Решение № 26492 от 5.8.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 3836/2025 г.

Производството е по реда на чл. 95 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалба на Ф. К. А. Ч., родена на [дата]. в Република [държава], с адрес: [населено място], [улица], № 42, срещу отказ за издаване на удостоверение за местно лице изх. № 54-2211-19 #2/04.03.2025г., издадено от орган по приходите при ТД на НАП София, офис Красна поляна, жалбата срещу който е оставена без уважение с Решение № 3/26.03.2025г. на директора на ТД на НАП - София.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на постановения отказ за издаване на удостоверение за местно лице, което да послужи пред Република [държава] и касаещо 2020г. На първо място се твърди, че от 10.2018г. постоянният адрес на жалбоподателката е в [държава], съгласно договор за наем на имот, поради което е изпълнен критерият по чл. 4, ал.1, т.1 от ЗДДФЛ. Счита, че е изпълнен и четвъртият критерий на чл. 4 от ЗДДФЛ - центърът на жизнените й интереси е в [държава]. В тази връзка сочи, че притежава удостоверение за продължително пребиваване в [държава], развира професионална дейност по продуциране на филми от 2019 г., чрез притежаваното от нея дружество в страната и редовно е заплащала всички данъчни и здравноосигурителни вноски към бюджета. Посочва, че годеникът й също се е установил в [държава]. На последно място твърди, че е изпълнен и вторият критерии на визираната разпоредба от ЗДДФЛ, тъй като пребивава на територията на [държава] повече от 183 дни през всеки 12-месечен период до момента. Административният орган, като е приел обратното, игнорирайки представеното удостоверение от дирекция „Миграция“ – МВР е издал материално незаконосъобразен акт, подлежащ на отмяна.

Ответникът, представляван от юрк. Чутуркова, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли тя да бъде отхвърлена. Претендира юристконсултско възнаграждение.

Съдът, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата по делото, установи от фактическа и правна страна следното:

Административното производство е образувано въз основа на подадено от Ф. К. А. Ч. искане с вх. № 2211И0303855/28.01.2025 г. за издаване на удостоверение за местно лице за 2020 г. (л. 24). В него жалбоподателката е заявила, че следва да послужи в Република [държава], където е пребивавала петнадесет (15) дни – в периода от 03.10.2020. до 17.10.2020 г. За предходната година е заявила, че общо 214 дни е пребивавал в [държава] (в периода от 01.06.2019 г. до 31.12.2019г.). Декларирала е, че през годината, за която е нужно удостоверението е била трайно установенa в [държава], където разполага с постоянно жилище и развива постоянна трудова/професионална/стопанска дейност. На въпроса дали притежава недвижимо имущество в чужбина е отговорила положително.

Във връзка с депозираното искане от страна на инспектора по приходите е направена проверка в ИС на НАП, като установените факти са описани в постановеното решение за отказ, както следва:

• лицето е [държава];

• лицето има адрес в [държава];

• няма данни за регистрация като самоосигуряващо се лице;

• има данни за подадена годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2020г., подадена на 08.02.2023г. /след законоустановения срок/, с деклариран доход с код 402 (доходи от наем на движимо имущество, включително придобити вноски по договор по договор за лизинг, в който не е предвидено прехвърляне правото на собственост на движимо имущество, както и в случаите по чл. 33, ал. 10 от ЗДДФЛ), в размер на 1 000 лв., от дружество „Спайдър Продакшън“, ЕИК 201268245; Няма данни за декларирани доходи от чужбина;

• няма данни за подадени уведомления по чл.62, ал.5 от КТ за наето по трудови правоотношения лице;

• има данни за подадени декларации образец № 1: за период от м.01.2020г. до м.12.2020г. с вид осигурен 10 от дружество „Фри Долфии Студиос“ ООД с ЕИК 205214088; за периода от м.05.2019г. до 12.2019г. декларации образец № 1 с вид осигурен 10 от дружество „Фри Долфин Студиос“ ООД с ЕИК 205214088; за период от м.05.2019г. до м.12.2020г. с вид осигурен 10 от дружество „Кловер комюникейшьнс“ ЕООД с ЕИК 205348272;

• има данни за подадена информация за изплатени възнаграждения по извънтрудови правоотношения на основание чл.73, ал.1 от ЗДДФЛ за 2020г., съгласно подадени данни в ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ.

• няма данни за притежавано недвижимо имущество в [държава];

• има данни за притежавано движимо имущество в [държава], - лек автомобил – „Фолксваген Тигуан“ от 26.05.2021г. и лек автомобил – „Фолксваген Поло“ от 27.09.2019г.

• няма данни за обявени покупки от регистрирани по ЗДДС към г-жа Ч. за период 2019г. - 2020г.;

• има данни за обявени 8 бр. продажби от регистрирани по ЗДДС лица към г-жа Ч. за период 2019г. - 2020г.;

• има данъчни и осигурителни задължения;

• лицето е с непрекъснати здравноосигурителни права;

• няма данни за издадени удостоверения А1, относно приложимото законодателство в областта на социалната сигурност;

• няма данни за издадено удостоверение по чл. 58 от ЗДДФЛ за реализирани доходи от източник в [държава] за период 2019г. и 2020г.;

С оглед така установеното органът по приходите е изпратил до лицето Искане за предоставяне на документи и допълнителна информация с изх. № 54-2211-19 от 04.02.2025 г. (л. 27.). В отговор от жалбоподателката са представени писмени обяснения вх. № 54-22-11-19#1 от 21.02.2025 г. (л. 31), както и договор за наем от дата 05.10.2018 г., удостоверение от дирекция „Миграция“ – МВР, справка от регистъра на италианците живеещи в чужбина, предоставена от посолството на Република [държава], френска данъчна декларация - 2019 г. и документ, че лицето е данъчно задължено за [държава] за 2020 г., с посочени доходи и данъци.

В представените писмени обяснения жалбоподателката е посочила, че не живее в [държава] от 2006 г., няма регистриран адрес там нито доходи. В [държава] пребивава от юни 2019 г., а преди това във [държава]. Заявява, че през 2020 г. е живяла в [населено място], [улица]в нает апартамент, за което е представила и договор за наем, ведно с подписани впоследствие анекси. Счита наетото от нея жилище в [държава] за постоянно и основно. Не е омъжена и няма деца. Доходите й са от договор за управление с източник [държава] и от [държава], идващи от асоциацията за авторски права, тъй като е автор на 6 филма. Работи във филмовата индустрия във [държава] от 1995г. Жалбоподателката е заявила, че е филмов продуцент на 7 филма в [държава], всички продадени и излъчени по българска частна национална телевизия Б. Т. В.. Във връзка с приложените документи, дадените обяснения и предвид данните в информационните масиви на НАП инспекторът по приходите в ТД на НАП София, Офис „Красна поляна“ е формирал краен извод, че не е налице основание за издаване на удостоверение за местно лице за 2020г. на Ф. К. А. Ч.. Мотивите за отказа се свеждат до това, че: лицето няма постоянен адрес в [държава]; липсват категорични доказателства, във връзка с които да може да се направи обоснован извод, че същото е пребивало в [държава] повече от 183 дни; центърът на жизнените интереси на лицето не се намира в [държава].

За да достигне до тези изводи органът по приходите е изтъкнал на първо място, че съгласно представен договор за наем сключен с дружеството „Итън Капитал“ ЕООД г-жа Ч. ползва жилище на територията на страната, в периода от 05.10.2018г. до 15.10.2021г. Същевременно имотът в рамките на визирания период е деклариран в Столична община като собственост на дружеството, като липсват документи за платен данък за приход от наема и данни за подадени декларации по чл.55, ал.1 от ЗДДФЛ и чл.201, ал.1 от ЗКПО за дължими данъци. В допълнение в административния акт е посочено, че наличието на предоставено право за продължително пребиваване в [държава] също не удостоверява, че лицето разполага с постоянен адрес в страната по смисъла на §1, т.2 от допълните разпоредби на ЗДДФЛ, във връзка с §1, т.3 от допълнителните разпоредби на Закона за българските лични документи. Относно втория критерий, посочен в чл.4, ал.1 от ЗДДФЛ /лицето да пребивава повече от 183 дни в годината в [държава]/ в акта е посочено, че липсват документи, доказващи престоя на лицето в и извън страната. Според органа по приходите предоставеното удостоверение от МВР - дирекция „Миграции“ съдържащо данни, че жалбоподателката е напуснала [държава] на 03.10.2020г. и се е завърнала на територията на 17.10.2020г. не изключва възможността лицето да е напускало територията на страната и преди 03.10.2020г. В подкрепа е изтъкнато, че от 01.01.2007г. РБ е член на ЕС и съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004г., българските граждани се проверяват на ГКП11 по метода „Преценка на риска“, в резултат на което данните за пътуванията им в интегрираната информационна система „Граничен контрол“ са непълни. Отделно от това, според приходния орган в процесния период и центърът на жизнените интереси на г-жа Ч. не се е намирал в [държава], тъй като членовете на семейството й не пребивават на територията на страната.

В заключение, органът по приходите се е позовал и на изискването уредено в чл. 1, ал. 2, б. “а“ от СИДДО между [държава] и [държава], за [държава] терминът „местно лице на едната договаряща държава“ означава „всяко физическо лице, което притежава българско гражданство“. Посочил е, че спогодбата между [държава] и [държава] критерият „гражданство“ е водещ. Формирал е извод, че лицето, след като не е български гражданин (има италианско гражданство), то не може да придобие статут на българско местно лице на СИДДО и съответно да ползва предвидените в нея данъчно облекчения като такова.

С оглед на това, ответният административен орган е издал оспореното Решение за отказ за издаване на удостоверение за местно лице с изх. № 54-2211-19#2/04.03.2025г.

Отказът е оспорен по реда на чл. 92, ал. 1 от ДОПК, пред директора на ТД на НАП – София, който с Решение № 3/26.03.2025г. е отхвърлил жалбата като неоснователна.

Директорът на ТД на НАП София в акта си е приел направените в решението за отказ изводи, че лицето не отговаря на задължителните критерии за издаване на удостоверение за местно лице за 2020 г. По-горестоящият орган е изтъкнал, че в спогодбата между [държава] и [държава] и в тази между [държава] и [държава], критерият „гражданство“ е водещ, използван в българските данъчни спогодби, показващ връзката между едно физическо лице и страна. В решението е посочено, че г-жа Ч. декларирала, че е пребивавала в [държава] повече от 183 дни за календарната 2020 г., но по административната преписка липсват доказателства досежно местопребиваването й през 2020 г. на територията на страната, поради което и по аргумент от чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ на преценка подлежи четвъртият критерий по, ал. 1. Съпоставката й с чл. 1, т. 3 от Спогодбата между [държава] и [държава], обаче разкрива разлики между тях, в резултат на което и съобразно чл. 75 от ЗДДФЛ приложение следва да намери разпоредбата на визирания международен договор.

По делото от страна на пълномощника на жалбоподателката с молба от 27.06.2025г. (л. 161 и сл.) са представени допълнителни писмени доказателства, включително: справка за движение по банкови сметки, касаещи 2020 г.; договор за наем на офис; платежно нареждане за сумата от 1506, 95 лв. (л. 204), ведно с фактури от ЧЕЗ, Топлофикация София и Софийска вода При така установеното от фактическа страна съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес, в срока по чл.95, ал.1 от ДОПК, след като е изчерпана възможността за обжалване по административен ред, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореният отказ е издаден от компетентен орган по приходите, при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила.

Спорът е относно материалната законосъобразност на акта и се свежда до това дали жалбоподателката, която е гражданка на Република [държава] следва да бъде квалифицирана като „местно лице“ за данъчни цели в [държава].

Квалифицирането на едно физическо лице като местно или като чуждестранно има първостепенно значение за определяне на данъчните му задължения в страната. Това е така, тъй като на основание чл. 6 и 7 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в [държава] и в чужбина, докато чуждестранните физически лица са носители на задължението само за данъци за придобити доходи от източници в [държава].

Критериите за определяне на едно физическо лице като местно лице за данъчни цели на [държава] са регламентирани с разпоредбата на чл. 4 от ЗДДФЛ. Според визираната разпоредба местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице: 1. което има постоянен адрес в [държава], или 2. което пребивава на територията на [държава] повече от 183 дни през всеки 12-месечен период, или 3. което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или 4. чийто център на жизнени интереси се намира в [държава].

Видно от цитираната разпоредба „гражданството“ не е критерий, въз основа на който едно физическо лице се определя като местно или като чуждестранно по смисъла на ЗДДФЛ. Попадайки в една от хипотезите, изброени в чл. 4, ал.1 от ЗДДФЛ, независимо от гражданството си, физическото лице се счита за местно по смисъла на този закон, с изключение на случаите по чл. 4, ал.5 от ЗДДФЛ, а именно – не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в [държава], но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната, т.е. за да се счита за местно едно физическо лице освен въз основа на постоянен адрес в страната е необходимо и центърът на жизнените му интереси да бъде в [държава].

Следва да се имат предвид, че съгласно чл.75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от [държава], обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, с предимство се прилагат разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор. Тази разпоредба е израз на конситуционния принцип, въведен в чл. 5, ал.4 от Конституцията на [държава], според който международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за [държава], са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. На практика това означава, че между правилата на ЗДДФЛ и на СИДДО има определено взаимодействие и взаимовръзка, като последните се прилагат с приоритет и могат да изменят правилата на българското вътрешно законодателство, като в крайна сметка променят данъчния статут на лицето за целите на прилагане на Спогодбата.

В тази връзка за целите на прилагането на Спогодбата между [държава] и [държава] за избягване на двойно данъчно облагане и предотвратяване отклоняване от облагане с доходи на имуществото е важно да се има предвид, че тя съдържа едно особено изискване по отношение на статута на българско местно физическо лице. Това изискване, на което се позовават и данъчните органи, е уредено в чл. 1, ал. 2, б. „а“ от СИДДО и предвижда, че за [държава] терминът "местно лице на едната договаряща държава" означава „всяко физическо лице, което притежава българско гражданство“. С други думи, ако едно лице не е български гражданин, то не може да придобие статут на българско местно лице по смисъла на СИДДО и съответно да ползва предвидените в нея данъчни облекчения като такова.

В този смисъл са и изводите на изпълнителния директор на НАП, направени в Разяснение № 94-Ф-25-2 от 21.06.2024г., Разяснение 94-С-549 от 17.04.2024 г. и Разяснение №ЕП-0413-25 от 06.06.2023г., относно критериите за определяне на едно физическо лице като место или като чуждестранно за [държава]. В последния документ също така е изтъкнато, че спогодбата между [държава] и [държава] е договаряна преди 1990 г., когато критерият „гражданство“ е бил водещ критерий, използван в българските данъчни спогодби, показващ връзката между едно физическо лице и страната. Такива разпоредби съществуват също в СИДДО с [държава], [държава] и [държава]. Впоследствие в българския модел на данъчна спогодба критерият „гражданство“ отпада и при сключването на СИДДО [държава] следва международно установените стандарти в тази област. Изпълнителният директор на НАП е обърнал внимание, че в хода на проведените консултации между [държава] и [държава] през 2020 г. по отношение на критерия „гражданство“, предвиден в чл. 1, ал. 2, б. „а“ от СИДДО италианската позиция е за стриктното спазване на визираната разпоредба.

В конкретния случай липсва спор, а и от приобщените по делото доказателства се установява, че Ф. К. А. Ч. е италианска гражданка, поради което независимо, че въз основа на установените по делото обстоятелства би могло да бъде направено заключение, че жалбоподателката е местно лице за данъчни цели на [държава] по смисъла на ЗДДФЛ, то същата не може да бъде квалифицирана като такава по смисъла на СИДДО с [държава], тъй като не покрива предвидения в чл.1, ал.2, б. „а“ от спогодбата критерий за българско гражданство, съответно не може да се ползва от предвидените в нея данъчни облекчения за доходите от източник във [държава], както правилно е приел и органът по приходите.

С цел изчерпателност следва да се посочи, че в точка 3 на разпоредбата на чл. 1 от СИДДО се предвижда, че когато съгласно разпоредбите на ал. 2 физическо лице е местно лице и на двете договарящи държави, неговото положение се урежда по следния начин: а) това лице се счита за местно лице на държавата, с която неговите лични и икономически връзки са по-тесни (център на жизнени интереси); б) ако държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на това лице, не може да бъде определена, компетентните органи на договарящите страни решават въпроса по взаимно съгласие.“ В случая обаче, видно от представеното извлечение от регистъра на италианците, живеещи в чужбина, воден в Посолството на [държава] в София (л. 106) Ф. К. А. Ч. няма друго гражданство, включително българско, поради което в случая не намира приложение и разпоредбата на чл. 1, т. 3 от СИДДО с [държава]. В този смисъл, не е необходимо да бъдат обсъждани хипотезите на разпоредбата дали въз основа на установените по делото обстоятелства би могло да бъде направено заключение, че жалбоподателката може да се определи като местно лице за [държава], вместо за [държава] по смисъла на СИДДО.

Предвид изложеното, настоящия състав намира за правилен формирания от приходните органи категоричен извод, че в случая не е изпълнено условието, при наличието на което жалбоподателката може да се определи като местно за [държава]. Оспореният отказ за издаване на удостоверение за местно лице за 2020 г. е издаден при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, а жалбата като неоснователна следва да се отхвърли.

С оглед изхода от спора, на основание чл. 143, ал.3 АПК, на ответника трябва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, във връзка с чл.24 Наредбата за заплащане на правната помощ и ЗПП и чл.78, ал.8 от ГПК – в минимален размер от 100 лв.

Така мотивиран, Административен съд София - град, I отделение, 65 – ти състав