложил да бъдат служебно заличени осигурителните данни чрез „П.о.“ ООД по отношение на Н. С. за периода от 14.11.2019 г. до 30.11.2022 година. На основание чл.4, ал.10, т.4 от Наредба № Н-13/17.12.2019 г. данните по чл.5, ал.4 КСО били служебно заличени. С писмо – л. 40 от адм. преписка директорът на ТП на НОИ – Варна е изискал информация от директора на териториална дирекция на Национална агенция по приходите (ТД на НАП – Варна) относно действията на „П.о.“ ООД, както и етапът на обработка по заличаване на данните по чл.5, ал.4 КСО, съгласно задължителните предписания с № ЗД-1-03-01276624/23.12.2022 година. Директорът на ТД на НАП – Варна, с писмо изх. № 1047#1/20.02.2023 г., е уведомил директора на ТП на НОИ – Варна, че са връчени покани по чл.103 ДОПК за намаляване на размера на първоначално декларираните дължими осигурителни вноски с декларации образец 6. На 21.03.2023 г. е било изпратено писмо с изх. № 1042-03-210#14, с което директорът на ТП на НОИ – Варна е уведомил директорът на ТД на НАП - Варна, че данните по чл.5, ал.4 КСО по отношение на Н. С. са били служебно заличени. Извършена е справка от персоналния регистър на НОИ за осигурителни периоди от 01.01.2019 г. до 31.12.2023 г. (л. 33-37 от адм. преписка), от която контролните органи са установили, че периодът от 27.05.2016 г. до 01.07.2016 г. е последният, за който лицето Н. С. е подлежала на осигуряване, като след това за периода от 01.07.2016 г. до 04.11.2019 г. няма данни същата да е упражнявала трудова дейност, за която да е подлежала на осигуряване по КСО. С писмо изх. № 1042-03-290#3/20.10.2022 г. директорът на ТП на НОИ – Варна е била изискана информация от д-р А. И. относно предоставените в периода от м. май 2019 г. до м. март 2022г. болнични и амбулаторни листи, медицински протоколи/направления/свидетелства, епикризи и други документи за Н. С. (л. 229 от адм. преписка). Във връзка с изисканата информация, с писмен отговор от 16.11.2022 г. (л. 220 – от адм. преписка) д-р А. И. е приложила издадените в полза на Н. С. болнични листи. С писмо изх. № 1042-03-290#5/18.11.2022 г. от лекарката повторно е изискана цялата налична информация по отношение на лицето Н. С.. Представен е писмен отговор на 16.12.2022г., с който доктор И. е предоставила амбулаторни листи и направления, издадени в полза на Н. С.. На основание чл.114, ал.2, т.2 КСО ръководителят на контрола по разходите от Държавно обществено осигуряване е издал разпореждане № РВ-3-03-01345734/02.05.2023 г., с което е задължил Н. Н. С. да възстанови добросъвестно получените обезщетения в общ размер на 22 092.90 лева за периода от 14.11.2019 г. до 30.11.2022 г., както следва: платено обезщетение да общо заболяване за периода от 14.11.2019г. до 11.03.2020г., за бременност и раждане за периода от 12.03.2020г. до 25.04.2021г. и от 05.02.2022г. до 30.11.2022г., за отглеждане на дете до две годишна възраст за периода от 26.04.2021г. до 28.02.2022г. включително. Административният орган е приел, че от събраните в хода на проверката писмени доказателства по категоричен начин се установява липсата на право на обезщетение за временна неработоспособност, бременност и раждане и отглеждане на малко дете до 2 година, поради невъзможност Н. С. да упражнява трудова дейност, тъй като в периода от 14.11.2019г. до 30.11.2022г. е била в отпуск поради временна неработоспособност и за нея не е възникнало основание за осигуряване по сключения с работодателя й „П.о.“ ООД трудов договор. Разпореждането е връчено на 19.05.2023 г. лично на адресата. В законоустановения 14-дневен срок е постъпила жалба пред ръководителя на ТП на НОИ-Варна, с която се оспорва издаденото разпореждане, като незаконосъобразно, издадено от некомпетентен орган, при неспазване на установената форма и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, както и при несъответствие с материалния закон. Издадено е решение, с което е отхвърлена подадената жалба. По-горестоящият административен орган е счел възражения за неоснователни, предвид невъзможността на Н. С. да извършва тежкия физически труд по длъжностна характеристика, поради физиологическото състояние. На основание чл.10 ал.1 КСО във връзка с §1, ал.1, т.3 от Допълнителните разпоредби на КСО директорът на ТП на НОИ – Варна приема, че не са налице основанията Н. С. да се осигурява, поради което същата следва да възстанови добросъвестно получените обезщетения в общ размер на 22 092.90 лева за периода от 14.11.2019 г. до 30.11.2022 година. С молба с.д. № 140922/19.07.2023 г. са представени преписи от трудовата книжка на Н. С., сключения между Н. С. и „П.о.“ ООД трудов договор, справка за платени осигуровки за периода от сключване на трудовия договор, както и Уведомление по чл.62, ал.5 от Кодекса на труда за регистриране на трудовия договор. По искане на жалбоподателя в хода на съдебното производство е разпитан свидетелят П. Л. Д. – управител на „П.о. ООД, който заявява, че Н. С. е работила в „П.о.“ ООД през 2019 г., като след това е излязла в болничен. Пояснява, че С. е била назначена като общ работник в цеха за преработка на дървесина, като дейността се изразявала в подреждане на детайли след банцинг, подреждане, местене, метене и вдигане на тежка дървесина. Свидетелят уточнява, че С. е работила около 10 дни и не е казвала, че е бременна, през целия период на майчинство фирма е плащала осигуровки, с които се занимава счетоводството. Варненският административен съд, ХІХ състав въз основа на приетите за установени факти и след служебна проверка за законосъобразност на оспорения акт по реда на чл.168 ал.1 от АПК на всички основания по чл.146 от АПК установява следното от правна страна: Съгласно чл.117, ал.3 КСО ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. С решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Категорично директорът на ТП на НОИ-Варна е ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт – Варна, поради което съдът намира, че оспореното решение е издадено от компетентен орган. Разпореждане № РВ-3-03.01345734/02.05.2023г. на ръководителя на „Контрола по разходите на ДОО“ в ТП на НОИ [населено място] е издадено на основание чл.114 ал.2 т.2 от КСО, чиято разпоредба гласи: „Добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на следните случаи, в които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение, когато след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане.“. По смисъла на тази разпоредба нови документи или нови данни трябва да са тези, които са постъпили при извършване на първоначалната проверка или на ревизията. Болничните листове във връзка с ползваните от жалбоподателката отпуски поради временна неработоспособност не са нови документи, нито съдържат нови данни, защото обезщетенията са били заплащани от ДОО въз основа на тях, т.е. били са известни на НОИ. Нови документи или нови данни по смисъла на чл.114 ал.2 т.2 от КСО биха били тези, свързани с обжалването на болничните листове по реда на Закона за здравето, Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността и Правилника за устройството и организацията на работата на органите на медицинската експертиза на работоспособността и съответно актовете за тяхната отмяна от ТЕЛК, НЕЛК или съда. В разглеждания случай, болничните листове на Н. С. не са били нито обжалвани, нито отменени. С оглед на гореизложеното, използваното правно основание по чл.114 ал.2 т.2 от КСО в обжалвания административен акт е необосновано, тъй като не е подкрепено със събраните доказателства и е незаконосъобразно, защото не съответства на изложените фактически основания, касаещи ползване на отпуски поради временна неработоспособност и съответно неупражняване на трудова дейност. Поради изложеното, обжалвания административен акт се явява немотивиран, което е самостоятелно основание за отмяна по чл.146 т.2 и т.3 от АПК във връзка с по чл.59 ал.1 от АПК. Осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск, по арг. от чл.48а КСО. Нормата на чл.52а от КСО урежда, че осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за отглеждане на дете до навършване на [възраст] му възраст, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Според чл.11 ал.1 т.1 б. „А“, б.„Г“ и б. „Д“ от КСО: Осигурените за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица лица имат право на парични обезщетения за: временна неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука и професионална болест, за санаторно-курортно лечение и при належащ медицински преглед или изследване, карантина, отстраняване от работа по предписание на здравните органи, гледане на болен или на член от семейството под карантина, належащо придружаване на болен член от семейството за медицински преглед, изследване или лечение, както и за гледане на здраво дете, върнато от детско заведение поради карантина в заведението или на детето; бременност и раждане; отглеждане на дете до [възраст] възраст. В §1, ал.1, т.3 КСО е дадена легална дефиниция за понятието „осигурено лице“ - физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал.1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО. По делото няма спор между страните, че работодателят „П.о.“ ООД е заплатил социалните осигуровки за Н. Н. С. за дължимия за работодателя период. Осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й, според разпоредбата н чл.10, ал.1 КСО. Разпоредбата на чл.10 ал.2 от КСО предвижда, че осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 от КСО или чл. 4а, ал. 1 от КСО не е прекратена. Съдът намира за необходимо да се спре върху тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.10 ал.1 от КСО, гласяща, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност. По делото е безспорно доказано, че между Н. С. и „П.о.“ ООД е съществувал действащ трудов договор за целия спорен период от 14.11.2019г. до 30.11.2022г. Според чл.63 ал.3 от Кодекса на труда, работникът или служителят е длъжен да постъпи на работа в едноседмичен срок от получаването на документите по ал. 1 на чл.63 от КСО, освен ако страните са уговорили друг срок. Ако работникът или служителят не постъпи на работа в този срок, трудовото правоотношение се смята за невъзникнало, освен ако това се дължи на независещи от него причини, за които той е уведомил работодателя до изтичането на срока. Тоест, трудовото правоотношение възниква от момента, в който работникът или служителят постъпи на работа. По делото е доказан факта на постъпване на работа на 04.11.2019г. на Н. С. (с нейна молба – л.140 от преписката) при работодателя „П.о.“ ООД по сключения между тях трудов договор №535/04.11.2019г. Изводът дали лицето след постъпване на работа е упражнявало трудова дейност е в правомощията на работодателя (когато той установи, че това не е налице има право да предприеме дисциплинарни мерки срещу работника/служителя) и в правомощията на инспекторите от Дирекция „Инспекция по труда“. Органите на НОИ нямат законови правомощия да определят дали лицето с действащ трудов договор, което е постъпило на работа и му е била връчена длъжностната характеристика е упражнявало трудова дейност. Изводът, че такава не е била упражнявана, поради ползвани отпуски във връзка с временна неработоспособност е незаконосъобразен и необоснован, щом като болничните листи не са били оспорени и съответно не са били отменени от овластените с такива правомощия органи. В разпоредби на Кодексът за социално осигуряване липсва определение на понятието „трудова дейност“ и съответно на понятието „упражняване на трудова дейност“. В Кодексът на труда (КТ) също липсват определения за „труда дейност“ и за „упражняване на трудова дейност“, което на практика означава, че „трудовата дейност“ се приравнява на трудово правоотношение и съответно упражняването на трудова дейност се равнява на възникване на трудово правоотношение, което се случва след: сключване на писмен трудов договор между работодателя и работника по чл.61 ал.1 от КТ; изпращане на уведомление за това до съответната териториална дирекция на Националната агенция за приходите по чл.62 ал.3 от КТ; връчване по чл.63 ал.1 от КТ на работника на копие от вписването на началото на трудовото правоотношение по чл. 62, ал. 3 от КТ, заверено от териториалната дирекция на Националната агенция за приходите; постъпване на работа на работника, съгласно изискването за възникване на трудово правоотношение по чл.63 ал.3 от КТ. Съгласно чл.9 ал.1 т.1 от КСО, за „осигурителен стаж“ се зачита: времето, през което лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1 и ал. 10 са работили при пълното законоустановено за тях работно време, ако са внесени или дължими осигурителните вноски върху полученото, начисленото и неизплатеното, както и неначисленото възнаграждение, но не по-малко от минималния осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 3 за съответната професия; когато лицето е работило при непълно работно време, осигурителният стаж се зачита пропорционално на законоустановеното работно време. Според чл.9 ал.2 т.2 от КСО, за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на платените и неплатените отпуски за временна неработоспособност, за отпуск за бременност и раждане и при осиновяване на дете до [възраст] възраст. Тоест, цитираната разпоредба недвусмислено сочи, че по време на отпуските за временна неработоспособност тече осигурителен стаж, т.е. не се прекъсва осигуряването, освен ако не е прекъснато самото трудово правоотношение, а то от своя страна ще се счита за прекъснато с прекратяване на трудовия договор, каквито факти по настоящото дело не са установени. Видно от нормата на § 1 т.12 от ДР на КСО, „действителен стаж“ е действително изслуженото календарно време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл. 7 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски. „Действително изслужено време по трудово правоотношение“ при пропуск на законодателя да го конкретизира, отново трябва да се тълкува в смисъла, даден от КТ и това е времето, в което при сключен и действащ трудов договор, работникът е постъпил на работа. Упражняването на трудовите функции по валиден трудов договор се предполага до доказване на противното, т.е. ако има съмнения, че работникът или служителят не изпълнява трудовите си задължения тогава работодателят може да го накаже с дисциплинарно наказание или дори да го уволни, а когато възникне някое от предвидените в КТ обстоятелства, работодателят може да прекрати трудовия договор на законово основание. При действащ трудов договор, органите на НОИ не могат да преценяват дали по него има изпълнение на трудови задължения. Следователно, в тежест на органите на НОИ е да докажат, че дадено осигурено лице не е упражнявало трудова дейност, поради което за този период не му се зачита осигурителен стаж и съответно осигуряването е било прекъснато. Оборване на тази презумпция не е извършено от административния орган в разглеждания казус. Твърдението му, че лицето е с отпаднали осигурителни права, защото е било в отпуск поради временна работоспособност, което е представлявало неупражняване на трудово дейност е голословно и незаконосъобразно, и ако се възприеме би довело до административен произвол и погазване на конституционното ни право на труд. Правото на труд е гарантирано в чл.48 ал.1 във връзка с чл.16 от Конституцията на Република България и твърдение, че не е налице упражняване на трудова дейност без да е налице законова обосновка и съответно без да са събрани обективни и категорични доказателства, представлява нарушение на конституционно гарантираното правото на труд на всеки български гражданин. Издадените болнични листове сами по себе си не водят до категоричния извод за неупражняване на трудова дейност, защото такова ще е налице единствено при нейното прекратяване по надлежния ред – чрез прекратяване на трудовия договор или при установена трайна неработоспособност, установена от компетентните органи на ТЕЛК и НЕЛК. Право на обществено осигуряване и социално подпомагане на българските граждани е регламентирано в чл. 51 ал.1 от Конституцията на Република България. Неговото ограничаване, както и ограничаването на конституционното право на труд трябва винаги да е свързано с легитимна цел и при спазване на пропорционалност между целта и степента на ограничението, каквито предпоставки не се установяват в настоящото административно дело. В решение № 5 от 29.06.2000 г. по конст. д. № 4/2000г., Конституционният съд на Република България подчертава: „Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията прогласява като основно право на гражданите правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, без да указва реда, начина, принципите и системата за неговото осъществяване и практическо прилагане. За реализиране на това, по своята същност, социално право трябва да се погрижи държавата. То е нейно задължение, което се предопределя и от преамбюла на Конституцията, където е обявена за "социална държава". Тя трябва да предприеме и извърши необходимите действия за създаване на нормативна система за обществено осигуряване. Тъй като нормативният акт трябва да урежда основни обществени отношения във връзка с прилагането на прогласено от Конституцията основно право на гражданите, не може да има никакво съмнение, че този нормативен акт трябва да бъде закон. Следователно в компетентността на законодателния орган е да създаде законовата уредба за обществено осигуряване, която да обезпечи реалната възможност на гражданите да се ползват от предоставеното им с чл. 51, ал. 1 от Конституцията социално право. Иначе тази конституционна разпоредба би останала една неприложима декларация. Законодателят преценява по целесъобразност каква система за обществено осигуряване да приеме и въз основа на какви принципи то да се осъществява в съответствие с конституционните норми (в този смисъл Решение № 12 от 25 септември 1997 г. по к. д. № 6 от 1997 г. - ДВ, бр. 89 от 7 октомври 1997 г., и Решение № 21 от 15 юли 1998 г. по к.д. № 18 от 1997 г. - ДВ, бр. 83 от 21 юли 1998 г.).“. Законодателят е предвидил в чл.9 ал.2 т.2 от КСО, че за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на платените и неплатените отпуски за временна неработоспособност, за отпуск за бременност и раждане и при осиновяване на дете до [възраст] възраст. В цитираната разпоредба няма ограничение по отношение продължителността на отпуска за временна неработоспособност. Поради това, не може да се прави извода, че съгласно чл.10 от КСО осигуряване не възниква или се прекъсва, щом лицето е в отпуск поради временна неработоспособност. Тълкуването на чл.10 от КСО в обратния смисъл, какъвто е даден и от органите на НОИ в оспорения административен акт, представлява нарушение на принципа на правовата държава, посочен в чл. 4 ал.1 от конституцията на РБ, който изисква съдържащите се в нормативните актове разпоредби да бъдат непротиворечиви, ясни и точни, и тяхното тълкуване да регулира безпроблемно обществените отношения (в този смисъл са: решение № 9 от 1994 г. по к.д. № 11 от 1994 г.; решение № 5 от 2002 г. по к.д. № 5 от 2002 г.; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1 от 2010 г.; решение № 8 от 2012 г. по к д. № 16 от 2011 г., решение № 5 от 29.06.2000 г. на КС на РБ по конст. д. № 4/2000 г. и решение № 9 от 30 септември 1994 г. по к.д. № 11 от 1994 г. - обн. ДВ, бр. 87 от 1994 г.). Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата – чл.47 ал.1 от Конституцията на Република България. Държавата ще е в нарушение на задължението си да подпомага отглеждането и възпитанието на децата, ако приема, че бременна жена, която се нуждае от отпуск за временна неработоспособност по време на бременността си, ще се счита за лице с прекъснати осигурителни права и прекъснат осигурителен стаж. Ще е налице нарушение на задължението на държавата за осигуряване на особена защита на жената майка, ако държавните органи не спазват нейното право по чл.47 ал.2 от Конституцията на РБ на платен отпуск преди и след раждане, безплатна акушерска помощ, облекчаване на труда и други социални помощи. Основните права на гражданите са неотменими, според чл.57 ал.1 от Конституцията на РБ. Неотменимостта на конституционните права по чл.47, чл.48 и чл.51 от Конституцията на РБ, е гарантирана и с чл. 9 („ Държавите - страни по този пакт, признават правото на всяко лице на социална сигурност, включително и на обществени осигуровки.“) и чл. 5 т. 1 („ Никоя разпоредба на този пакт не може да бъде тълкувана като даваща право на дадена държава, отделна група или лице да се занимава с дейност или да извършва действия, насочени към отнемане на някои от правата или свободите, признати в този пакт, или тяхното ограничаване в по-голяма степен, отколкото е предвидено в този пакт.“) от Международния пакт за икономическите, социалните и културните права (ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г. Издаден от Министерството на външните работи, обн., ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г., в сила от 23.03.1976 г.), част от националното ни законодателство по силата на чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ. Необходимо е отново да се подчертае, че ако се приеме, че разпоредбата на чл.10 от КСО предвижда, че осигуряването се прекъсва, ако лицето е в отпуск поради временна неработоспособност, това ще противоречи на чл.9 ал.2 т.2 от КСО и по този начин ще се наруши още един конституционен принцип на равенството на всички граждани пред закона, изтъкнат в чл.6 ал.2 от Конституцията на РБ и ще бъде нарушена обществената справедливост спрямо бременните жени, които се нуждаят от отпуск за временна неработоспособност по време на бременността им. Горното не води до заключението, че в периодите на ползване на отпуск за временна неработоспособност по болнични листи, както следва: от 11.11.2019г. до 24.11.2019г., от 25.11.2019г. до 24.12.2019г., от 25.12.2019г. до 23.01.2020г., от 24.01.2020г. до 22.02.2020г., от 23.01.2020г. до 11.03.2020г., от 12.03.2020г. до 25.04.2020г., на 26.04.2020г., от 27.04.2020г. до 07.06.2020г., от 08.06.2020г. до 24.07.2020г., от 05.02.2022г. до 21.03.2022г., от 22.03.2022г. до 02.05.2022г., от 03.05.2022г. до 19.06.2022г., жалбоподателката Н. Н. С. е била с прекъснати осигурителни права, за да възникне за нея задължение да върне като неоснователно платени паричните обезщетения в общ размер от 22092.90 лева за общо заболяване, за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете. Обжалваното разпореждане № РВ-3-03-01345734/02.05.2023г., издадено от ръководителя на „Контрола по разходите на ДОО“ в ТП на НОИ [населено място] и решението на директора на ТП на НОИ – [населено място] с № 2153-03-100/23.06.2023г. са незаконосъобразни, поради нарушение на материалния закон и целта на закона – основания за отмяна по чл.146 т.4 и т.5 от АПК. В обобщение, по отношение на обжалваният административен акт ведно с решението, са налице основания за отмяна по чл.146 т.2, т.3, т.4 и т.5 от АПК. Незаконосъобразността на обжалвания акт и този, който го потвърждава дава право на жалбоподателката да й бъдат възстановени съдебните разноски по делото, които включват единствено адвокатско възнаграждение от 400 лева (което е в рамките на нормативния минимум), платено от нея на адв.И. В. по договор за правна защита и съдействие. Разноските трябва да бъдат възстановени от бюджета на Националния осигурителен институт, който е юридическо лице. Мотивиран от горните съображения и на основание чл.172 ал.2 от АПК и чл.143 ал.1 от АПК, съдът