Решение № 3265 от 3.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9753/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 3710 от 13.03.2023 г. по гр.д. № 1985/2022 г. Софийски районен съд, 32 състав: Признал за установено по отношение на В. И. Т., ЕГН ••••••••••, и „С. 2009“ ЕООД, ЕИК •••••••, че Н. Х. И., ЕГН ••••••••••, е собственик на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 3 с площ 83.10 кв. м, а по скица от 93.44 кв. м, с идентификатор 68134.600.230.3.3, със съседи по скица: на същия етаж - имот с идентификатор 68134.600.230.3.2, под обекта – няма, над обекта – имот с идентификатор 68134.600.230.3.6, находящ се в гр. София, ж.к. „•••••••“, ул. „•••••••, заедно с избено помещение № 3 с площ 3.18 кв. м, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и 12.12 % ид. части от правото на строеж върху мястото – поземлен имот с идентификатор 68134.600.230, на основание договор от 15.12.1968 г. за продажба на държавен имот съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд; Отхвърлил предявени от Н. Х. И., ЕГН ••••••••••, срещу В. И. Т., ЕГН ••••••••••, и „С. 2009“ ЕООД, ЕИК •••••••, , искове за прогласяване на нищожност на извършената между първия и втория ответник сделка по нотариален акт № 13, т. XVIII, рег. № 35155, д. № 2930/2021 г. на нотариус с рег. № 039 на НК, вписан в СВ с акт № 154, т. 242 от 2021 г. - на основание противоречие със закона - иск по чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, евентуално привидност - иск по чл. 26, ал. 2 вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД; Отменил констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот Акт № 110, т. I, рег. № 2990, д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на НК, вписан в СВ с акт № 84, т. 220 от 2021 г. с № от вх. рег. 84496/12.11.2021 г. и дв.вх.рег. № 82489 от 12.11.2021 г., книга Прехвърляния, с който В. И. Т., ЕГН ••••••••••, е признат за собственик на описания имот. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищцата разноски в размер на 5 159.76 лв. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника В. И. Т., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Н. А. от САК, който го обжалва в частта, с която предявеният срещу него иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 110, т. I, рег. № 2990, д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на НК. Поддържа, че решението в обжалваните части е неправилно, като същевременно навежда доводи за недопустимост на решението в частта му по искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Районният съд приел, че ищцата е собственик на процесния имот на деривативно правно основание – договор за покупко-продажба по реда на НПЖДЖФ от 15.12.1968 г. Съгласно договора, ищцата била закупила имот, находящ се в гр. София, ул. „•••••••, ап. 3, кв. 92, м. „•••••••“. Първостепенният съд не обсъдил възражението на ответника Т. за липса на идентичност на недвижимите имоти – описаният в титула за собственост на ищцата и недвижимия имот – предмет на делото, претендиран чрез индивидуализация съгласно кадастралните записи по отношение на адрес, квадратура, съседи и принадлежности. Съгласно представеното копие от кадастрална карта за процесния обект с идентификатор 68134.600.230.3.3, същият имал адрес: гр. София, ул. „•••••••, ап. 3, с площ от 93.44 кв. м. Налице било несъответствие между недвижимия имот, описан в титула за собственост на ищцата и недвижимия имот – предмет на делото по отношение на адрес, квадратура, съседи и принадлежности. Идентичност не се установявала и от представеното удостоверение от СО – район „Подуяне“. При доказателствена тежест за ищцата, същата не установила при условията на пълно и главно доказване спорното обстоятелство. По искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт поддържа, че с оглед липсата на идентичност между притежавания от ищцата на деривативно основание имот и имота – предмет на констативния нотариален акт, за ищцата не бил налице правен интерес от искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, а първоинстанционното решение в тази част било недопустимо. Районният съд неправилно приел за неоснователно и евентуалното възражение на ответника Т. за прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение. При тези доводи се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на „исковете“. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззиваемата страна Н. Х. И. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемата страна „С. 2009“ ЕООД не взема становище по жалбата. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). С оглед сезиращата въззивния съд жалба и неприсъединяването на ответника „С. 2009“ ЕООД към жалбата по реда и в срока по чл. 265, ал. 1 ГПК, предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение само в частта, с която предявеният срещу В. Т. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е уважен, както и в частта, с която е уважено искането по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Предявеният срещу ответника Т. установителен иск за собственост е допустим съгласно т. 3Б на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, според което е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба. Несъстоятелни са доводите в жалбата за недопустимост на решението в частта му по искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт, с който ответникът Т. се е легитимирал като собственик на процесния имот. Искането по този ред е несамостоятелно, обусловено е от изхода по иска за собственост, като в случай че искът за собственост бъде отхвърлен, това обуславя неоснователност, а не недопустимост на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. С оглед оплакванията в жалбата въззивният съд намира решението за правилно в обжалваните части по следните съображения: По делото се установява, че по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НПЖДЖФ от 15.12.1968 г. ищцата е придобила собствеността върху недвижим имот - апартамент № 3, находящ се в гр. София, кв. 92, м. „•••••••“, ул. „•••••••, застроен на площ от 83.10 кв. м, състоящ се от две стаи, хол, кухня, антре, баня, клозет, заедно с мазе с кубатура от 27.18 куб. м, заедно с 12.12 % ид. части от общите части на сградата и 12.12 % идеални части от правото на строеж върху мястото. Съгласно приетото и неоспорено удостоверение на СО – район „Подуяне“, жилищната сграда със старо административно означение гр. София, ул. „•••••••, съгласно протокол № 3/26.03.1985 г. на РНС „В. Левски“ е с настоящо административно означение гр. София, ж.к. „•••••••. Установява се още, че след нанасяне на имота в ККР ответникът Т. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост № 110, т. I, рег. № 2990, д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на НК, с който е признат за собственик по наследствено правоприемство и обезщетяване за отчужден имот на основание чл. 100 и чл. 134, ал. 4 ЗТСУ (отм.) на недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.600.230.3.3 по ККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение на ККР от 05.11.2021 г., с адрес на имота: гр. София, район „Подуяне“, ул. „•••••••, ап. 3, който обект се намира на първи етаж в сграда с идентификатор 68134.600.230.3, с предназначение на самостоятелния обект жилище, апартамент, с посочена в документа площ 93.44 кв. м, състоящ се от две стаи, хол, кухня, входно и черно антре, баня, тоалетна, два балкона, заедно с избено помещение № 3 с площ от 3.80 кв. м, заедно с 1.156 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Документът, с който ответникът Т. се е легитимирал като собственик пред нотариуса, е заповед № РД-41-3554/01.12.1982 г. на Председателя на ИК на СНС – район „Ленински“ по чл. 100 ЗТСУ. Видно от писмо на СО от 01.02.2022 г., в архива на СО не се съхранява документ с посочените данни. Съхранява се документ с идентичен регистрационен код, но регистриран на друга дата и с друго съдържание – заповед № РД-41-3554/26.11.1982 г. на Председателя на ИК на СНС за определяне на конкретно жилище, отстъпено в обезщетение на Л.Т. срещу отчужден имот. Горното се потвърждава от приетата по делото отчуждителна преписка, видно от която със заповед № РД-41-3554/26.11.1982 г. е определен като обезщетение по реда на чл. 100 ЗТСУ на Л.К.Т. недвижим имот в гр. София, бл. 9, на ул. „•••••••, състоящ се от дневна и кухня, с площ 48.72 кв. м. С нотариален акт № 13, т. XVIII, рег. № 35155, д. № 2930/2021 г. на нотариус с рег. № 039 на НК, на 06.12.2021 г. В. И. Т. продал на „С. 2009“ ЕООД имота, описан в констативен нотариален акт за собственост № 110, т. I, рег. № 2990, д. № 85/2021 г. на нотариус с рег. № 329 на НК. С оглед така установеното, ищцата е установила при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на процесния имот. Доводите в жалбата да не била установена идентичност между закупения от ищцата през 1968 г. имот и процесния съдът намира за неоснователни. Тази идентичност се установява от неоспореното удостоверение на СО – район „Подуяне“, което е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и има обвързваща съда доказателствена сила. Тя се потвърждава и от приетата по делото преписка на 05 РУ-СДВР, образувана по жалба на ищцата и съдържащите се в нея докладна записка от 05.01.2022 г. (л. 232 от делото на СРС) и протоколи за предупреждение, видно от които представител на „С. 2009“ ЕООД е извършил опит за смяна на патрона на входната врата именно на жилището на ищцата, легитимирайки се с нотариален акт № 13, т. XVIII, рег. № 35155, д. № 2930/2021 г. на нотариус с рег. № 039 на НК. Същевременно по делото се установява по безспорен начин, че за снабдяването си с констативен нотариален акт ответникът Т. се е ползвал от неавтентичен (подправен) документ – заповед № РД-41-3554/1.12.1982 г. на Председателя на ИК на СНС по чл. 100 ЗТСУ, каквато не съществува в регистрите на СО, а съществуващата заповед с регистрационен код РД-41- 3554 е от друга дата и касае обезщетяване по реда на чл. 100 ЗТСУ на трето за делото лице и с имот, различен от процесния. Нещо повече – в заповед № РД- 41-3554/1.12.1982 г. имотът е описан като находящ се в бл. 182 в „•••••••“, какъвто към 1982 г. не е съществувал - съгласно удостоверението на СО, номерацията на блока от А-4 на 182 е променена през 1985 г. Обстоятелството, че в ККР по партидата на имота въз основа на заявеното от ответника Т. са вписани неверни данни относно площта на апартамента и принадлежащите му идеални части от общите части и от правото на строеж върху мястото не може да обуслови извод за липса на идентичност на собствения на ищцата имот с процесния. Съгласно чл. 59, ал. 4 ЗКИР, партидата на недвижим имот е документ с оповестително действие и няма характер на доказателство за вписаните факти, обстоятелства и права, а допуснати в нея грешки се отстраняват по предвидения в ЗКИР ред. По изложените съображения предявеният срещу ответника В. Т. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен. Това обуславя и уважаване на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт, с който ответникът Т. се е легитимирал като собственик (Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК на ВКС). Доводите в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части. Във връзка с довода в жалбата относно присъдените на ищцата разноски за първата инстанция следва да се посочи само, че по действащия ГПК първоинстанционното решение не подлежи на обжалване в частта за разноските. На обжалване подлежи определението на съда по реда на чл. 248 ГПК, каквото в случая не е постановявано предвид липсата на подадена молба от ответника за изменение на решението в срока и по реда на чл. 248 ГПК. По заявеното от въззиваемата Н. И. в пледоарията й по съществото на спора искане към въззивния съд да се произнесе по реда на чл. 194 ГПК относно заповед № РД-41-3554/1.12.1982 г. следва да се посочи, че предмет на въззивна проверка е само това, по което се е произнесъл първоинстанционният съд. Искане за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК не е заявявано и въззивният съд не може да се произнесе за първи път по това искане. Отделен въпрос е, че в случая производство по реда на чл. 193 ГПК не е следвало да се открива, тъй като документът е представен не от насрещната страна, а от ищцата. При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата И.. Доказано направените такива са в размер на 4 200 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път, видно от представените фактура и преводно нареждане. Възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Съгласно задължителното за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й, тъй като същата нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Съобразявайки обжалваемия интерес, но и липсата на фактическа и/или правна сложност на делото в настоящата инстанция и извършеното от пълномощник на въззиваемата И., въззивният съд намира за справедливо възнаграждение за един адвокат в размер на 2 100 лв. На основание чл. 77 ГПК и съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на 129.89 лв., както и възнаграждение за особения му представител в размер на 400 лв. (платимо от бюджета на съда предвид освобождаването на въззиваемата-ищца от заплащането му по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК), или общо 529.89 лв. Така мотивиран, съдът