Решение № 2730 от 16.7.2024 г. на Районен съд - Варна по дело № 10460/2023 г.

Производството е образувано по предявен от М. Ш. М., ЕГН •••••••••• против Община Д. ч., БУЛСТАТ • петиторен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е титуляр на субективното материално абсолютно вещно право на собственост върху недвижим имот с идентификатор • по КККР на с. Г., общ. Д. ч., м-ст „Т.“, с площ от 1244 кв. м., трайно предназначение на територитя – земеделска, начин на трайно ползване – нива, категория •, на основание изтекла в полза на ищеца придобивна давност в периода, считано от месец април 1980 г. до датата на сезиране на съда – 16.08.2023 г. В исковата молба ищецът твърди, че стопанисва процесния имот повече от 30 години, считано от м.03.1980 г. До настоящия момент никой не е предявявал спрямо ищеца собственически права върху нивата предмет на иска. Поради това, че не притежавал документ за собственост ищецът отпочнал процедура за снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. Едва в хода на охранителното производство узнал, че досежно процесния имот ответникът претендира собсвтенически права, доколктоо в издаденото удостоверение последният е посочил, че имотът е общинска собственост. Ищецът счита себе си за собственик на имота по следните съображения: Започнал е да упражнява фактическа власт върху имота с намерение за своене, считано от 1980 г. чрез обработване на земята, тъй като нивата се намирала в непостредствена близост до селото на ишеца. Ищецът твърди, че до настоящия момент нивата се сеела с едногодишни култури според нуждите на неговото семейство. През различните години е произвеждал всякаква продукция – от зърнени култури до зеленчуци. В имота нямало трайни насаждения, но същият бил заграден и обособен като отделен парцел видимо в пространството. През различните години на ищеца му се е налагало да иска помощ от съседи и приятели с техника, с която да изоре земята, сдобил се е със селскостопански инвентар, за да може, доколкото е възможно да копае, сади и култувира почвата. Процесният имот граничил с урбанизираната територия на селото, като само път разделял същия от другите имоти в регулация. Всички съседи знаели, че този имот е на ищеца и никой от тях не му е оспорвал собствеността. Собствеността не била оспорена и от други лица. Имотът бил извън регулацията на селото, поради което по отношение на него не било възможно собствеността на общината да е възникнала на основание § 42 от ЗОС. Имотът не бил и обобществяван, т.е. включен в ТКЗС, поради което не е и земя по чл. 19 от ЗСПЗЗ. Поради това ищецът счита че ответникът неоснователно е приел нивата за негова собственост. Излага се още, че по отношение на процесния имот не следва да се прилага забраната на чл. 86 от ЗС и мораториума, наложен с § 1 от ДР на ЗС от 31.05.2006 г. Дори да се приеме противното, то давностният срок е започнал да тече от 01.06.1996 г, , когато е влязъл в сила изменението на чл. 86 от ЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, но течението му е спряно на 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г., когато КС с решение № 3/24.02.2022 г., Обн., ДВ, бр. 18 от 04.03.2022 г. е обявил противоконституционността на разпоредбата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г./, като към настоящия момент, въпреки спирането на давностния срок ищецът поддържа, че е прибобил собствеността върху имота въз основа на сочения оригинерен придобивен способ. По същество се моли съдът да уважи предявения иск като основателен. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, в който оспорва иска. Сочи се, че не са налице елементите от фактическия състав на придобивната давност, доколкото владението не е било явно, спокойно, постоянно и непрекъснато. Отделно от това, процесната нива била извън гражданския оборот, поради което и същата не можела да бъде обект на придобивна давност. Излага се, че съобразно КРБ от 1947 г. земеделските земи били изключителна държавна /социалистическа/ собственост. Същите били предоставени за управление на държавни предприятия, учреждения, ТКЗС, обществени огранизации и т. н. В този смисъл бил и текстът на чл. 6 от ЗС, приет през 1951 г., отменен през 1990 г. В периода от 1990 г. до 1996 г. /ДВ, бр. 33/01.06.1996 г./ била в сила забраната на чл. 86 от ЗС, а с § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС от 2006 г., посл. доп. през 2020 г., била спряна давността за придобиване на държавни и общински имоти до датата на постановяване на решението на КС, в сила от 31.12.2022 г., с което спирането на давността за придобиване на държавни и общински имоти е прогласено за противоконституционно, но се сочи, че решението на КС действа за напред, т.е. за фактическите състояние след 31.22.2022 г. Твърди се, че имотът, считано от 2001 г. е собственост на ответника на основание решение на ОСЗ – гр. Д. ч., издадено по реда на чл. 17, ал. 1 от ЗСПЗЗ, като първоначално процесният имот бил включен в имо № • по КВС на землището на с. Г., с площ от 4.951 дка, който впоследствие е разделен на четири имота с номера по КВС № • с площ от 1.606 дка; № • с площ от 1.244 дка; № • с площ от 1.719 дка и № • с площ от 0.400 дка. По същество моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява лично. Представляват се от адв. Х. Г., чрез който поддържа исковата молба и моли за уважаването на предявения иск. В депозираните писмени бележки доразвива своите доводи за основателност на иска. Ответникът Община Д. ч., също редовно призован за о.с.з., представлява се от адв. Ж. С., чрез която поддържа подадения писмен отговор. В депозираните писмени бележки доразвива своите доводи за неоснователност на предявените искове. Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения: По делото е представена молба-декларация от 31.03.2023 г., от която е видно, че ищецът е инициирал охранително производство за снабдяване с констативен нотариален акт /КНА/ за собственост досежно процесния поземлен имот на основание придобивна давност. Имотът не е деклариран и не е записан на ищеца в общинската администрация на Д. ч., Дирекция „Местни приходи“. Представено е удостоверение с изх. № ОС-ПНИ-18 от 31.03.2023 г., издадено от ответната община, от което е видно, че процесният имот е общинска собственост /л. 6/, който факт е в унисон с Акт № 2125 за частна общинска собственост от 31.03.2023 г. /л. 47/, който е издаден на основание чл. 59, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС и във връзка с удостоверение за липса на реституционни претенции с изх. № ПО-21-148-1 от 21.03.2023 г., издадено от Общинска служба Земеделие – Д. ч. /л. 43/. Видно е от представеното извлечение от регистъра на земеделските земи, гори и земи в ГФ, землище на с. Г., ЕКАТТЕ •, общ. Д. ч., процесният имот със стар № •, представляващ нива с площ от 1.244 дка, находяща се в м-ст „Т.“, четвърта категория, е с неустановен собственик към 30.06.2009 г. Няма данни за бившите собственици на имота. Имотът е получен от разделяне на имот № • с площ от 4.970 дка. Съгласно извлечението от регистъра, Община Д. ч. се легитимира като собственик на имот № • на основание решение по чл. 17, ал. 1 от ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост с план за земеразделяне, издаден от ПК-Д. ч. за 4.951 дка. Представено е извлечение от регистъра на земеделските земи, гори и земи в ГФ, землище на с. Г., ЕКАТТЕ •, общ. Д. ч., относно имот № •. От същото е видно, че имот № •, с площ от 4.970 дка, находящ се в м-ст „Т.“, по предназначение е за нуждите на селското стопанство. Отбелязано е още, че се стопанисва от общината. Имотът е възстановен по ЗСПЗЗ в съществуващи стари реални граници. Няма данни за бивши собственици на имот № •. Имот № • е разделен на четири имота, сред които и процесния имот със стар номер • с площ от 1.244 дка. От представеното по делото писмо с изх. № РД-12-02-2013-1 от 10.10.2023 г. е видно, че решението по чл. 17, ал. 1 от ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост за ПИ № • по КВС на землище с. Г. не се съхранява в архива на ОС „Земеделие“ – Д. ч.. По делото са ангажирани и гласни доказателства чрез разпита на водените от ищеца свидетели – свид. И. К. М. и свид. М. на Д. Р.. Същите сочат в показанията си, че знаят М. Ш. за собственик на имота, като същото са възприели лично, но и в самото село се знаело и говорило, че именно той е собственик и стопанисва процесния имот и не са чували, а и не знаят някой да му е оспорвал собствеността и ако някой му е оспорвал този факт, то те щели да разберат, защото селото е малко и всички се познават. Констатира се, също така от техните изявления, че периодът, в който ищецът е осъществявал фактическа власт е повече от 30 години, доколкото още от детството им на свидетелите им било известно, че той е собственикът на имота. Свид. Р. сочи, че само ищецът се грижи за имота. Лично е виждала ищецът да коси тревата, да поддържа мястото, да пръска дръвчетата. Имотът се намирал в края на селото и преди се ползвал за сметище. Знае също така, че от кметството не са правили проблем на ищеца, че е оградил мястото с телена мрежа. Сочи, че от малка знае, че имотът е негов и често минава от там /поне веднъж месечно/ и поради това не може да се ангажира с конкретна дата, но със сигурност е много отдавна поне 20 години и повече. И двете свидетелки заявяват, че имотът е ограден и се поддържа. Същите са наясно с това, че в него има трайни насаждения в последните години, а израслата трева се коси често, като свид. Р. заявява, че още в началото си спомня да е имало засети зеленчуци, но сега не, както и че ищецът се грижи за земята като „има машинка, има косачка и коси тревата, копае си, гледа си го, пръска дръвчетата против насекоми...". Свид. М. сочи, че е била малка, когато ищецът е изчистил и започнал да стопанисва имота и в момента същият е ограден. Имотът бил засаден с орехи и лешници от около 20-30 години, като преди това е бил сметище. Знае, че в селото всички са наясно, че М. е собственик на този парцел, защото всички знаели кой съселянин къде има собственост. По делото е ангажирано и експертно заключение чрез назначената СТЕ, от което се констатира по несъмнен начин, че имотът стопанисван от ищеца съответства по местоположение/конфигурация/граници и площ на процесния имот № • по КККР. От огледа на място вещото лице е констатирало, че имотът е ограден от всички страни, като оградите са полумасивни и представляват телена мрежа с височина около 1.00 метър закрепена на бетонни колове. В северния край на западната граница има монтирана дървена врата с ширина около 4.00 метра, през която може да се осъществява пешеходен и автомобилен достъп до уличната мрежа, вкл. на едрогабаритни транспортни средства/машини. В имота са засадени множество ниски/средни/високи плодни дървета като орехи – 32 бр., лешници – 107 бр., праскова – 1 бр., сливи – 4 бр. Земята в границите на имота се обработва, същата в предходен момент е била самозатревена, но понастоящем тревата е изкосена и до овощните дървета се достига безпрепятствено. Констатира се още от експертното заключение, че процесният имот не попада в терен по $ 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Не може със сигурност да се посочи дали процесният имот е бил или не е бил включен в ТКЗС, поради липсата на съответните индивидуализиращи данни. В землището на с. Г. било създадено ТКЗС през 1950 г., което е просъществувало самостоятелно до 1959 г. Не са налични текстови и графични данни за разположението на земята обработвана от ТКЗС. Видно е още от експертното заключение, че за процесния имот няма подадени заявления за възстановяване на бивша собственост по реда на ЗСПЗЗ. Също така се констатира от експертизата, че земята в границите на процесния имот не е била одържавявана и за нея няма съставен Акт за държавна собственост. В о.с.з. вещото лице поддържа заключението си. При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи: Един от начините на защита на правото на собственост е гражданскоправният. Той се изразява във възможността на собственика да прибегне към използуването на гражданскоправните искове за защита на правото на собственост. Тези искове по действащото право са: ревандикационният по чл. 108 от ЗС, негаторният по чл. 109 от ЗС, конститутивният по чл. 109а от ЗС и установителният по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Собственикът прибягва към всеки от тях в зависимост от характера на породения спор за правото му на собственост и от това кой владее вещта, предмет на това право по време на спора. РС-Варна е сезиран с положителен установителен иск за собственост. За да бъде уважена исковата претенция по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС, ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия състав на предявения петиторен иск: че е упражнявал фактическа власт върху имота считано от месец април 1980 г. до датата на сезиране на съда – 16.08.2023 г. с намерение за своене, както и че владението му е било законосъобразно, а именно явно, спокойно, постоянно и непрекъснато по смисъла на чл. 81 от ЗС. В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти и да обори презумпцията, че ищецът държи вещта като своя, включително да установи по несъмнен начин чрез пълно и главно доказване, своите дилаторни и перемпторни възражения, вкл. че е собственик на имота на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС. Първият спорен въпрос, който е поставен за разрешаване пред настоящия съдебен състав, е за това дали имотът е извън гражданския оборот и от кой момент започва да тече придобивната давност, отчитайки конкретиката на казуса. В настоящия случай се констатира по несъмнен начин от експертното заключение по назначената и изслушана СТЕ, което съдът кредитира като компетентно изготвено, пълно, ясно, обективно и неоспорено от страните, че процесният поземлен имот с идентификатор по КККР № •, стар номер •, не попада в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, същият не е бил предмет на реституционна процедура, за него няма подадени заявления за възстановяване правото на собственост, не е бил и актуван като държавна собственост, поради което и при позоваване на придобивна давност върху имота съдът не следва да преценява законовите ограничения, предвидени в чл. 86 от ЗС, § 1 от ЗДЗС, чл. 29 от ЗСГ отм., чл. 200 от ЗУТ, чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ и др. Вторият спорен въпрос, който е поставен за разрешаване пред настоящия съдебен състав е за това дали, считано от м.04.1980 г. до завеждане на делото – 16.08.2023 г. ищецът е упражнявал законосъобразно владение, а именно такова, което да е било явно, спокойно, непрекъснато, постоянно. От приобщените писмени документи се установи, че процесният имот е бил предназначен за нуждите на селското стопанство и е било предвидено да се стопанисва от общината, но едва след инциирането на охранителното производство за снабдяване с КНА от страна на ищеца, ответната община издала Акт за частна общинска собственост, като общината основава своите права на общата разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОС вр. с удостоверението за липса на реституционни претенции от 21.03.2023 г., издадено от ОСЗ-Д. ч.. Процесният имот с идентификтаор по КККР № •, със стар № •, с площ от 1.244 дка, е получен от разделянето на имот № • с площ от 4.970 дка. Община Д. ч. се легитимира като собственик на общия Имот № • на основание Решение по чл. 17 от ЗСПЗЗ, издадено от Поземлена комисия – Д. ч. на 23.01.2001 г. Няма данни за бившите собственици на имот № •. Самото решение удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота – арг. от чл. 27, ал. 3 от ППЗСПЗЗ. Т.е. не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на длъжностните лица в ПК-Д. ч., издали решението по чл. 17 от ЗСПЗЗ, за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ответната община, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти – арг. от ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В настоящия казус ищецът основава своята претенция на изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност, считано от м.04.1980 г. Защитата на правата на владелеца при изтекъл срок по чл. 79 от ЗС може да се осъществи чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен против него иск за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Съгласно т. 2 от ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок. Нормата на чл. 79 от ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 от ЗС. Правната последица – придобиване на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически факти. Това обаче не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок, т. е. да има действие ex lege. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС включва както обективния елемент на упражнявана фактическа власт /corpus/, така и субективния елемент вещта да се държи като своя /animus/. След като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното им съдържание/. Презумпцията на чл. 69 от ЗС отчита обстоятелството, че субективният елемент на владението – намерението на владелеца да държи вещта за себе си е психически феномен, който не може да се възприеме сетивно, за разлика от обективния – упражняването на фактическата власт върху вещта. Поради това за улеснение на доказването на субективното намерение за своене, последната се свързва със законното предположение, че владелецът държи вещта като своя, с което при спор се размества доказателствената тежест – не той трябва да доказва основанието на владението на имота за себе си, а обратно – оспорващия това негово качество трябва да установи противното, а именно, че не е владелец, а държател, т. е. владеещ имота за другиго. В конкретния случай от гласните и експертните доказателства в съвкупност и поотделно се установи по несъмнен начин, че не ответната община, а именно ищецът стопанисва поземления имот с идентификатор № •, чиято площ е 1 244 кв. м. Вещото лице в заключението си сочи, че имотът е ограден от всички страни, като оградите са полумасивни и представляват телена мрежа с височина около 1.00 метър закрепена на бетонни колове. В северния край на западната граница има монтирана дървена врата с ширина около 4.00 метра, през която може да се осъществява пешеходен и автомобилен достъп до уличната мрежа, вкл. на едрогабаритни транспортни средства/машини. В имота са засадени множество ниски/средни/високи плодни дървета като орехи – 32 бр., лешници – 107 бр., праскова – 1 бр., сливи – 4 бр. Земята в границите на имота се обработва, същата в предходен момент е била самозатревена, но понастоящем тревата е изкосена и до овощните дървета се достига безпрепятствено. Заключението е в унисон с показанията и на двамата свидетели – свид. И. М. и свид. М.на Р., на които съдът дава вяра, доколкото са последователни, логични, вътрешно непротиворечиви, във връзка с останалата доказателствена съвкупност и най-вече със заключението по СТЕ, депозирани от незаинтересовани от изхода на спора лица, включително и преки, доколкото свидетелите са възприели непосредствено упражняваната от ищеца фактическа власт върху процесния имот. От същите се установи по несъмнен начин, че от повече от 30 години и до настоящия момент ищецът е установил фактическа власт изцяло върху процесния имот. Ищецът е оградил имота, който преди това се ползвал като сметище; обработвал почвата с агротехника; отглеждал лешници и орехи. Ето защо, съдът счита, че презумпцията по чл. 69 от ЗС, отчитайки конкретиката на настоящия казус, не е оборена. Установявайки владение върху имот № • по КККР с площ от 1 244 кв. м., със стар номер •, ищецът, считано от м.04.1980 г. ясно е демонстрирал спрямо третите лица, вкл. ответната община, завладяване на същия. Придобивната давност за имота е изтекла преди предявяване на иска за собственост по настоящото дело – още през м.04.1990 г. Крайният извод на съда е, че ищецът е титуляр на абсолютното вещно право на собственост върху имот № • по КККР с площ от 1 244 кв. м., със стар номер •, на основание изтекла в негова полза 10 годишна придобивна давност, доколкото е упражнявал законосъобразно владение върху процесния поземлен имот, което се констатира по несъмнен начин от цялата доказателствена съвкупност. Владението не е било прекъсвано, доколкото няма данни да е изгубвано за повече от 6 месеца след 1980 г. Било е постоянно – ищецът си е служил с вещта по всяко време. Било е явно – всички в селото знаели, че ищецът е собственик на процесния имот, като същият е манифестирал своето намерение за своене спрямо всички, ограждайки с телена ограда имота, обработвайки почвата, отглеждайки овощни дръвчета. Не на последно място, по делото се констатира, че владението на ищеца е спокойно, т. е. не е смущавано чрез отправяне на претенции досежно субективното материално право на собственост върху вещта, предмет на упражняваната фактическа власт, чрез предявяване на петиторни искове от страна нито на ответната община, нито на други трети лица. В заключение съдът приема предявения петиторен иск за основателен. Относно съдебно-деловодните разноски: С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане и представените доказателства, на ищците следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски, чийто общ размер възлиза на 2 372.00 лева, от които: 122.00 лева – държавна такса; 750.00 лева – депозит за вещо лице и 1 500.00 лева – хонорар за един адвокат. Възраженията за прекомерност на претендирания адв. хонорар са несъстоятелни, имайки предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и обема на оказаното професионално съдействие от процесуалния представител на ищеца. Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ