Решение № 2777 от 22.7.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 18267/2024 г.

Производството е по реда на чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) вр. чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на С. Я. С. чрез пълномощника му - адв. М. Н.- САК срещу заповед за задържане на лице рег. № ••••••• г., издадена от полицейски орган при ОСПС - СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т.6 от ЗМВР на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) "задържане за срок до 24 часа". В жалбата се излагат доводи, че спрямо жалбоподателя С. била издадена ЕЗА от •••••• г. от съдия при Районен съд Т••••••••••. В тази връзка било проведено производство по чл. 44 ЗЕЕЗА, и с Решение № ••••••••• г. на СГС, НО, 21 състав, постановено по НЧД № ••••••/2022 г., влязло в законна сила на ••• г. било допуснато изпълнение на посочената по -горе ЕЗА, като на основание чл.52, ал. 1 от ЗЕЕЗА било отложено предаването на С. на властите във ФРГ до приключване на воденото срещу него и висящо наказателно производство по НОХД № •••/2021 г. по описа на СГС (СпНС -закрит). Сочи, че въпреки че не били налице основанията за задържане на лицето, на •••г. същият бил задържан за пореден път за срок от 24 часа със заповед за задържане на лице рег. ••••••• г., издадена от полицейски орган при ОСПС - СДВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 6 от ЗМВР. Прави се искане атакуваната заповед да бъде отменена като незаконосъобразна. Жалбоподателят, редовно призван, не се явява, за него адв. М. Н. с пълномощно. От името на доверителя си поддържа жалбата, и излага отново доводи, че заповедта е незаконосъобразна, сочи, се че доверителят му отново е бил задържан, а той не е лице което да е обявено за издирване, тъй като предаването му на немските власти било отложено. Претендират се разноски за адвокатско вънаграждение съгласно представения договор за правна защита. Ответникът - полицейски орган при ОСПС - СДВР, редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото са постъпили писмени бележки от юрк. С., с приложено пълномощно, в който се развиват съображения за законосъобразност на издадения административен акт, оспорва се основателността на жалбата. Претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение, алтернативно се прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. СРП – призовани, не изпращат представител и не взимат становище. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съображенията на страните, приема за установено следното: На •••г. жалбоподателят бил задържан от полицейски орган при ОСПО – СДВР и бил издаден индивидуален административен акт - заповед за задържане на лице от ••• г. спрямо С. Я. С. на основание чл. 72, ал. 1, т.6 от ЗМВР, като е наложена ПАМ "Задържане за срок до 24 часа". Като фактическо и правно основание за издаване на заповедта е посочено “чл. 72, ал. 1, т. 6 от ЗМВР - лице обявено за издирване с цел задържане, както и по искане на друга държава във връзка с неговата екстрадиция или в изпълнение на Европейска заповед за арест. Жалбоподателят е подписал оспорваната заповед, като му е било връчено копие от нея. Същият е попълнил и подписал предоставената му на основание чл.74, ал.3 от ЗМВР декларация (приложение № 1 към чл. 15, ал. 2) за удостоверяване на факта, че задържаното лице е запознато с правата си по чл. 72, ал. 3, 4, 5 и 6 и чл. 73 ЗМВР. Извършен е и обиск по реда на ЗМВР. Горната фактическа обстановка съдът възприе въз основа на събраните по делото писмени доказателства, приобщени по реда на чл. 283 от НПК – заповед за задържане, протокол за личен обиск, декларация, докладна записка, Решение № •••••• г. на СГС, писмо от ОКПК – СДВР, удостоверение – справка от ШИС, удостоверение издадено от Началник •••••• - СДВР, пълномощни, квитанция за внесена държавна такса и адвокатско пълномощно, писмо от СДВР с данни за издирвателни процеси и забрани спрямо С., писмо от СГП, псмо от СГС – СНС закрит, писмо от СГС, НО, 21 състав. Писмените доказателства позволяват правилното изясняване на случая, като обсъждането на доказателствените материали поотделно и в тяхната съвкупност доведе до еднозначни фактически изводи у съдебния състав. Същите са приети по надлежния ред и следва да бъдат кредитирани в цялост, поради което не се налага допълнителен анализ. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Жалбата е ДОПУСТИМА, подадена от активно легитимирано лице с правен интерес да оспорва, в предвидения преклузивен срок и срещу акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество същата е ОСНОВАТЕЛНА. Заповедта, предмет на съдебен контрол в настоящото производство е издадена от материално и териториално компетентен административен орган - полицейски орган по смисъла на чл. 57 от ЗМВР, осъществяващ дейност по чл. 6, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и притежаващ качеството полицейски орган по чл. 72 от ЗМВР, при спазване на предписаната от закона форма по смисъла на чл. 59, ал. 2 от АПК, поради което съдът намира, че оспорения акт не страда от пороци водещи до неговата нищожност. Заповедта за задържане на лице съдържа реквизитите, посочени в чл. 74, ал. 2 от ЗМВР: името, длъжността и местоработата на служителя издал заповедта, основанието за задържането, данни идентифициращи задържаното лице, датата и часа на задържането, ограничаването на правата на лицето по чл. 73 от ЗМВР, както и правото му да обжалва пред съда законността на задържането и правото му на адвокатска защита и осигуряването на възможност от полицейския орган да се свърже със защитник -адвокат. Действително в оспорената заповед не се съдържа информация пред кой съд подлежи на обжалване, като не е посочен АССГ, както твърди защитата в жалбата, но този пропуск не е съществен и не влече като последица отмяна на акта на това основание, тъй като жалбоподателят е упражнил правото си на жалба и то именно пред компетентния за това съд. С оглед горното настоящият съдебен състав приема, че в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да са самостоятелно основание за отмяна на обжалвания административен акт. На следващо място, в атакуваната заповед е посочено основание по чл. 72, ал. 1, т.6 от ЗМВР лице обявено за издирване с цел задържане, както и по искане на друга държава във връзка с неговата екстрадиция или в изпълнение на Европейска заповед за арест, а именно предпоставките на чл. 72, ал. 1, т. 6 ЗМВР, Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност, като следва да бъдат проверени данните обусловили фактическите основания, както и да се предотврати укриването на лицето. Действително в атакуваната заповед не е посочено подробно фактическото основание, но съдът намира, че това макар и формално да е нарушение с оглед липсата на прецизност, то е изводимо от останалата част на посоченото основание, а именно лице обявено за идирване с цел задържане и искане на друга държава във връзка с неговата екстрадиция или в изпълнение на ЕЗА, поради и което тази непрецизност не е основание за отмяна на атакуваната заповед. Налице е съответствие между посоченото фактическо и правно основание за издаването на заповедта. Макар и лаконичен, текстът в достатъчна степен изяснява обстоятелството, мотивирало полицейския орган да приложи мярката. В конкретния случай от приложените към материалите на делото писмени доказателства безспорно се установява, че с протоколно определение от ••••• г. по НЧД № •••••/2022 г. по описа на СГС, НО, 11 състав по отношение на С. Я. С., ЕГН •••••••••• е взета МН “••••••“, като с протоколно определение от 26.07.2022 г. по ВЧНД № •••/2022 г. по описа на САС взетата по отношение на С. МН “••••••“ е отменена и спрямо същия е взета МН „•••“ в размер на 10 000 лева./ виж писмо от СГС, НО, 21 състав/. С влязло в законна сила съдебно решение № ••••••••• г. на СГС, НО, 21 състав, постановено по НЧД № ••••••/2022 г. е допуснато изпълнение на издадена на •••••• г. Европейска заповед за арест по отношение на българския гражданин С. Я. С., като му е взета МН “••••••“, която да основание чл. 44, ал. 7, изр. 2 от ЗЕЕЗА следва да се счита взета от момента на приключване на наказателното производство по НОХД № •••/2021 г. по описа на СГС- СпНС (закрит), до фактическото предаване на българския гражданин на компетентните власти на Република Германия. По воденото наказателно производство - НЧД № ••••••/2022 г. лицето С. Я. С. не е обявяван за ОДИ. Наказателното производство по НОХД № •••/2021 г. по описа на СГС- СпНС (закрит), видно от материалите по настоящето дело няма данни същото да е приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради и което не са се реализирали предпоставките за задържане на лицето на посоченото в заповедта основание, а именно за предаването му на властите във ФРГ. Действително жалбоподателят не е обявяван за издирване от органите на МВР в страната, не е обявяван за издирване и от съдебните власти в РБ, като инициативата за неговото издирване е подадена във връзка с издадена Европейска заповед за арест от ••••••г. от Районен съд в гр. Берлин, ФРГ с идентификатор по ШИС, като именно издаващата страна следва да инициира процедура по прекратяване на издирването и свалянето му от масивите на МВР и по линия на международното сътрудничество, и това обстоятелство не е в компетенциите на българските власти, нито пък могат да проявяват инициативност, но в същото време полицейските органи са длъжни да предприемат проверка дали фактическите основания за задържането по смисъла на чл. 721 ал.1 т. 6 от ЗМВР са налице и едва тогава да извършат преценка необходимо ли е обезпечаването им чрез процесуална принуда по реда на ЗМВР. Изложеното мотивира извода, че в конкретиката на настоящия казус не е следвало да бъде издадена Заповед за задържане, на основание чл. 72, ал. 1, т. 6 ЗМВР. С издаването на процесната заповед са нарушени изискванията на чл. 74, ал. 2, т. 6 от ЗВМР вр. чл. 30, ал. 2 КРБ, чл. 59, ал. 1 и ал. 2, т. 4 АПК и член 5, § 2 ЕКЧП, съставляващи процесуални гаранции за правото на свобода и сигурност по чл. 30, ал. 1 КРБ и член 5, § 1, изр. 1 ЕКПЧП срещу произволното негово ограничаване. По изложените съображения оспорената заповед следва да бъде отменена като незаконосъобразна на основание чл. 146, т. 4 от АПК. При този изход на спора разноски се дължат в полза на жалбоподателя, който претендира сумата от 1000 лева, възнаграждение за адвокат и 10 лева държавна такса, като от процесуалния представител на ответника се прави възражение за прекомерност. Съгласно разпоредбите на ГПК и АПК, в частност чл. 78, ал. 5 ГПК и чл. 144 от АПК, ако заплатеното възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може да присъди по-нисък размер в тази им част. Съдът не е длъжен, но може да намали размера на заплатения адвокатски хонорар, само ако кумулативно са налице съответно искане на насрещната страна и прекомерно възнаграждение спрямо фактическата и правна сложност на делото. При преценката за размера на адвокатското възнаграждение следва да бъде съобразено Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. В него е предоставено задължително за националните съдилища на страните от Европейския съюз тълкуване на разпоредбите на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр чл. 4, § 3 ДФЕС. В своите мотиви Съдът насочва, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, с придаден задължителен характер с национална правна уредба, която противоречи на цитираните правила от ДФЕС. СЕС продължава в разсъжденията си, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, не допуска съдът да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр чл. 4, § 3 ДФЕС. СЕС споделя в съображенията си, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Пренесено в конкретиката на казуса, задължителната сила на решението на СЕС по преюдициалното запитване налага този съд да извърши преценка, доколко разпоредбите на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗА, във връзка с чл. 8 от Наредба № 1/2004 г., в актуалната им редакция, са съответни на правото на ЕС. Съобразявайки вида и количеството на извършената дейност по предоставената правна защита пред настоящата съдебна инстанция, както и предмета на делото, този съд приема, че фактическата и правна сложност на процесния казус не е необичайна и не се отличава съществено от останалите дела от този вид. Въззивното производство е без процедурни усложнения, за запознаване с материалите по делото и изготвянето на жалбата не е било нужно полагането на прекомерни усилия, нито изразходването на съществен времеви и технически ресурс, поради и което съдът намира, че следва да уважи възражението за прекомерност и да присъди адвокатски хонорар в размер на 750 /минимално предвидения за такъв вид производства/ и 10 лева - внесена държавна такса. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, СЪДЪТ