Решение № 538 от 1.7.2024 г. на Районен съд - Бургас по дело № 1608/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) и е образувано по жалба на Г. Р. Р. ЕГН: ••••••••••, с посочен адрес •••••••••••••чрез адв. Е. В. – БАК, съдебен адрес: ••••••••••• против Заповед за задържане на лице № 3292зз-159/17.04.2024 г., издадена от мл.инспектор при 04 РУ - Бургас на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. Със жалбата се моли за отмяна на атакуваната заповед за задържане, с изложение на множество тезисни разсъждения относно приложимостта на чл.19, ал.2 ЗЗДН и правното значение на Решение №725/12.04.2024 г. по гр.д. №161/24 г., с което е отхвърлена молбата за издаване на заповед за защита от домашно насилие, препис от което бил служебно изпратен на РУ на МВР. Оспорва се приложимостта на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР като материалноправно основание за издаване на заповедта, предвид специалния характер на разпоредбата на чл.21, ал.4, вр.ал.1 ЗЗДН, както и липса на мотиви относно фактическото основание на заповедта за задържане. В о.с.з жалбоподателят Г. Р. се представлява от адв.Е. В., която поддържа и доразвива аргументите и възраженията в жалбата. Настоява заповедта за задържане да бъде отменена като незаконосъобразна, както и за присъждане на разноски. Жалбоподателят Г. Р. моли за отмяна на заповедта за задържане. Ответникът по жалбата – Х. И. П., редовно уведомен не се явява. Представено е писмено становище с аргументи, защитаващи материалната и процесуална законосъобразност на издадената заповед за задържане. Направено е и възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Жалбата е процесуално допустима. Подадена е срещу акт, който може да бъде оспорен по съдебен ред- чл. 72, ал.4 от ЗМВР и чл. 15, ал.4 от Инструкция № 8121з-78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в Министерството на вътрешните работи, изд. на основание на законовата делегация на чл. 72, ал.9 ЗМВР, и от лице с правен интерес от оспорването /чл. 147, ал.1 от АПК/, в качеството на засегнат от него адресат. За спазен съдът приема и 14-дневния преклузивен срок по чл. 149, ал.1 АПК. В заповедта за задържане е отразена дата на издаване 17.04.2024 г., както и че жалбоподателят е получил екземпляр от нея, а жалбата е депозирана в БРС на 18.04.2024 г. Разгледана по същество жалбата е основателна. Със Заповед за задържане на лице № 3292зз-159/17.04.2024 г., издадена от мл.инспектор при 04 РУ – Бургас жалбоподателят Г. Р. Р. е задържан за срок от 24 ч. на 17.04.2024 г. в 15.30 ч. Вписаните в заповедта фактически и правни основания за задържането му са: "има данни на, че на 17.04, 2024г. около 14.10 ч. в гр.Бургас, ж.к. Меден рудник в••лицето нарушава Заповед за незабавна защита №7/12.01.2024 г. на Районен съд –Бургас, с което е запознат – престъпление по чл.296, НК.“ От доказателствата по преписката, изпратена по реда на чл. 152, ал.2 АПК и допълнително изпратените в изпълнение на указанията на съда, дадени с разпореждането за насрочване на делото в открито с.з., се установява, че Х. И. П. към 17.04.23 г. е заемал длъжност полицай в група „Патрулно-постова дейност“ към сектор „Охранителна полиция“ при 04 РУ-Бургас / удостоверение от 25.04.2024 г. на ОДМВР-Бургас, акт за встъпване в длъжност и Типова длъжностна характеристика на длъжността полицай-старши полицай в сектор „Охранителна полиция“ група „Патрулно-постова дейност“ при районно управление на ОДМВР. Задържането на лицето е било отразено в книгата за задържани лица, като са посочени №, дата и час на заповедта за задържане; име на задържането лице, ЕГН/ЛНЧ.; здравословно състояние: добро; име и фамилия на служителя, извършил задържането: Х. П.. Не е спорно по делото, че срещу Г. Р. Р. е била издадена Заповед за незабавна защита №7/12.01.2024г. на основание чл.18, ал.1 ЗЗДН и въз основа на Определение №357/12.01.2024 г. по гр.д.№161/2024 г. Съдът в първоначалния си акт е приел за адекватни на незабавната нужда от защита мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.5 вр. чл.5, ал.3 от ЗЗДН, въз основа на която преценка е приложил привременни мерки на основание чл.18, ал.1 от ЗЗДН -като до приключване на производството по делото с влязъл в сила съдебен акт Г. Р. е бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на К. Д. Р и малолетното им дете Я. Г. Р., бил е отстранен от съвместно обитаваното жилище, находящо се в ••••••••••••••••наложена му е забрана да приближава молителката на по-малко от 100 метра и е временно определено местоживеене на малолетното дете при майката К.Р. В определението, въз основа на което е издадена заповедта за незабавна защита е прието, че мярката по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН /забрана на извършителя да приближава детето/ не е в негов интерес, тъй като не следва да се препятства възможността за лични контакти на детето с бащата, както и е прието за непропорционална и прекомерна мярката по чл.5, ал.1, т.4 от ЗЗДН /забрана на извършителя да осъществява контакт с пострадалите лица под каквато и да е форма/, тъй като между страните е необходимо да продължи осъществяването на контакти с оглед упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете и личните контакти с него. С Решение №725/12.04.2024 г.по гр.д. №161/2024 г, . е отхвърлена молбата на К. Р.а за издаване заповед за защита от домашно насилие, осъществено на 12.12.2023г., 21.12.2023 г., 30.12.2023 г. от Г. Р. Р. и в диспозитива на решението е указано препис да се изпрати на РУ на МВР по адреса на страните, както и на Д „СП“ Бургас.В решението е закрепен въз основа на детайлен доказателствен анализ крайният фактически извод за липса на несъмнена доказаност на осъществено от жалбоподателя Г. Р. домашно насилие спрямо К. Р.а по см. на чл.2 от ЗЗДН, като собствените на молителката твърдения са окачествени като житейски необосновани, алогични и компрометирани на собствено основание. Съдът служебно е изискал и приобщил ДП №3292 ЗМ 295/2024 г. по описа на 04 РУ на ОДМВР – Бургас, образувано за престъпление по чл.296, ал.1 НК и приключено с постановление за прекратяване на наказателно производство от 12.06.2024, в което е прието, че деянието формално осъществява признаците на престъпление по чл.296, ал.1 НК, но предвид обсъдената фактическа обстановка по делото, приетата липса на основания за издаване заповед за защита от домашно насилие, сдобряването на двамата съпрузи и връщането им към нормален семеен живот, деянието е явно незначително по см. на чл.9, ал.2 НК. Действително при оценка на доказателствата, съдът преценява непосредствено събрани в конкретното производство доказателства, които имат предназначение да обслужат единствено неговите собствени нужди, а не потребностите на всяко друго такова производство.Без да се наема да оспорва споменатото принципно положение, че събраните доказателства от приобщеното ДП №3292 ЗМ 295/2024 г. по описа на 04 РУ на ОДМВР –Бургас имат процесуална стойност на доказателства единствено в рамките на това наказателното производство, по което са събрани, съдът намира следното: Обективният прочит на показанията на св.Х. П. и св.В. П. от посоченото досъдебно производство, моменти от свидетелстването им носят опредЕ. информация, способна да ориентира съдебната преценка за обстоятелствата при които е извършено задържането, в т.ч. относно сведените до знанието на задържащия орган подробни факти за причините, поради което Г.Р. е установен на адреса на съпругата му, и които са наложили смяна на патрона на входната врата, които изискват задълбочено внимание и оценка. Недопустимо е те да бъдат подминавани като несъществуващи, доколкото необоснованото им изолиране би провокирало необективност при преценка на фактическите основания за издаване на заповедта за задържане. В протоколите от разпитите на св.П. и св.П. е указано, че по идентичен и еднороден начин, че на 17.04.2024 г. в ж.к. „••••••••••••са установили Г. Р. Р., който в хода на проведена беседа посочил, че е постановено съдебно решение, отменящо действието на издадената спрямо него заповед за незабавна защита, че предходната вечер със съпругата си се прибрали заедно в апартамента, и по неин почин и решение същата е излязла от семейното жилище, заключвайки жалбоподателя Р., ч е К. Р.а не се е прибрала до сутринта на 17.04.2024, което наложило Р. да ангажира ключар, за да му отвори и да отиде на работа на 17.04.2024 г. Тези фактически данни при изискуемото се съотнасяне с останалата доказателствена маса, приобщена в хода на съдебното следствие чрез показанията на свидетелите Е. Р.а, К. Р. и М. Х. в намират пълно логическо съответствие и смислово единствно с приобщените в съдебното следствие гласни доказателства. Преценката на структурата и съдържанието на съобщеното от свидетелите К. Р.а и Е Р.а пред първоинстанционния съд дава основания да се приеме, че те представят необходимата пълна и точна реконструкция на действителни събития, независимо от вариативните нагласи на св.К.•• Р.а към част от детайлите, проявената от нея колебливост при стриктно изясняване на последователността и връзките между отделните събития. И двете свидетелки сочат, че на 16.04.2024 г. К. Р.а е позвънила на жалбоподателя да се срещнат, в отговор на което той приел. Св. К. Р.а заяви, че двамата със съпруга й са прекарали следобеда заедно, пазарували са, разхождали са малолетното им дете, прибрали са се в семейното жилище и поради възникнало скарване свидетелката К. Р.а е излязла от жилището, заключвайки неволно и по навик съпруга си. Св.К. Р.а не отрече и че се е прибрала на следващия ден 17.04.2024 г., както и че след като заварила съпруга си в жилището, импулсивно и без да разговаря с него, се почувствала афектирана, че той не си е тръгнал и подала сигнал на тел.112 за нарушаване заповед за незабавна защита, като изчакала органите на полицията пред входа на жилищния блок. Свидетелката посочи, че телефонният номер на съпруга й е блокиран от нейна страна и той към 17.04.2024 г. не е бил в състояние да се свърже с нея, да я извести, че е заключен и не може да напусне жилището. Обективната интерпретация на депозираните от К.Р.а показания дава основание да се приеме, че в основни линии тяхната истинност, собствена логичност и вътрешна убедителност налагат акредитацията им като достоверни.Действително, тази свидетелка сочи, че със съпруга й продължават да съжителстват, в добри отношения са, както на 16 и 17.04.2024 г., така и по принцип в семейния им живот Г. Р. не е личност, характеризираща се с черти като агресивност, избухливост и т.н. Нормално е свидетелката да изпитва известно морално неудобство от прибързаната си постъпка на 17.04.2024 г., логично е и да не е в състояние да намери разумно оправдание на мотивите си да сигнализира органите на полицията за неправомерно поведение на съпруга й, когото сама предварително е повикала, а после заключила в семейното жилище и на когото през целия период на семейната връзка разчита за отглеждане на малолетното им дете и за финансовото обезпечаване на детето и посрещане на семейните разходи. Свидетелката е в зряла възраст и със запазени възприятия, на които макар с частични нарушения в логическата структура и последователност, дори и при констатирано спестяване на отделни факти, следва да бъде дадена вяра, независимо от алогичните моменти в нейните показания, и въпреки неяснотата на собственото объркване в действията на самата свидетелка от 16 и 17.04.2024г. Без необходимост от пунктуално детайлизиране показанията на св.Е. Р.а следва да се посочи, че те допълват тези на св.К. Р.а и са логически съгласувани с тях в основната фактологична линия на свидетелстване- че жалбоподателят е бил поканен по телефона от К. Р.а да се прибере вкъщи на 16.04.2024 г., че на 17.04.2024 г. е позвънил на дъщеря си и е поискал съдействието й да намери ключар, тъй като е заключен от съпругата си в семейното жилище и не може да отиде на работа, както и че преди акта на задържане, жалбоподателят подробно и спокойно е пресъздал пред задържалия го полицай Х. П. причините, поради които се е стигнало до нелепата ситуация да бъде заключен от съпругата си в семейното жилище и да не е в състояние обективно по своя воля и усмотрение да го напусне.Тези показания намират доказателствена подкрепа и логическа взаимовръзка и с показанията на св.М. И., колега на жалбоподателя, който на 17.04.24 г. е бил уведомен по телефона от Г.Р. за ситуацията, препятстваща го да се яви своевременно на работа, а също и лаконична фактология относно възприет разговор между Г. Р. и негови колеги, в който Р. е бил афектиран и разстроен, разказвал е за случката със задържането, отдавайки я на семейните проблеми със съпругата си. При така приетото за установено от фактическа страна съдът обуславя следните правни изводи: Съдът намира, че оспорената заповед за задържане е издадена от компетентен полицейски орган в сектор „Охранителна полиция“ при районно управление на ОДМВР, в кръга на правомощията му, съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР. Компетентността на органа, издател на акта, произтича от чл. 57, ал.1 от ЗМВР и чл. 74, ал.1, вр. чл. 72, ал.1 ЗМВР. Полицай Х. П. в група „Патрулно-постова дейност“ към сектор „Охранителна полиция“ при 04 РУ на ОДМВР има качеството на полицейски орган и в кръга на законово предоставените му правомощия е да издава заповед за задържане на лице. В атакуваната заповед е посочено като правно основание разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, която предвижда, че "полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление". В заповедта е посочено и фактическо основание на задържането – „има данни на, че на 17.04, 2024г. около 14.10 ч. в гр.Бургас, ж.к. Меден рудник в бл.•• лицето нарушава Заповед за незабавна защита №7/12.01.2024 г. на Районен съд –Бургас, с което е запознат – престъпление по чл.296, НК.“ Това словесно описание съставлява почти буквален препис на нормативния бланкет на чл.296, ал.1 НК и по своята информативност не представлява достатъчен фактически ресурс, който да обоснове изпълнение на минималния стандарт при очертаване на фактическите предпоставки на предвиденото законово основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР в контекста на изискването за мотивираност на заповедта.В този смисъл като обвързващи разяснения относно изискването за мотивираност на „административните актове“ съдът се придържа към т. 4 от тълкувателно решение № 1/18.04.2006 г. по а. д. № 1/2006 г. на ВАС, който приема, че задължението за мотивиране на административните актове е залегнало и в чл. 59, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс. Стриктното спазване на минималните съдържателни критерии за фактическо описание на основанието по чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР произтича и от прокараните стандарти, утвърдени в съдебната практика с приемането на ППВС № 4/1976 г., т. 7; ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС и ТР № 4/2004 г. на ОС на ВАС. Издадената заповед по същество не съдържа мотиви, т.к. възпроизвеждането на нормативното абстрактно съдържание на разпоредбата на чл. 296, ал. 1 от НК, с посочване на състава на нормираното там престъпление – неизпълнение, респ.използвания лексически израз -нарушаване на заповед за незабавна защита, практически води до запълване бланкета на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР с друго бланкетно съдържание- това на законния текст на чл.296, ал.1 НК. Формалното посочване на изпълнителното деяние на конкретно предполагаемо престъпление, в.т.ч. такова по чл.296, ал.1 НК, дори и в съчетание с конкретно посочени време и място, на предполагаемо престъпно поведение, не дава достатъчна яснота, какви именно укорими от гледище на господстващия обществен морал и правопорядък действия е извършвало задържаното лице или какви предварителни данни като фактически предпоставки на съпричастността на задържаното лице в извършено евентуално престъпление по чл.296, ал.1 НК е установил издателят на заповедта за задържане.Този дефицит прави невъзможно да се прецени наличието на предполагаема връзка на задържания с вероятното престъпление по чл.296, ал.1 НК, респ. лишава от правна обосновка необходимостта от задържането му, бланкетно обвързана с нормата на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. Конкретизацията на точното съдържание на фактическото поведение на жалбоподателя е от съществено значение, тъй като заповедта за незабавна защита включва изброително посочените привременни мерките по чл.5, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.5 вр. чл.5, ал.3 от ЗЗДН, -задължаване на Г. Р. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на К.•• Д. Р.а, и Я Г.ов Р.; отстраняване на жалбоподателя от съвместно обитаваното жилище, находящо се в гр.Бургас, ж.к.•••••••••• и забрана за жалбоподателя да приближава на по-малко от 100 м. К.•• Р.а. Липсата на конкретизация, коя от трите привременни мерки за защита е нарушена, респ. дали Г.Р. с поведението си е влязъл в конфронтация с всяка или повече от една от посочените, е порок, съставляващ еманация на немотивираност на заповедта, препятстваща възможността жалбоподателят да узнае в пълнота фактическите основания за издаването й, респ. съдът да упражни пълноценен съдебен контрол върху констатираните от задържащия орган основания, въплътени в чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. Именно посочване на конкретните съставомерни действия, налагащи необходимостта от задържането, представляват фактическите основания, които следва да се съдържат в заповедта – арг. от чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. /Изцяло в този смисъл в аналогичен по правната си специфика казус виж Решение № 212 от 11.02.2021 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 2516/2020 г., Решение № 361 от 16.03.2022 г. на АдмС - Бургас по к. а. д. № 121/2022 г. Съдът няма процесуално задължение да предполага каква е била действителната воля на полицейския орган, както и да извежда същата по пътя на тълкуването и по подразбиране. Действително срещу Г. Р. Р. е била издадена на 12.01.2024 г. заповед за незабавна защита по гр. дело № 161/2024 г. на БРС, с която е отстранен от съвместно обитавано жилище, находящо се в гр.Бургас, ж.к. „Меден рудник“ бл.254, ет.6, ап.23.. Съгласно чл. 18, ал. 2 от ЗЗДН заповедта се връчва на страните и се изпраща служебно до районното управление на Министерството на вътрешните работи. Към дата- 17.04.2024 г. не са налични в преписката писмени доказателстава, че тази заповед е била доведена до знанието на жалбоподателя и същата да му е била връчена по предвидения в закона ред, като тази базисна предпоставка за евентуално съставомерно поведение, насочващо към основанието на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, независимо че не се оспорва от страните, е абсолютна и не може да се извежда по презумптивен път, в т.ч. и от косвени индиции с оглед приключилото първоинстанционно производство по чл.15 ЗЗДН с решение, с което се отхвърля молбата за издаване на заповед за защита от домашно насилие. При липсата на безпротиворечиви доказателства за уведомяването на Г. Р. към 17.04.2024 г. за издадената срещу него заповед за незабавна защита не може да се вмени в негова вина нейното евентуално неизпълнение. На следващо място посоченото правно основание за налагане на принудителната административна мярка спрямо жалбоподателя е чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Тази разпоредба овластява полицейските органи да задържат лица, за които има данни, че са извършили престъпление.За прилагането на тази принудителната административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, нито „достатъчно данни“ като коректив на преценката по чл.207 НПК, установяващи по категоричен начин вината на лицето, престъпната съставомерност на неговото поведение, параметрите на обективна и субективна съпричастност към вмененото му деяние по смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението, което дава право на административния орган при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката. В случая в преценяваното фактическо основание за приложението на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР не фигурира като минимум дори най-обща рамка на обхвата на твърдяното престъпно поведение, което обективно влиза в колизия с императивно обвързващите задължения и забрани в издадената заповед за незабавна защита. Действително по-нисък е прагът на изискването за описание на обективните признаци от състава на евентуално престъпление, към което се счита за евентуално причастно задържаното лице в заповедта за задържане, в сравнение с някой от процесуалните документи по чл.219 и чл.246 НПК. Но да се формират абсолютно предположителни изводи относно основанията за свеждане или не обхвата на посоченото в заповедта неправомерно поведение на жалбоподателя от 17.04.2024 г. единствено до нарушаване на мярката, свързана с отстраняване от съвместно обитаваното жилище, предвид посоченото място и време «на 17.04.2024 г. около 14.10 ч. В гр.Бургас, ж.к. М.Рудник, бл.254» указва на процесуален пропуск от категорията на съществените. На следващо място, съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК, в тежест на административния орган е да установи и докаже наличието на фактическите основания и изпълнението на законовите изисквания при издаване административния акт. В случая посредством представените по делото писмени доказателства, а и от гореобсъдените гласни доказателства не би могло да се установи, че към момента на издаване на процесната заповед са съществували достатъчно данни, които да обосноват налагането на принудителната административна мярка спрямо жалбоподателя - данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление по чл. 296, ал. 1 от НК, което е посочено в издадената заповед. Видно от показанията на св.Е. Р.а, преди фактическото задържане на нейния баща, с него е проведена беседа, като същият е очертал подробно точния развой на взаимоотношения със съпругата си К.•• Р.а от 16.04.24 г. и 17.04.24 г., както и абсурдността на ситуацията, в която се е оказал- заключен в семейното жилище от съпругата му, която е инциирала преди това срещата между двамата и възстановяване на семейната връзка, в т.ч. чрез пребиваване в семейното жилище, като през времетраенето на неговото заключване в жилището телефонният му номер е бил блокиран от съпругата му.Тази ситуация на свой ред е довела до ограничаване свободното придвижване на жалбоподателя и възможността му да се яви на работа и да полага труд. Впрочем така изброената фактология е обективно проверима в съпоставка с показанията на полицейския служител Х. П., депозирани по БП295/2024 г. 04 РУ-ОДМВР Бургас, които указват, че Хр.П. е бил осведомен за фактическата версия на жалбоподателя относно присъствието му в семейното жилище на 17.04.24г. Ето защо и без да проведе обстойно и всеобхватно проучване на фактите, заявени от Г. Р., без събиране на необходимата предварителна информация и подлагането й на аналитично изследване и обективно обсъждане в контекста на цялостната ситуация, полицейският орган е наложил тази неадекватна и непропорционална принудителна административна мярка. Демонстрираният формализъм при направеното схематично възприемане на отделни изолирани фрагменти от поведението на жалбоподателя на 17.04.24 г. –свеждащи се изцяло и само в присъствието му на адреса на семейното жилище, от което е отстранен със заповедта за незабавна защита, предпоставя несъответствие на предприетото задържане с целта на превантивната мярка по чл, 72 ЗМВР. Следва да се отчете, че изискуемите „данни“ като релевантна основа, активираща правомощието по чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР не са намерили нужната фактическа база в наличната писмена документация по полицейската преписка, т.к. както се отбеляза, липсват писмени доказателства относно датата на връчване на заповедта за незабавна защита на Г. Р., факт, който макар и да не се оспорва от страните следва да бъде сигурно установен от административния орган. Ноторно известно е, че скритата, интимна сфера на развитие на личния живот на участниците в семейната връзка е трудно установима извън преките възприятия на субектите в семейната среда. Нещо повече, липсата на публичност, липсата на еманципация на партньорите в семейната връзка, инертното двустранно отношение към постъпките на другия през времетраенето на тази връзка, създават предпоставки за възможни спекулации. Напълно пренебрегнат от полицейския орган поради липса на минимално положено усилие за закрепване на писмените сведения на К.•• Р.а е и непосредственият мотив на Г. Р. за поведението му, свързващо се с присъствие на 17.04.2024 г. в семейното жилище гр.Бургас, ж.к. М.Рудник, бл.254.Същият е бил извикан именно от депозиралата сигнала за това негово присъствие К.•• Р.а, а впоследствие и заключен от нея, т.е. за един времеви интервал, предшестващ задържането, Г. Р. е бил лишен изобщо от възможност за изборна промяна на местонахождението си, било е ограничено свободното му придвижване в пространството от неговата съпруга К.•• Р.а, била му отнета всяка алтернатива за местопребиваване на друго място, извън семейното жилище. Жалбоподателят след смяната на ключа е изчакал съпругата си, за да й обясни за създалата се ситуация, блокираща свободата на движението му и да й предостави ключа за жилището. Подобен стимул, относно присъствието на жалбоподателя на 17.04.24 г. в семейното жилище очевидно не притежава онази морална укоримост, която би направила конкретно извършеното общественоопасно въобще, в т.ч. и да оправдае последвалата държавна реакция чрез прилагане на принудителна мярка, свързана със задържане за срок от 24 ч. По отношение на предпоставения със жалбата и защитната аргументация на адв.В. логически минимум относно момента, до който се простира правното действие на наложените със заповед за незабавна защита привременни мерки, съдът споделя практическите разрешения в / Решение № 6199 от 23.05.2024 г. на АдмС - София по адм. д. № 10517/2023 г. Решение № 219 от 15.01.2024 г. на АдмС - Хасково по адм. д. № 1189/2023 г./ Съгласно чл. 19 ЗЗДН Заповедта за незабавна защита има действие до издаването на заповедта за защита или на отказа на съда. Поради това и независимо от обстоятелството, че впоследствие молбата за издаване на Заповед за защита е била отхвърлена от БРС, то първоначално издадената заповед за незабавна защита до постановяването на окончателния съдебен акт /в случая въззивно определение за прекратяване на производството поради десезиране на съда/ е имала действие. Независимо от изложеното, задържането по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, по своята правна същност представлява принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от ЗАНН, чиято първостепенна роля е постигането на социално-превантивни, преустановителни и обезпечителни цели, като чрез задържане на лицето се цели да се предотврати възможността то да извърши престъпление, да продължи изпълнението на престъпление или да се укрие. Тази цел не би могла да бъде постигната при липса на достатъчно ясни данни за извършено от жалбоподателя престъпление. Недопустимо е предпоставките за налагане на тази принудителна административна мярка да се предполагат и извеждат в стриктно формално направление – поради наличие на издадена заповед за незабавна защита и обвързаността на полицейския орган от задължението да следи за изпълнението й по арг.чл.21, ал., 1 ЗЗДН, а следва за конкретния случай да са недвусмислено установени от административния орган, което същият не е изпълнил. Налагането на процесната принудителна административна мярка в случая не е оправдано, тъй като освен, че не са налице ясни данни, че лицето е извършило престъпление, липсват и данни, че то се е укривало, че съществува предполагаем риск за обществеността да продължи да извършва престъпление, и/или да препятства проверката/разследването. Целта на закона с налагането на тази принудителна административна мярка е да се ограничи вредното влияние и отзвук на евентуално извършено престъпление върху обществото, да се осуети прикриването на извършено престъпление, както и да се създадат условия за безпрепятствено провеждане на полицейската проверка. Безспорният фактически фундамент, който предпоставя основанието на чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР е констатацията за обективни данни за съпричастност към конкретна форма на общественоопасно поведение. Следователно, неизпълнението на фактическата основополагаща предпоставка за предварително констатирани предполагаеми, но еднопосочни по смислов и съдържателен капацитет данни, обосноваващи предположение за извършено конкретно престъпление, аргументира неизпълнение на критерия на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР за издаване на заповед за задържане за срок от 24 часа. Нещо повече, в случая, видно от доказателствата по делото, полицейските органи са установили самоличността на Г. Р. Р. още преди неговото задържане, продължително време са беседвали с него, узнали са информация, която противостои напълно на формално произтичащото от съдържанието на заповедта за незабавна защита основание на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, и въпреки това не са предприели допълнителни проверовъчни действия за обследване на фактически версии с противостоящо си съдържание. Не са налице и данни за възпрепятстване от Г. Р. на действията им за извършване на неотложни процесуално-следствени действия, отсъствали са агресивни тенденции в неговото поведение, отсъствал е заявен отказ за явяване в съответното РУ на МВР или друга липса на директно съподчинение на полицейско разпореждане. Въобще не са налице никакви обстоятелства, които в достатъчна степен да обосноват ограничаването на правото му на свободно придвижване. Предвид липсата на валидни доказателства, обуславящи съмнение за това, че задържаното лице би могло да препятства или затрудни разследването, което да оправдае налагането на мярката, съдът намира, че в случая е нарушен и принципът за съразмерност по чл. 6, ал. 2 от АПК. Това е така, доколкото задържането е темпорално отдалечено с провеждане на беседа, и генериране на протворечива, но останала непреверена информация, противостояща на обстоятелствата в сигнала, и то при наличие на непосредствено придобити впечатления от полицейския орган, че при пристигане на място, задържаното лице изцяло е съдействало на проверката и е представило качествено различна фактическа ситуация, обособяваща снижени възможности за напускане на семейното жилище за един продължителен времеви интервал. Предвид изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, съдът присъжда в полза на оспорващия своевременно поисканите и доказани разноски. В конкретния случай по делото има доказателства за сторени разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 1200 лева. В случая в сферата на заявеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от жалбоподателя, съдът оценявайки типизираната, обичайна фактическа и правна сложност на делото, намира същото за основателно. Ето защо, размера на адвокатския хонорар следва да бъде редуциран съобразно алгоритъма, указан, в чл.8, ал.2, т.3 Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която разпоредба гласи, че за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес по Закона за Министерството на вътрешните работи – размерът на адвокатското възнаграждение е до 750 лв. Освен разноските за възнаграждение за адвоката, оказал процесуално представителство на жалбоподателя пред настоящата инстанция в размер на 750 лв., в тежест на ОДМВР-Бургас, следва да се присъдят и 10 лева за държавна такса за образуване на делото. Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Бургаският районен съд