Решение № 6159 от 1.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5767/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 4502 от 08.12.2021 г. постановено по ГД № 49088 по описа за 2021 г. на СРС, ГО, 177 състав, изменено по реда на чл. 248 от ГПК в частта за разноските с Определение № 1847/21.01.2022 г., постановено по същото дело, са отхвърлени предявените от ищеца „•••••••“ ЕАД срещу ответниците Г. А. К., Г. Т. Д. и Е. Г. Д. кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумите, както следва:

• ответникът Г. А. К., ЕГН •••••••••• да заплати на ищеца сумата от 1639, 34 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането 380, 58 лв. – мораторна лихва за забава върху тази главница за периода от 15.09.2018 г. до 10.08.2021 г., както и сума за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. - 30.04.2019 г. в размер на 11, 00 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането и 2, 82 лв. – мораторна лихва върху тази главница за периода от 30.08.2018 г. до 10.08.2021 г.;

• ответникът Г. Т. Д., ЕГН •••••••••• да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 819, 67 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, 190, 29 лв. – мораторна лихва за забава върху тази главница за периода от 15.09.2018 г. до 10.08.2021 г., както и сума за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. - 30.04.2019 г. в размер на 5, 50 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането и 1.41 лв. - мораторна лихва върху тази главница за периода от 30.08.2018 г. до 10.08.2021 г.;

• ответника Е. Г. Д., ЕГН •••••••••• да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 819, 67 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, 190, 29 лв. – мораторна лихва за забава върху тази главница за периода от 15.09.2018 г. до 10.08.2021 г., както и сума за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. – 30.04.2019 г. в размер на 5, 50 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането и 1, 41 лв. – мораторна лихва върху тази главница за периода от 30.08.2018 г. до 10.08.2021 г. Решението е постановено при участието на „Т.“ ООД – трето лице-помагач на страната на ищеца.

В частта, с която предявените искове са отхвърлени по отношение на ответниците Г. А. К. и Г. Т. Д., първоинстанционното решение е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка, доколкото в тази част същото не е обжалвано в срок от ищеца, респ. ответниците Г. А. К. и Г. Т. Д. не са страни във въззивното производство – по арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 от ГПК.

Решението е обжалвано в срок от ищеца „•••••••“ ЕАД само и единствено в частта, с която е отхвърлена претенцията му срещу ответника Е. Г. Д.. Въззивникът излага следните съображения за неправилността на първоинстанционното решение в обжалваната част. Сочи се, че за задълженията за топлоснбдения имот следва да отговаря собственика на същия – Е. Г. Д., който се легитимира като такъв с нотариален акт за дарение, с който А.И Ф. Г.и са му дарили процесния имот.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Е. Г. Д., с която се изразява становище, за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Независимо от това въззивният съд намира за необходимо да добави следното във връзка с оплакванията, наведени във въззивната жалба:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ е обусловена от наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им. Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника (при доказване на предпоставките за основателност на иска) е да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (редакция изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год.), „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ (нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 г.), „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 г., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото се установява, че с договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 22.03.1978 г., поправен с нотариален акт 12.11.2021 г. А. К. Г. и Ф. Г.а К.а са дарили на ответника Г. А. К. процесния топлоснабден имот, а именно: Апартамент № 21, с площ от 72, 86 кв. м., находящ се на адрес: гр. София, район „Лозенец“, бул. „••••••• А с договор за дарение, обективиран в приложения по делото нотариален акт за дарения на недвижим имот от 12.07.1991 г. А. К. Г. и Ф. Г.а К.а са дарили на ответника Е. Г. Д. друг имот, различен от този, за който се отнася исковата претенция, а именно: Апаратамент № 23, с площ от 86, 05 кв. м., в б•••••••, вход „Б“, ет. 2, находящ се в ж. к. „Лозенец“.

От изложеното следва, че ответникът Е. Г. Д. не е собственик на процесния топлоснабден имот, респ. по отношение на последния Е. Д. няма качеството потребител на ТЕ, не се намира в облигационно правоотношение по договор за доставка на ТЕ за битови нужди с ищеца и съответно не е материалноправно легитимиран да отговаря по така предявените искове. Същевременно първоинстанционното решение е обжалвано само в частта, с която исковата претенция е отхвърлена по отношение на ответника Е. Г. Д.. Ето защо и доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за спора факти съвпадат, то първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

По отношение на разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ответник Е. Г. Д.. Същият претендира и доказва разноски в размер на 300, 00 лв. за адвокатско възнаграждение, които следва да му се присъдят изцяло.

На останалите ответници не се дължат разноски, доколкото същите не са били страна във въззивното производство, тъй като по отношение на тях първоинстанционното решение не е обжалвано в срок от ищеца и в тази част решението е било влязло в сила с изтичане срока за обжалването му.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000, 00 лв.

Така мотивиран, съдът