Решение № 3354 от 10.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4035/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 180 от 05.01.2023г., постановено по гр.дело № 59686/2021г. по описа на Софийски районен съд, 69 състав, ответникът „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД е осъден да заплати на „АРХ М.Г.“ ООД, ЕИК •••• на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата от общо 12 073лева, представляваща непогасена част от продажна цена на стоки и услуги, доставени на ответника в изпълнение на договори за търговска продажба, съгласно фактури №••••••••••/05.06.19г., №••••••••••/05.06.19г., №3000006306/05.06.19г., №3000006330/08.06.19г., №3000006336/10.06.19г., №3000006354/13.06.19г., №3000006384/19.06.19г., №••••••••••/21.06.19г., №3000006428/26.06.19г., №3000006454/28.06.19г., №3000006462/29.06.19г., №3000006491/03.07.19г., №••••••••••/10.07.19г., №3000006552/13.07.19г., №3000006575/17.07.19г., №••••••••••/17.07.19г., №3000006601/20.07.19г., №3000006604/22.07.19г., №3000006613/23.07.19г., №3000006635/26.07.19г., №3000006669/01.09.19г., №3000006702/05.08.19г., №3000006721/08.08.19г., №3000006732/09.08.19г., №3000006739/12.08.19г., №3000006742/12.08.19г., №3000006744/12.08.19г., №••••••••••/15.08.19г., №3000006767/15.08.19г., №3000006877/04.09.19г., №••••••••••/13.09.19г., №3000006959/24.09.19г., №3000006981/30.09.19г., №3000007025/04.10.19г., №3000007102/18.10.19г., №3000007189/07.11.19г., №3000007228/13.11.19г., №••••••••••/21.11.19г., №3000007362/09.12.19г. и фактура №3000007598/28.02.20г., заедно със законната лихва от 18.10.2021г. до погасяване на задължението, както и на основание чл. 309а, ал. 1 от ТЗ сумата от 2637, 51лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от деня, следващ падежа на всяко от задълженията по описаните фактури, до 17.10.2021 г., като исковете за заплащане на продажна цена на стоки и услуги са отхвърлени за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от общо 12 658, 60лева, а искът за заплащане на обезщетение за забава е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от общо 2762, 28лева. Срещу осъдителната част на така постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от ответника „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД, в която са изложени доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Счита, че исковата молба е нередовна, тъй като съществувало противоречие между обстоятелствена част и петитум, което не позволявало да се прецени дали ищецът е предявил един иск, или няколко обективно съединени такива. При формиране на изводите си районният съд не съобразил всички доказателства по делото и по-конкретно извънсъдебното изявление на ответника, че заплаща само реално извършени доставки. Освен това не било взето предвид и неизпълнението на задължението на ищеца по чл.190 от ГПК да представи копия от документи, удостоверяващи извършен от него транспорт и предаване на стоките по фактурите на ответника, като в тази връзка самият ищец заявил, че такива документи не са съставяни. Неправилно първата инстанция приела, че ответникът е получил процесните фактури, тъй като това обстоятелство не следвало от нито едно от събраните доказателства. По делото безспорно се установило, че между страните не са били сключени писмени договори за продажба на стоки. Изразено е несъгласие и с извода на съда, че между страните е постигнато съгласие за продажба на стоките по процесните фактури, тъй като ответникът направил възражение, че самите фактури са издадени преди извършване на доставките, поради което включването им в дневника за прокупко-продажби и ползването на данъчен кредит не съставлявало признание на факта на доставяне, като в тази връзка недоказано останало предаването на стоките. Самата фактура би имала характер на писмен договор, ако съдържа всички необходими елементи на договора за продажба – вид, стойност, начин на плащане на стоката, време и място на съставяне, имена и подпис на лицата, които предават и приемат стоката. Представените по делото фактури, обаче, не били подписани за получател, поради което същите не обективирали сключен договор за продажба, а оттук неправилен бил извода на съда за противното. Липсата на подпис сочела, че между страните не е постигнато съгласие относно цената на строителните материали, като в случая нямало как да се приложи правилото на чл.326, ал.2 от ТЗ, тъй като ищецът не ангажирал доказателства относно нормалната продажна цена на строителните материали. Отразяването на фактурите в счетоводствата на страните не отговаряло на изискванията за обоснованост на стопанските операции, тъй като не били представени никакви съпътстващи счетоводни документи, касаещи предаването на стоките. Предвид това, сделките били фиктивни, без реална доставка и това не можело да се санира с ползването на данъчен кредит от страна на ответното дружество. Предвид неоснователността на главния иск, неоснователен бил и акцесорният такъв за заплащане на обезщетение за забава. В тази връзка въззивникът е посочил, че 14 дневният срок по чл.303а, ал.3 от ТЗ би започнал да тече от деня, следващ деня на получаване на стоките, но това получаване останало недоказано. Така мотивиран, въззивникът моли решението да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира и разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „АРХ М.Г.“ ООД е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита за неотносими към спора оплакванията на въззивника във връзка с необсъждането на извънсъдебното му изявление. Исковата молба била редовна, а поисканите по реда на чл.190 от ГПК документи не били съставени от ищеца, с оглед бързина на търговския оборот. Процесните фактури били получени от ответника-въззивник, тъй като от счетоводната експертиза се установило, че са изпратени по имейл, а и освен това нямало как да не са получени, щом същите са осчетоводени. Самото осчетоводяване на фактурите, включването им в дневника за покупко-продажби и ползването на данъчен кредит представлявало признание на задължението и доказвало съществуването му и извършената доставка. Въззиваемият счита, че обжалваното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 71927/18.10.2021г. на ищеца „АРХ М.Г.“ ООД, с която е предявил срещу ответника „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД обективно съединени осъдителни искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.327, ал.1 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.309а от ТЗ за заплащане на сумата от 12658, 60 лева, представляваща неплатена цена по договори за продажба на строителни материали за периода 05.06.2019г.- 28.02.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното погасяване на вземането, както сумата от 2762, 28 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.06.2019г. до 17.10.2021г. Ищецът твърди, че между него и ответника са изградени трайни търговски отношения по продажба на строителни материали. За периода 05.06.2019г.-28.02.2020г. извършил доставки на обща стойност от 17338, 25 лева, като за всяка продажба била издавана фактура – общо 41 на брой, подробно описани в исковата молба. Посочил е, че сключените между страните договори са неформални, но отразяването на фактурите в счетоводството на ответника, включването им в дневника за продажби и ползването на данъчен кредит представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване и извършената доставка. Доколкото между страните не бил уговорен срок за плащане, на основание чл.303а от ТЗ задължението за плащане на цената на доставената стока е следвало да бъде изпълнено в 14 дневен срок от деня, следващ деня на получаване на фактурата или получаване на стоката. Доставката на стоката била установена, като същата била посочена като данъчно събитие във всяка издадена фактура, а съгласно чл.25, ал.1 от ЗДДС данъчното събитие било датата на извършване на доставката. С осчетоводяването на фактурите ответникът изрично признал датата на данъчното събитие за доставка на стоката. Плащане не последвало, поради което до ответника била изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена на 16.04.2021г., с която било направено частично прихващане по фактури № ••••••••••, № •••••••••• и № 3000006739, в резултат на което общото задължение по фактурите възлизало на 16 135, 66 лева. Ответното дружество извършило частично плащане с платежно нареждане от 14.04.2021г. за сумата от 4062, 66 лева, като с него били погасени изцяло задълженията по фактура № 3000006664/31.07.2019г., фактура № 3000006701/05.08.2019г. и фактура № 3000006794/26.08.2019г., като по фактура № 3000006830 била погасена частично лихвата. След извършеното прихващане и плащания, общият размер на задължението към датата на предявяване на исковата молба възлизал на 12 658, 68 лева – главница и 2762, 28 – законна лихва. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „АРХ М.Г.“ ООД е подал отговор на исковата молба. Счита, че исковата молба е нередовна, тъй като съществувало противоречие между обстоятелствена част и петитум, което не позволявало да се прецени дали ищецът е предявил един иск, или няколко обективно съединени такива. Относно твърдения на ищеца е заявил, че не оспорва установените между страните търговски отношения по продажба и доставка на строителни материали, като в периода от 05.06.2019г.- 28.02.2020г. ищецът продал и доставил на ответника такива материали. Не е оспорил, че е получил и нотариална покана за прихващане, както и че на 14.04.2021г. е извършил плащане по фактури № 3000006664/31.07.2019г., фактура № 3000006701/05.08.2019г., № 3000006794/26.08.2019г. и № 3000006830 на обща стойност от 4062, 66 лева. Оспорил е твърдението на ищеца, че са извършени процесните доставки на строителни материали, с изключение на доставките по фактурите, по които е извършил плащане. Ответникът твърди, че описаните във фактурите стоки не са му били доставени в пълен обем, като самите доставки били извършвани със собствен транспорт на ищеца, но не на датата на съставяне на фактурите. Ищецът не му изпратил всички фактури, като в тази връзка е посочил като неизпратена фактура № 3000007362, а освен това имало и фактури, които били получени на дата, различна от тази издаването им, като отново в тази връзка е посочил само фактура № ••••••••••. Всички приложени към исковата молба фактури, без фактура № 3000007362, били изпратени по електронната поща на ответното дружество, били отразени в счетоводството му и за тях е ползван данъчен кредит, но към тях не били представени стокови разписки, приемателни протоколи и други документи, които да удостоверяват реалното доставяне. По същество ответникът е оспорил както основателността, така и размера на предявените искове. Всички фактури, без № •••••••••• и № 3000006981, били съставени преди доставянето на описаните в тях стоки, поради което ответникът счита, че включването им в дневника за покупко- продажби и ползването на данъчен кредит за тях не може да се приеме като недвусмислено признание на задълженията по тях. Не дължал заплащане на стоки, които не са доставени в описания вид и количество, като липсата на първични счетоводни документи, които да придружават издадените фактури, обуславяла недоказаност на предаването на стоките. Неправилно ищецът приложил разпоредбата на чл.76, ал.2 от ЗЗД, тъй като в нея се имало предвид единствено възнаградителната лихва, но не и лихвата за забава, а освен това ответникът посочил в платежното нареждане кои задължения погасява, които обхващали само цената по продажбата и доставка. Неоснователността на главния иск водела до неоснователност и на иска за обезщетение за забава, но освен това била неприложима нормата на чл.303а от ТЗ. По делото са приети 41 бр. фактури, издадени и подписани от ищеца, за периода от 05.06.2019г. до 28.02.2020г., като в тях е посочен видът на стоката/строителните материали, тяхното количество, единична цена и обща стойност, начинът на плащане, както и времето и мястото на съставяне. Представени са още и фактура № 3000006702/05.08.2019г. /кредитно известие към фактура № 3000006050/, фактура № 3000006742/12.08.2019г. /кредитно известие към фактура № 3000006739/ и фактура № ••••••••••/15.08.2019г. /кредитно известие към фактура № 3000005922/ за сумите съответно от 866, 59 лева, 120, 00 лева и 216, 00 лева. Към доказателствената съвкупност е приобщена и покана за доброволно изпълнение от ищеца „АРХ М.Г.“ ООД до ответника „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД, с която ищецът е заявил, че във връзка с извършена доставка на строителни материали извършва прихващане на задълженията по фактура № •••••••••• на стойност от 894, 48 лева със сумите по кредитно известие № 3000006702 на стойност от 866, 59 лева; на задълженията по фактура № •••••••••• на стойност от 320, 40 лева със сумите по кредитно известие № •••••••••• на стойност от 216, 00 лева, както и на задълженията по фактура № 3000006739 на стойност от 338, 16 лева със сумите по кредитно известие № 3000006742 на стойност от 120, 00 лева. Уведомил е ответника, че след прихващането сумите по фактури № ••••••••••, № •••••••••• и № 3000006739 възлизат съответно на 27, 89 лева, 104, 40 лева и 218, 16 лева, както и че общият размер на задълженията възлиза на 18 786, 57 лева, представляваща 16 135, 66 лева – главници по фактури и 2650, 91 лева – законна лихва за забава. Предоставил е на ответника едноседмичен срок да заплати така посочените суми. Поканата е връчена по реда на чл.18, ал.5 от ЗЧСИ на дата 16.04.2021г., видно от приетия по делото констативен протокол от 20.04.2021г., съставен от ЧСИ Ренета Милчева. Ищецът е представил платежно нареждане от 14.04.2021г., видно от което ответникът „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД е наредил по сметка на ищеца сумата от 4062, 66 лева, като в основанието на нареждането е посочено, че се извършва плащане по фактури № 6664, № 6701, № 6794 и № 6830. Във връзка с получената от ответника „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД покана за доброволно изпълнение същият е представил писмо, изпратено от него до ищеца „АРХ М.Г.“ ООД, с което последното дружество е уведомено, че ответникът заплаща разсрочено стойността на реално извършени доставки, след уреждане на взаимни претенции по съвместно изпълнени проекти. Ответникът е ангажирал още и следните доказателства: фактура № ••••••••••/21.11.2019г. за сумата от 135, 90 лева, издадена от ищеца, както и електронно съобщение от дата 09.12.2019г. В хода на първоинстанционното производство е изслушана и съдебно- счетоводна експертиза. Вещото лице е изследвало предоставени от ответника справки-декларации и дневници за покупки по ЗДДС, както и счетоводна хронология по сметка Доставчици, партида „АРХ М.Г.“ ООД, като въз основа на тях е посочило, че процесните фактури са осчетоводени и декларирани в дневниците за покупки по ЗДДС от ответника, като последният е ползвал и данъчен кредит по фактурите. Единствено три от фактурите не са регистрирани по ЗДДС, въпреки че са осчетоводени, като това са фактури № ••••••••••/21.11.2019г., № 3000007362/09.12.2019г. и № 3000007598/28.02.2020г. За последните три фактури не е използван данъчен кредит. Изследвани са и дневниците за продажби и справки-декларации по ЗДДС, представени от ищеца, като вещото лице е констатирало, че всички процесни фактури са осчетоводени и декларирани по ЗДДС в месеците, в които са издадени. На експерта са предоставени и имейли от ищеца, въз основа на които вещото лице е установило, че фактурите са изпращани на ответника на датата на тяхното издаване, като липсвала информация за изпращането на фактура № 3000007362/09.12.2019г. С извършеното на 14.04.2021г. плащане от ответника в размер на 4062, 66 лева, с посочено основание „плащане по фактури № 6664, 6701, 6794, 6830“ ищецът погасил задължения по начислени лихви по посочените фактури, както следва: по фактура № 3000006664 - 275, 82 лева, по фактура № 3000006701 - 146, 09 лева, по фактура № 3000006794 - 157, 01 лева и по фактура № 3000006830 - 6, 59 лева. След съобразяване на това плащане, вещото лице е посочило, че незаплатеното задължение на ответника възлиза на 12 073, 00 лева, като в него не са включени лихви за забава. При изслушването на експерта в открито съдебно заседание, последният е заявил, че отразяването на фактурите в счетоводствата на двете насрещни страни отговаря на нормативните изисквания за документална обоснованост на стопанските операции, като е допълнил, че фактура № ••••••••••/21.11.2019г. е получена по имейл от ответника на дата 09.12.2019г. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. Не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че исковата молба е нередовна, доколкото в същата е посочено основанието, на което се претендира заплащането на процесните суми, техният размер и период. Не е налице противоречие между обстоятелствена част и петитум. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения за наличие на трайни търговски отношения между страните по продажба на строителни материали, които не са били изрично договорно регламентирани, като във връзка с всяка продажба е издавана фактура. Именно въз основа на така издадените фактури се предявяват искове за заплащане на дължимо договорно възнаграждение, като сумата от 12658.60 лева, посочена в петитума, представлява сбор от общо дължимите суми по фактурите. В случая се касае за обективно съединени за общо разглеждане искови претенции с различно основание, породени от отделни, повтарящи се правоотношения със сходен предмет, индивидуализирани с издадените фактури. По същество на спора съдът приема, че обжалваното решение на Софийски районен съд е частично неправилно. Предявените искове са с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.327, ал.1 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, вр.чл.309а от ТЗ, като тяхната основателност е обусловена от установяването на следните обстоятелства от страна на ищеца: 1) че страните са били обвързани от валидно правоотношение по договор за продажба на строителни материали при определена цена, 2) че ищецът е доставил на ответника стоките, 3) че ответникът е изпаднал в забава на плащането им. На първо място следва да се посочи, че нито една от процесните фактури не е подписана от ответника „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД, поради което не може само въз основа на тях да се направи извод за наличие на продажбени правоотношения между спорещите страни. Правилно районният съд е посочил, че търговската продажба е неформална сделка и законът не поставя като условие за нейната действителност спазването на писмена форма, като извод за наличието на такъв неформален договор може да бъде направен и въз основа на други обстоятелства, които несъмнено свидетелстват за намерението на страните да бъдат обвързани по такова продажбено правоотношение. В тази връзка следва да са посочи, че е формирана многобройна и непротиворечива съдебна практика, съгласно която двустранно подписана фактура може да бъде кредитирана като доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за продавач и купувач, време и място на съставянето. Освен това се приема, че дори и фактурата да не е подписана за „получател“ от купувача по договора за продажба, то вписването й в дневниците за покупки, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, представляват признание за възникването и изпълнението на продажбеното правоотношение, по повод на което фактурата е била съставена. Подобна неподписана фактура не може да послужи като доказателство нито за сключване на договор за търговска продажба, нито за получаване на стоката, ако не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупки и продажби и справките - декларации по ЗДДС, не е ползван данъчен кредит по нея /в горния смисъл са Решение № 218 от 06.01.2017 г. по т.д. № 3572/2015 г., I т.о. на ВКС, Решение № 67 от 31.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 631/14 г. на ІІ т. о, Решение № 71 от 08.09.2014г. по т.д. № 1598/2013г., т.к., I I т.о. на ВКС/. Вписването на сделките в счетоводните книги и оповестяването им за целите на данъчното облагане се възприема като признание на сключването им, заместващо полагането на подписа на получателя по фактурата /решение № 166 от 26.10.2010 г. по т. д. 991/09 г. на ВКС, II т. о., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. 380/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/08 г. на ВКС, II т. о., решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/09 г. на ВКС, II т. о. и др./. Осчетоводяването на фактурата представлява и признание за получаване на стоката, докато неподписаната от получателя фактура, която не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупко-продажби и справките - декларации по ЗДДС и по която не е ползван данъчен кредит от задължената страна сама по себе си не установява получаване на стоката, нито доказва сключване на договор за търговска продажба /така Решение № 185 от 14.04.2020 г. по т. д. № 3224/2018 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС/. В настоящия случай се установява от съдебно-счетоводната експертиза, неоспорена от страните, че всички процесни фактури, с изключение на фактура № ••••••••••/21.11.2019г., № 3000007362/09.12.2019г. и № 3000007598/28.02.2020г., са били осчетоводени и декларирани в дневниците за покупки по ЗДДС от ответника, като последният е ползвал и данъчен кредит по фактурите, като е видно от тях, че съдържат съществените елементи от договора за продажба - видът на стоката/строителните материали, тяхното количество, единична цена и обща стойност, начинът на плащане, както и времето и мястото на съставяне. Тези обстоятелства се установяват и от самите твърдения на ответника, изложени от него в отговора на исковата молба, в която по категоричен начин е заявено, че фактурите са отразени в счетоводството му и е ползвал данъчен кредит. В тази връзка изцяло неоснователен се явява доводът на въззивника, че не е получил процесните фактури, като самото им осчетоводяване сочи на противното, а и освен това самият той е заявил в отговора си по чл.131 от ГПК, че е получил по имейл всички фактури, без №3000007362/09.12.2019г. При това положение, настоящата инстанция счита, че между страните са били сключени договори за продажба на строителни материали по следните процесни фактури - №••••••••••/05.06.2019г. №••••••••••/05.06.2019г., №3000006306/05.06.2019г., №3000006330/08.06.2019г., №3000006336/10.06.2019г., №3000006354/13.06.2019г., №3000006384/19.06.2019г., №••••••••••/21.06.2019г., №3000006428/26.06.2019г., №3000006454/28.06.2019г., №3000006462/29.06.2019г., №3000006491/03.07.2019г., №••••••••••/10.07.2019г., №3000006552/13.07.2019г., №3000006575/17.07.2019г., №••••••••••/17.07.2019г., №3000006601/20.07.2019г., №3000006604/22.07.2019г., №3000006613/23.07.2019г., №3000006635/26.07.2019г., №3000006669/01.09.2019г., №3000006702/05.08.2019г., №3000006721/08.08.2019г., №3000006732/09.08.2019г., №3000006739/12.08.2019г., №3000006742/12.08.2019г., №3000006744/12.08.2019г., №••••••••••/15.08.2019г., №3000006767/15.08.2019г., №3000006877/04.09.2019г., №••••••••••/13.09.2019г., №3000006959/24.09.2019г., №3000006981/30.09.2019г., №3000007025/04.10.2019г., №3000007102/18.10.2019г., №3000007189/07.11.2019г., №3000007228/13.11.2019г. След като ответникът „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД е осчетоводил фактурите и е ползвал данъчен кредит, същият извънсъдебно е признал неблагоприятното за него обстоятелство, че в негова тежест е възникнало задължението за заплащането на възнаграждението за доставените от ищеца стоки по тези фактури на обща стойност от 11 441, 98 лева, изчислена въз основа на заключението по счетоводната експертиза, като исковете се явяват основателни до този размер. В действителност ищецът „АРХ М.Г.“ ООД е бил задължен по реда на чл.190 от ГПК да представи документи, удостоверяващи извършен транспорт и предаване на стоките, описани във фактурите, като такива не са представени. В открито заседание ищецът е заявил, че подобни документи и приемо-предавателни протоколи не са съставяни. Въпреки това, съдът счита, че от тяхната липса не може да се заключи, че строителните материали не са били доставени на ответника, доколкото съставяне на приемо-приемателни протоколи не е задължително, като от друга страна ответникът е посочил в отговора на исковата молба, че доставките ищецът е извършвал със собствен транспорт, в който случай не би могло да се очаква, че са съставени документи, характерни за договора за превоз. Щом ответникът е осчетоводил горепосочените фактури и е ползвал данъчен кредит за тях, практиката приема, че недвусмислено е признал неизгодния факт на получаването на стоките и на съществуването на задължението за тяхното заплащане - Решение № 252 от 03.01.2013г. по т. д. № 1067/2011 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС. Този неизгоден факт му е изцяло противопоставим – чл.182 от ГПК. В тази връзка вещото лице е заявило, че отразяването на фактурите в счетоводствата на двете насрещни страни отговаря на нормативните изисквания за документална обоснованост на стопанските операции. Също от заключението на вещото лице е видно, че фактурите са били осчетоводявани от ответника или в месеца на издаване на фактурите, или скоро след това, поради което житейската логика сочи, че със самото осчетоводяване ответникът е приел изпълнението, като липсват твърдения и информация за разваляне на договорите. Въззивникът „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД се е позовал на Решение № 46 от 06.04.2017 г. по гр. д. № 60140/2016 г., г. к., І г. о. на ВКС, в което е посочено, че включването на фактурата в дневника за покупко-продажби на получателя и ползването на данъчен кредит по нея би представлявало признание на факта на доставка на стоката, ако не съществува спор, че доставката е била или е следвало да бъде извършена преди или едновременно със съставяне на фактурата. Съдът счита, че фактическата обстановка на спора, който е разгледал ВКС, не е идентична с настоящата, тъй като ответникът пред касационната инстанция е изложил твърдения за съставяне на фактурата преди извършване на доставката по определени причини, а именно наличието на уговорка между страните за това. В настоящия случай „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД е навел в отговора на исковата молба общо твърдение, че фактурите са издавани преди доставянето на стоките по тях, като липсват каквито и да било допълнително посочени конкретни причини за това, както и това да се дължи на постигната между страните уговорка за последваща доставка. Настоящата инстанция счита, че страните не са обвързани от договорни правоотношения по продажба на строителни материали по фактури № ••••••••••/21.11.2019г., № 3000007362/09.12.2019г. и фактура № 3000007598/28.02.2019г. и за тях ответникът не дължи плащане на цена. Това е така, тъй като от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че посочените фактури, макар и осчетоводени, не са декларирани по ЗДДС от „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД и за тях не е ползван данъчен кредит. Доколкото същите не са подписани от купувача-ответник и след съобразяване на посочената по-горе практика, те не могат да се ползват като доказателство, установяващо договор за търговска продажба и като признание на задължението. Общата сума по посечените фактури възлиза на 631, 02 лева, като решението на районния съд следва да бъде отменено в частта, с която същата е присъдена в полза на ищеца, т.е. за горницата над 11 441, 98 лева. По отношение на исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 309а от ТЗ: Доколкото съдът прие, че страните не са обвързани от договорни правоотношения по продажба на строителни материали по фактури № ••••••••••/21.11.2019г., № 3000007362/09.12.2019г. и фактура № 3000007598/28.02.2019г., то и исковете за заплащане на обезщетение за забава поради неплащане на продажната цена по тях също са неоснователни. Районният съд неправилно е присъдил обезщетение за тях в размер на 113, 62 лева, поради което решението следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати горницата над 2523, 89 лева. С оглед основателността на главните искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.327, ал.1 от ТЗ за реално изпълнение на задълженията за заплащане на продажната цена по фактури № ••••••••••/05.06.2019г. № ••••••••••/05.06.2019г., № 3000006306/05.06.2019г., № 3000006330/08.06.2019г., № 3000006336/10.06.2019г., № 3000006354/13.06.2019г., № 3000006384/19.06.2019г., № ••••••••••/21.06.2019г., № 3000006428/26.06.2019г., № 3000006454/28.06.2019г., № 3000006462/29.06.2019г., № 3000006491/03.07.2019г., № ••••••••••/10.07.2019г., № 3000006552/13.07.2019г., № 3000006575/17.07.2019г., № ••••••••••/17.07.2019г., № 3000006601/20.07.2019г., № 3000006604/22.07.2019г., № 3000006613/23.07.2019г., № 3000006635/26.07.2019г., № 3000006669/01.09.2019г., № 3000006702/05.08.2019г., № 3000006721/08.08.2019г., № 3000006732/09.08.2019г., № 3000006739/12.08.2019г., № 3000006742/12.08.2019г., № 3000006744/12.08.2019г., № ••••••••••/15.08.2019г., № 3000006767/15.08.2019г., № 3000006877/04.09.2019г., № ••••••••••/13.09.2019г., № 3000006959/24.09.2019г., № 3000006981/30.09.2019г., № 3000007025/04.10.2019г., № 3000007102/18.10.2019г., № 3000007189/07.11.2019г., № 3000007228/13.11.2019г., като основателни следва да бъдат преценени и акцесорните искови претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 309а от ТЗ за заплащане на обезщетение за забава, изчислена върху сумите по фактурите, както правилно е посочил и районния съд. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, а според чл.309а, ал.1 от ТЗ, когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. По отношение на деня, от който ответникът е изпаднал в забава, следва да бъде взета предвид на първо място разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, съгласно която купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. В настоящия случай във фактурите няма определен конкретен падеж на задължението на купувача, поради което следва да се прилагат законово определените срокове за плащане. Разпоредбата на чл. 327, ал. 3 от ТЗ препраща към съответното прилагане на общите правила на Глава Двадесет и първа от Търговския закон. Съгласно чл. 303а, ал. 3 ТЗ, ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Неоснователно се твърди от въззивника, че няма доказателства за получаването на горепосочените фактури, доколкото от съдебно- счетоводната експертиза се установява, че същите са били изпращани на ответника на датата на тяхното издаване, следователно ответникът „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД е изпаднал в забава в плащането на задълженията по тях и дължи обезщетение за това, чийто размер възлиза на 2523, 89 лева, като сбор от начислено по всяко от фактурираните задължения обезщетение за забавено плащане, считано от падежа (14 дни от датата на получаване на фактурите, съвпадаща с датата на тяхното издаване) до предявяване на иска на 17.10.2021г., като решението подлежи на потвърждаване в частта, с която ответникът е осъден да заплати тази сума. По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора, право на разноски има всяка една от страните. В първоинстанционното исково производство, както и във връзка с допуснатото обезпечение, ищецът „АРХ М.Г.“ ООД е представил доказателства за сторени разноски в общ размер на 3266, 84 лева, сред които и адвокатско възнаграждение в размер на 2300 лева във връзка с исковото и обезпечителното производство. По направеното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение се е произнесъл районният съд, като е счел, че в неговия справедлив размер не следва да се включва сумата от 600 лева за подаване на молба за обезпечение, следователно общият размер на адвокатското възнаграждение след уваженото възражение по чл.78, ал.5 от ГПК възлиза на 1700 лева. Никоя от страните не се е възползвала от възможността да поиска първоинстанционният съд да измени решението си в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК, с оглед намереното от СРС за основателно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което настоящата инстанция е обвързана от изводите на районния съд и изменението на разноските може да се допусне само с оглед частичната промяна на изхода на спора от настоящата инстанция. При това положение общият размер на разноските, които са сторени от ищеца, възлиза на сумата от 2666, 84 лева. В техния размер съдът не включва сумата от 66 лева, претендирана като заплатени такси по изпълнително дело, тъй като липсват доказателства за това. С оглед изложеното, в полза на ищеца „АРХ М.Г.“ ООД се следва сумата от 2415, 21 лева за сторени разноски, съразмерно на уважената част от предявените искове, като решението на районния съд следва да се отмени в частта, с която ответникът е осъден да заплати сумата над 2415, 21 лева до размера от 2579, 30 лева. Ответникът „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД е направил в хода на първоинстанционното производство разноски в общ размер на 1193 лева, поради което на него му се следва сумата от 112, 56 лева, съразмерно на отхвърлената част на предявените искове. Ищецът „АРХ М.Г.“ ООД следва да бъде осъден да му заплати допълнително сумата от още 57, 60 лева. Във въззивното производство „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД е заплатил държавна такса в размер на 294, 21 лева, като е претендирал и адвокатско възнаграждение в размер на 1700 лева. Насрещната страна своевременно е направила възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, което настоящата инстанция счита за неоснователно. Съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004г., за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес от 10 000 до 25 000 лева минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 1300 лв. плюс 9 % за горницата над 10 000 лв. В настоящия случай материалният интерес възлиза на 14 710, 51 лева, поради което минималният размер на адвокатското възнаграждение е 1723, 94 лева, видно от което претендираното от въззивника възнаграждение е под минимума. При това положение, в полза на въззивника „Д.Д.Е.Б.“ ЕООД се следва сумата от 100, 94 лева, съразмерно на уважената част от въззивната жалба. Въззиваемият „АРХ М.Г.“ ООД е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 720 лева, поради което в негова полза следва да се присъди сумата от 683, 55 лева, съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба на насрещната страна. Водим от горното, съдът